четвъртък, 29 декември 2011 г.

Ела, любими мой, ела!

В един далечен, чуден свят,
през девет царства и морета,
в земите на султан богат
живеела една принцеса.

Красавица омайна била тя,
със южна кръв и с глас чудесен
и всяка нощ в султанския палат
тя пеела една и съща песен:

"Ела, любими мой, ела,
ела и нежно прегърни ме!
С целувки сладки ще те упоя,
ще те опия като вино!
Ела, любими мой, ела,
че устните ми са със дъх на рози,
очите черни са звезди,
че кожата ми абанос е!"

И спирали се пътници, търговци,
омаяни от сладкия й глас
и слушали те чудната й песен,
забравили за времето, в захлас.
Замръквали керваните със стока,
забравяли за злато и пари.
Разнасяли те приказната песен
до най-далечните земи:

"Ела, любими мой, ела,
кръвта ми като огън е гореща,
косата ми по-тъмна е от нощ,
снагата ми е палма кръшна.
Ела, любими мой, ела,
ще те опия като вино.
С целувки нежни ще те упоя,
по-сладки и от медовина."


Прииждали владетели най-знатни
от всички краища на цялата земя,
със дарове, да искат от султана
ръката на красивата му дъщеря.
Но връщала принцесата прекрасна
женихите богати, до един,
че чакало сърцето й със трепет
годежна вест от нейния любим.


Разказват, че когато странник иде
в далечната и приказна страна,
говори после за принцеса
с неземна хубост и омаен глас,
която пее чудна песен:

"Ела, любими мой, ела,

Мария Вергова
2008г.

понеделник, 26 декември 2011 г.

Любов аз никога не прося

Стоиш пред мен, навел глава.

Ръцете ти неволно трепват.

А името на другата жена

в  мълчанието ни  отеква.

Опитваш  се  да  събереш

остатъци  от  мъжка  сила

и  тук,  сега,  да избереш

между любов и милост.

 Душата  ти  неистово  се  бори

със  страст,  вина  и  болка.

А погледът ти трескаво ме гледа -

тъй  както лекар  безнадеждно болна.

Сега стани и си тръгни!

Бъди щастлив! Недей се връща!

Вратата здраво затвори!

Назад дори не се обръщай!

Без тебе тук ще си остана -

отшелник  на  самотен  остров.

Сърцето даже да гори,

любов аз никога не прося!




Мария Вергова
2008г.

неделя, 18 декември 2011 г.

Душа

Самотна си, самотна си, душа,
и като вик във теб отеква тишината.
Студена и безкрайна е нощта,
когато в теб притихне леден вятър.
Затворена зад стъклена стена,
сънуваш всяка вечер, че отлиташ.
Но хваната в капана на плътта,
заключена, без път се луташ.
Знам вече, тясно ти е в мен, душа,
жадуваш за безкрая като птица.
Но потрошаваш своите крила
при всеки следващ опит за отлитане.
Почакай още мъничко, душа,
животът ни по-кратък и от миг е.
Ще дойде ден и ти във вечността
свободна сред звездите ще се скиташ.


Мария Вергова
2008г.

събота, 17 декември 2011 г.

Лунен танц

Ако искаш във теб да се влюбя,
чудна приказка ми разкажи.
За луната, морето, вълните,
лятна нощ и сред тях аз и ти.
Поведи ме по лунна пътека
към искрящите нощни звезди.
А луната над нас да ни гледа

със учудени, кръгли очи.
И под звуци на лунна соната
в лунен танц нека с теб се въртим.

Милиони звезди да танцуват
звезден валс, а сред тях - аз и ти.
И под дъжд от звезди ме целувай,

нека светят в косите звезди!
И морето под нас да танцува,
да се люшкат игриви вълни.
Ако искаш във теб да се влюбя,
чудна приказка ми разкажи -
за луната, морето, звездите,
танц, любов и сред тях аз и ти.

Мария Вергова
2008г.


Прочети още:

четвъртък, 15 декември 2011 г.

Море

Някой  ден  аз  ще  дойда  при  тебе,  море.
 Ще  пристъпя  по  топлия  пясък.
 Прилив  лек  ще  погали  моите  рамене -
 може  би  ти,  море,  си  ме  чакало?
 Ще  прегърна  шумящите,  сини  вълни.
 Те  подканящо  ще  ме  целунат  плахо.
 И  за  кратко  и  аз  ще  стана  море,
 песъчинка  от  морския  пясък.
 Някой  ден  ще  остана  при  тебе,  море!
 Ще  съм  бурна  вълна,  ще  съм  прилив.
 Ще съм крясък на чайка,   ще  съм  морския  бриз
 и  ще  шепна  със  глас  раковинен.
 Като  морска  сирена  ще  спирам  в  нощта
 всички  кораби,  тихо ще пея.
 И  във твоите  топли прегръдки-вълни
 с  теб,  море,  някой  ден   ще  се  слея.


Мария Вергова
2008г.

понеделник, 12 декември 2011 г.

Принцесата и звездата

      В една далечна страна живееше малка, нежна принцеса. Тя беше толкова самотна, че понякога й се искаше да заплаче от мъка. В една необикновена нощ, когато се случваха всякакви чудеса, принцесата тайно излезе от двореца. Тя мина покрай заспалата стража и отиде на морския бряг. Там приседна на пясъка и отправи тъжния си взор към звездното небе. Принцесата беше така посърнала и в очите й бе стаена толкова огромна мъка, че една голяма и ярка звезда потръпна от жал, когато я видя. Тя се взря в малкото момиче. То беше приказно красиво. Кожата му бе прозрачна и бяла като сняг, големите му очи искряха от стаен в тях огън, а косите - разкошни и черни - бяха меки като коприна. Звездата много хареса това неземно създание и в същия миг осъзна, че в своя вековен живот досега винаги е била сама. Тя усети, че единственото от което се нуждае е нечиe приятелство, нечия любов. Не можеше повече да свети сред студ и тъмнина, не можеше да живее без обич. Сърцето й жадуваше за щастие и радост. Звездата бе така заслепена от красотата на момичето, че не искаше да си представи вече своя живот без нея.
              Изведнъж момичето също съзря звездата. Тя беше най-ярката и най-блестяща сред всички. То почувства как неземна сила я влече към искрящата точица и разбра, че именно нея бе търсило през целия си живот и единствено за нея бе копняло и се молило. Принцесата протегна към нощното небе своите малки ръце, за да докосне звездната светлина. Тя толкова силно желаеше да я достигне и да усети топлината й, повдигаше се на пръсти - устремена, изгаряща от любов и копнеж! Но светлината беше далече. Тогава звездата реши сама да отиде при своето момиче. Обичта й беше така голяма, а желанието й толкова силно, че тя се откъсна от нощното небе и полетя към морския бряг.
              Горката звезда... Тя беше заслепена от любов и щастие. Дори и не помисли, че ще умре, ако се отдели от небесния си дом. За нея важно бе само да достигне своята обич, да целуне красивите й коси и да останат завинаги заедно. Защото е страшно да си сам. Но звездата падна в морския безкрай и угасна.
              А на брега момичето остана да гледа с помръкнал поглед. То никога вече нямаше да обича така. Очите му нямаше да искрят от стаен в тях огън. Защото любовта идва и докосва сърцата ни само веднъж. Принцесата наведе тъжно глава и пое бавно в мрака към своя дворец...


Мария Вергова
1989г.

Навън е светла, зимна нощ

Навън е светла, зимна нощ.
Вървим по падналия сняг.
Вървим към края на
една вълшебна приказка.
Виновни няма между нас.
Виновна е единствено съдбата,
решила да ни раздели.
Подай ръка - милувка за последно.
Докосване на пръстите и край.
Не крий сълзите си. Не са от слабост,
а са от болка по изгубеното щастие.
Целувка дай ми - да ме топли
във всички зимни нощи занапред.
И запомни - виновни няма между нас!
Виновна е единствено съдбата.
В очите ти се отразява сивото небе.
Недей така, не искам да запомня
този израз в тях.
Аз искам да ги помня винаги
обичащи и топли.
Вървим по падналия сняг
към края на една вълшебна приказка,
наречена любов...


Мария Вергова
1996г.

Обичай ме!

Обичай ме, дори да съм далече.
Обичай ме, дори да съм жестока с теб.
Обичай ме, дори и да те мразя.
Обичай ме, дори и с друга да си ти.
Обичай мен, когато я целуваш
и моя образ виждай в нейните очи.
Обичай мен, щом тя те гали нежно,
жадувай само мойте ласки, моя плам.
И устните ти в устните й щом се впият,
ти пак представяй си, че мен
целуваш с жар.
Обичай ме! Не ме забравяй!
Жадувай ме, търси ме с поглед, с глас.
Сънувай ме, по мен изгаряй!
И...може би ще се завърна аз.


Мария Вергова
1990г.

Остави ме сама!

Довчера на Бога се молех
за твоята обич.
А днес теб умолявам
да ме пощадиш.
Остави ме на мира
със твоите клетви,
със тез обяснения и
горещи молби!
Не виждаш ли - обичта
вече я няма във мене.
Отдавна изчезна, изпари
се, умря.
Не можеш я върна
ни с нежност, ни с думи.
Преди беше силна,
но я няма сега.
Не се опитвай да изкупваш
куп минали грешки!
Нима е нужно на някого
всичко това?
Довчера на Бога се молех
за твоята обич.
Днес теб умолявам -
остави ме сама!


Мария Вергова
1990г.

***

Времето със своя бяг стремителен
безмилостно изтръгна те от моето сърце.
Не помня вече образа, не помня и очите ти,
но може би за мен така е много по-добре.
Сърцето ми отдавна е забравило и думите,
що караха ме дълго, в будни нощи да тъжа.
А даже и лъжите ти, и твойте обещания
потънали са някъде дълбоко в паметта.
Но туй любов ли е било тогава - истинска,
или пък само детско увлечение за мен?
На тез въпроси вечно търся отговор.
Ще мога ли да го намеря някой ден?


Мария Вергова
1988г.

Среща

Днес те срещнах отново след толкова време
и обичта пак тъй силно в мен загоря.
Бях се залъгвала, бях си внушила,
че всичко е свършено, но разбрах, че греша.
За миг се стъписах смутена и плаха
и вдигнах очите си, пълни с тъга.
Ти спря се, усмихна се, погледна ме нежно
и първи за поздрав подаде ръка.
Говорихме малко, като случайни познати,
а после отминахме бързо напред.
Но таз среща остави във мен отпечатък
и оттогава все страдам и те търся навред.


Мария Вергова
1988г.

Обичам те

Обичам те, защо да крия?
За тебе мисля дълго, до зори.
Опитвам любовта си да прикрия,
но невъзможно е това, уви.
Заспивам всяка вечер с твоя образ
и виждам те в съня си всяка нощ.
За мене ти си всичко - въздух, слънце...
И моля се горещо за твоята любов.
Навсякъде аз търся твоя поглед,
жадувам все да слушам твоя глас.
За тебе съм готова да пожертвам всичко -
изисква скъпи жертви любовта.
Но ти не можеш всичко туй да забележиш,
не виждаш обичта във моите очи.
Нима не си обичал истински и ти момиче?
Защо тогава твоето сърце мълчи?
Но струва ми се, всичко туй е безполезно.
Не ще се и опиташ да ме разбереш.
Ти може даже и да се присмееш,
ти можеш даже и да ме презреш...
Но туй не ще изтръгне любовта
от моите гърди.
Не, тя ще продължава все тъй силно,
вечно да гори.

Мария Вергова
1988г.

четвъртък, 8 декември 2011 г.

Лоша

Искам болка да съм!
В теб да се впия!
Да разкъсам сърцето до кръв.
Жива рана аз там да открия
и  да ровя във нея със стръв.
Искам снежна вихрушка да стана.
Да убия всичко топло във теб.
Полюсен студ тук след мен да настане!
Да обвие душата ти лед!
Искам всяка твоя мисъл да бъда.
Да не давам секунда покой.
Целият твой свят да разтърся!
Хаос да влея във всеки твой ден!
В нощта  демон  жесток  да съм.
Всички чувства в теб да изтрия.
Да  не  те  радват  цвете,  птици,  звезди!
Искам всичко красиво от теб да си иде!
Лоша ли съм? Защо?
Това с мен стори и ти...


Мария Вергова
2007г.

вторник, 6 декември 2011 г.

Цялата съм твоя

Обсебил си ме цялата -
и мислите, и чувствата.
Откраднал си сърцето ми,
задигна ми душата!
Денят ми е болезнено
очакване на срещите,
а нощите са топъл,
южен вятър...
И колко ми е приказно
да съм до тебе!
И нежно да обичам,
да давам без остатък!
Да тръпна във ръцете ти,
да ме изгаряш цялата!
С очи да ме изпиваш,
със устни да разтапяш.
Да ми прошепваш в тъмното,
че искаш да съм твоя.
И да съм твоя аз,
завинаги, навеки.
Да виждам в погледа
как лудо ме желаеш.
И този миг да бъде
цяла вечност!
Обсебил си ме!
Цялата съм твоя!
Откраднал си ме!
Взел си ми душата!
Не позволявай
този сън да свършва!
Да го сънуваме
до края на земята!

Мария Вергова
2007г

.http://www.stihovebg.com/Poeziya/Lyubovna/TSyalata-sam-tvoya/96949.html#ixzz1flrbyDGg


неделя, 4 декември 2011 г.

Отивай си, любов!

Отивай си от мен, любов!
Върви си!
Махни се и сама ме остави!
Натрапница си ти! 
Иди си!
Но с тебе и сърцето ми вземи!
Че то отдавна вече не е живо.
Боля го толкоз много, че не издържа.
Разкъсано,  измамено,  подритвано,
от болка виещо,  умря.
И ти,  любов,  умри със него!
Не искам повече да ме гориш.
Една душа във мен остана само.

Тръгни!
Все още нея можеш да спасиш!
Мария Вергова

четвъртък, 1 декември 2011 г.

***

Градът мълчеше -
призрачно притихнал.

Тежаха часовете в тишината.

Събрани - като ято черни птици -

накацали край къщата, мълчахме.

Невярващи, че теб те няма.

Съседи - неми, бледи сенки

във унес влизаха при тебе.

И тихо хлипаха във шепите.

Смъртта край нас

невидимо сновеше.

Доволно сита - беше взела трима.

С грабливи нокти

млада плячка сграбчила

под куп от гуми, кръв и ламарина.

Декември  виеше във клоните

на старите, замръзнали дървета.

С юмруци бършехме сълзите си.

С дъждовни сълзи плачеше небето.

Мария Вергова
2008г.