И защото бях лятна, наивна и топла,
тази зима дойде и без милост се вкопчи
във сърцето ми, мислите, моето тяло
и навярно, задълго, реши да остане .
Между мене и тебе днес сняг навалял е.
До полуда е тихо и призрачно-бяло.
И смирена, безмълвна, по навик стоя
пред олтара на твоята крепост-душа.
Черни птици, вихрушки, кинжали от лед,
пръсти впивам до кръв във бодливия плет.
И разбирам - аз тук съм бездомна и ничия.
Вледенена от студ, на колене се свличам.
И заравям под хищните преспи от сняг
всеки спомен, набъбнал от горест и мрак,
куп неказани думи, стиха непотребен,
всяка глупава, тъжна въздишка...И тебе...
И понеже днес нямам какво да ти дам -
в мен угаснаха трепет, надежда и плам -
ти оставям, под мъртвото зимно небе,
свойто клето, премръзнало, спряло сърце...
Мария Вергова
2018г.