Вятър работа

                                                  автор :  Велко  Милоев


„– Вятър работа е тази!
– Не обиждай! – засегна се вятърът...“
(Съвсем истински разговор)

„Паралелно-интегралната аналогия между метео и психопроцесите е в основата на принципа
на аеротрансформирането. Ер-малък-излъчването преобразува субстанциалната структура
на психиката в трасцендентно-полева при запазване на индивидуалната диферентност.
Психотроните като аналог на невроните са носители на информацията, а психофизиологи-
чните процеси на мисленето се заменят с трацендентно-квантови. При псевдоактивно
възбуждане на интерпсихотронната съвкупност психотроните излъчват психокванти, коитo
поляризират молекулите на газовете във въздуха и ги увличат в посоката на нарастване на
градиента на психо-метео-полето. Или по-просто казано, духа вятър.
Очевидно тук няма никаква магия...“
(Из рекламната брошура „Подложете се на аеротрансформиране – станете вятър!“)

Минава полунощ и наоколо няма жива душа. Площадът е празен, притихнал. Нищо не трепва в градинката – нито пожълтелите дървета, нито сенките им под синкавата светлина на лампите. И все пак той е тук. Ето, от една липа се откъсват няколко пъстри листа, политат надолу, но изведнъж се завъртат в странен танц, застиват в причудливи симетрични фигури, после се пръсват и кацат точно върху купчинките с есенна шума.
– Естет! – промърморих под носа си и се опитах да запаля цигара.
Силен повей отнесе огънчето, със зловещо плющене нещо плоско и хладно се лепна върху гърба ми. В такъв момент дори един опитен инспектор по времето може да трепне. Без да се обръщам, дръпнах нещото. Беше цветен плакат – руса красавица с развети коси и надпис „Станете вятър“. Хвърлих го, плакатът се плъзна леко по асфалта към най-близкото кошче.
– Много смешно! – казах в шепата си, докато драсках втората клечка. Когато разговаряш с вятър, няма смисъл да се оглеждаш.
– Инспекторът и нощта... – прошепна някой на ухото ми. – Инспекторът не спи. Защо така?
Вдигнах яката на шлифера и седнах на една пейка.
– Дошъл си да ме възпитаваш? – гласът се опитваше да бъде ироничен.
– Не съм. Макар че би трябвало... Хубава нощ... А ти? Значи дотук я докара – да метеш.
Вятърът се завъртя около пейката, стана ми хладно.
– Знаеш ли, това е по-приятно, отколкото да клатя разцъфтели клонки пред прозореца на Вихрев или да вия самотно в комина.
Той бе започнал работа на времето при един известен поет.
– Поетите – казвам мъдро – затова са поети, за да виждат красотата там, където ние не я забелязваме. А ти капризничиш.
– Вярно е, капризнича. Но не искам да галя върховете на тополите, а на работниците по скелите да им бруля лиицата. Не е честно... А бе, тебе да не са те пратили?...
– Не са. Просто не ми се спи.
Той се втурна, улови едно сухо листо на педя от земята и го остави върху купчинката. После го усетих да се връща.
– Щото може и да са те пратили. Нали не са доволни от мен... Обаче аз полезен ли съм? Полезен съм. Нищо не могат да ми кажат.
– Хубаво. Ама затова ли се върна в града? Нали искаше простор? Да летиш над гори и планини...
Вятърът не отговори веднага. Само листата на тополата над мен леко се разшумоляха. Това не бе дори и полъх, това бе въздишка. Само той можеше да духа така. Хитрец!
– Бях при делтапланеристите... Избягах... Те нямат нужда от нас.
– Как така нямат?
– Изкарах две седмици. Отначало наистина се радваха, нали разбираш, такива полети не бяха правили досега – продължителни, нависоко. А и безопасно... Един ден носех едно момче, бяхме летели няколко пъти заедно. Веселяк. Ама този ден мълчеше. Минахме два-три баира, питам го – сега накъде? А той – трай си, вика, не можеш ли да си траеш, все едно, че те няма. И изведнъж рязко сви надолу, изплъзна ми се, разбираш ли? Щеше да се пребие. Успях да го подхвана малко над земята и го пуснах. А той заряза делтаплана и тръгна, ей така, наникъде. Нищо не каза.
Хвърлих цигарата и станах. Пресякох градинката, тръгнах през площада. Вървях като че ли съвсем сам, но с приближаването ми дърветата се разшумоляваха, плющяха скъсаните краища на афишите. На няколко крачки от мен всичко утихваше.
– Добре де – спрях рязко и се обърнах, – ами децата? Те не се ли радват? Хвърчилата, балоните?
– Децата ли? – повтори невидимият глас. – Иди на някоя от детските площадки, където има дежурни ветрове за хвърчилата. И какво ще видиш – много вятър, а няма деца. Освен ако някое не е доведено от дядо или вуйчо. Щом е организирано, не им е интересно, разбираш ли?
Като че ли и аз бях забелязал нещо такова.
– И изобщо – продължи той – цялата тази работа е много нагласена. И не е така, както си я мислят някои. Е, затова събирам сухите листа по улиците.
– Ако искаш, ще се опитам да те преместя в «Прогнози за времето».
– А, извинявай! Не искам да капризнича, ама това не е за мене. Щом не им излезе прогнозата, хайде, давай, тези облаци – от тук – там. Онези облаци от там – тук. Днес, казват, ще духаш слабо, до умерено. А си духнал неумерено, мисли му...
Вече бяхме обиколили площадчето и без да бързаме, започвахме кръга отначало. От един двор се показа котка и измяука призивно към тъмнината. В същия момент един захвърлен вестник се надигна като призрак, размаха зловещо страници и се плъзна към котката. Тя изсъска и се скри.
– А бе, животът е...
– Дааа – съгласи се вятърът. – И момичетата, с тия панталони...
– И какво, според тебе излиза, че няма смисъл?
– Има... Ама ти не ги разбираш тези работи... Какъв е смисълът да превърнеш човека в скитник? Да го накараш да поживее не в стаята, а на улицата? И над покривите. Преди само съм си въобразявал, че познавам града. Отгоре е друго. И изобщо започнах да виждам някои неща по-иначе... Запознах се с нови хора...
При последните думи гласът му прозвуча особено. Но нямаше начин да го погледна в очите... Бяхме спрели пред витрината на магазина за конфекция и разсеяно разглеждах манекените – въпреки късния час те се усмихваха бодро.
– Хубава е, нали? – попита вятърът.
– Кое?
– Шапката. Нали е хубава? Утре ще издебна някоя фукла да си я купи и ще ѝ я свия.
А така! Като че ли започнах да се досещам.
– Я ми обясни – казах с обвиняващ тон – за какъв дявол ти е потрябвала дамска шапка?
За мнозина е трудно да си представят вятърът да се засрами. Той, разбира се, не може да наведе глава и да се изчерви, но дългогодишният опит на инспектор по времето ми подсказваше със сигурност – той се смущаваше. Няколко малки вихрушки се подгониха по тротоара.
– Тя се казва Мария.
– Честито! Мисля, че си първият вятър, на който му е дошло на ум да се влюби. Трябва да е от дългото общуване с поетите.
Дори не се обиди от шегата ми.
– Искаш ли да ти я покажа?
– Сега? – попитах учуден, но той вече беше грабнал шепа листа и като ги пускаше едно по едно, за да ми показва пътя, хукна към близкия безистен. Щом се озовахме във вътрешния двор, вятърът бързо се издигна нависоко.
– Ето, тук е – прошепна на ухото ми в същото време. Това не представляваше за него никаква трудност. Погледнах нагоре: от един балкон на шестия етаж весело ми махаше проскубан фикус.
– Съжалявам – казах, – но дори да се надигна на пръсти, няма да мога да надникна.
– Ама че досадно – измърмори вятърът, – забравих, че си толкова тромав. Тя е прекрасна, като спи. Всяка нощ идвам да я гледам.
– Тя знае ли за теб?
– Знае – разпалено зашепна той. – Идвал съм много пъти, какви ли не игри сме измисляли! Най-много обича да прави хартиени лястовици и да ги хвърля над двора, а аз ги поемам и ги нося над покривите, плаша гълъбите и накрая ги пускам в прозореца на хазяйката. А вечер сяда на балкона и аз ѝ разказвам за поетите, за делтапланеристите, за облаците, за врабците и после я приспивам с аромат от люляците. Като цъфтяха тополите, много ѝ харесваше да ѝ направя дълъг бял шлейф от тополов пух и да го нося след нея. Така ходеше на училище, като царица, а приятелките ѝ умираха от завист.
Излязохме от дворчето и тръгнахме без посока. Отново мълчахме, но аз усещах, че тази вечер ми предстои да чуя още удивителни неща.
– Слушай – обади се след малко вятърът, – искам да те помоля за една услуга, ама само между нас да си остане.
– Гроб съм.
– Да ми напишеш едно писмо. За нея. Знаеш, че аз не мога. То не е точно писмо, ами...
– Ами какво?
– Стихове.
– Винаги съм мислел, че е заразно – казах. – Вярно, че с какъвто се събереш, такъв ставаш.
– Нищо не разбираш – ядоса се вятърът. – Това няма нищо общо със службата ми при Вихрев. Просто когато не спиш по цяла нощ... А бе, някои неща можеш да си ги представиш само нощем или на разсъмване, докато наоколо още няма никой.
Много добре го разбирах. Нали и моята работа е такава – нощна. Седнах на една пейка, извадих от джоба си химикалка и бележник. Разсъмваше. На изток комините се очертаваха върху ръждивото небе. Площадчето бе все така притихнало и безлюдно, сякаш вглъбено в себе си, с къщи, прозорци и врати, неподвижни като театрален декор под неподвижната светлина на лампите. Тогава той заговори:

Илюстрация ДИМО

Какво се случва рано сутрин?
Рано сутрин
със топла ласка слънцето
пробужда ветровете,
задрямали във клоните
на старите липи.
Тогава липите започват да ухаят.
Листата се разшумоляват,
разказват си
едно на друго шепнешком
зелените си сънища.
Нощем листата са зелени кораби,
звездите са маяците
на техните сънувани пристанища.
Денем листата попиват слънцето
и бавно пожълтяват.
И идва ден, когато корабите
с претъпкани със злато трюмове
разкъсват сребърни котвени вериги
на паяжините
и плъзгат се към дъното, разсичат есенния въздух.
А над тях отново се затварят прозрачните води
и странно е това опиянение,
да се удавиш в синкавопрозрачен въздух,
като за сламка да се заловиш за някой слънчев лъч,
без жалост да се отдадеш на лудия водовъртеж
и само молиш вятъра да бъде дълго.
Това се случва рано сутрин.
За вас полъхва просто вятър във градинката.
А просто вятърът отгоре вижда
мозайка цветна от потопени кораби
със трюмове, препълнени със злато,
на дъното на синкавопрозрачно езеро
от ноемврийски въздух.

Вече беше рано сутрин. Небето все по-бързо избледняваше. Дърветата и пейките изплуваха постепенно от тъмнината като на снимка в проявител. На съседната улица изскърца трамвай.
– Ти си глупак – казах му. – Ако аз съм на твое място, още днес отивам в службата и прекъсвам договора. Подлагам се на ретрансформация, купувам цветя и – право при момичето.
– Мислиш, че не ми се иска ли? – отвърна с горчивина вятърът. – Ама като стана обикновен човек, сигурно няма да иска да ме погледне. Аз съм иначе... аз съм толкова... обикновен. И малко пълен.
Той въздъхна и аз потреперах от хлад.
– Сега за нея всичко е романтично – в нея се е влюбил вятърът и тя излиза нощем на балкона в бялата си нощница, а вятърът я гали и ѝ нашепва небивалици. Тя ми съчуства, защото съм сам, защото не искам нищо, нищо не мога да поискам. А иначе всичко ще е толкова обикновено...
– И скоро ще те пратят да чистиш комините на някой завод, а момичето ще има да си стои на балкона и да те чака в бялата си нощница.
– Прав си. Разбира се, че си прав. Е, в края на краищата остават само няколко месеца от договора.
– Не! – поклатих глава. – Не. Днес ще те уволня. За несправяне.
Той притихна. Като че ли се замисли.
– Е, добре, ама... нека да е утре, а?... Искам още веднъж да се разходя нощем наоколо, по улиците, из дворовете. Да поскитам, да поиграя с някой облак... Знаеш ли, все пак е хубаво това.
– Добре – съгласих се, – нека да е утре.
Замълчахме изморени. По фасадите отсреща един след друг светваха прозорци. Хлопна се врата. Чувах стъпки и гласове.
– Време е да си тръгвам – казах и се надигнах от пейката. Костите ме боляха. – Скиташ по цяла нощ за оня, дето духа.
– А защо не?
Не ми се тръгваше.
– А за шапката – казвам – не се безпокой. Аз ще я купя, като отворят.
Силен повей огъна клоните на липите. Рояк сънени, разчорлени врабци се вдигна с недоволно цвърчене, по земята се посипаха листа. Тръгнах бавно по алеята. От къщите излизаха хора, сънени и сърдити като врабците. Не ми се спеше, не ми се прибираше. Спрях и се обърнах – погледнах нагоре към върховете на дърветата, към покривите, към бледорозовото небе...
Вятърът каза, че било хубаво.

Назад към началото

             За един изследовател на отминали събития е много важно на каква задача за изследване ще попадне. Да пътуваш във времето и да събираш факти за отдавна  отишли си събития и хора, не е много приятно занимание. Понякога се налага да се смесваш с тълпата и да се подлагаш на риск, само за да заснемеш някоя значима за историята случка, или да разгадаеш истината за нещо, останало дълго време неизяснено. Връщаш се със стотици, понякога с хиляди години назад и  прекарваш в избраната епоха седмици и месеци наред, като правиш безброй снимки и записи на всичко, което те заобикаля. Налага се да носиш дрехите, да говориш езика и да ядеш храната, характерни за времето. Трябва и да спазваш обичаите и да се придържаш към нравите на обществото, в което си попаднал, за  да не предизвикваш скандали и конфликти. С две думи - трябва да се слееш с тълпата и да станеш един от всички. И накрая от целия този труд остават само няколко снимки или видеозаписи в Световния музей по история, a в най-добрия случай може да видиш кратък репортаж за него в някой късен час по Интервизията. А за да попаднеш на нещо наистина значимо и интересно в нашата работа, е нужен невероятен шанс и късмет. Но  все пак,  усилията си заслужават - трупат се ценни познания в архивите,  достъпни за всеки проявяващ интерес, а това никак не е малко. От друга страна се обогатяваш и ти  със интересни преживявания, често нямащи никаква научна стойност, но пък оставящи много скъпи спомени.
          Това си мислех,  докато отивах на среща с моят шеф в Института по антична история. Вече двадесет години изминавам този път и дългият коридор, водещ към кабинета му ми е до болка познат. Чудех се каква ли ще бъде задачата, която ще ми възложи този път?  И тайно се надявах да ми е интересна. Освен това се питах и какво е това бързане! Току що се бях върнал от мисия и дори не бях успял  да се преоблека. Все още бях с дрехите на фарисей, с които бях облечен, докато се смесвах с крещящата тълпа на Голгота. Събрах хубав материал от разпъването на Иисус на кръста. Всъщност, Евангелията не  бяха съвсем точни и  сега трябваше да обработя събраните сведения и да направя нужните корекции в архивите. Но преди всичко имах нужда от душ и чисти дрехи. Затова малко раздразнено вървях към кабинета.
        Когато почуках и отворих вратата, заварих Джъстин Харисън с гръб към нея, застанал в напрегната стойка до прозореца. Той явно ме очакваше, защото мигновено се обърна. Покани ме в стаята, поздрави ме разсеяно и започна да крачи нервно из кабинета си. Виждаше се, че е много развълнуван. Аз го оставих известно време да снове така насам-натам, а после  директно го попитах:
                 - Е, Джъстин, карай направо! Какво ще бъде този път? Виждам, че си много напрегнат.
        Той се спря, погледна ме замислено, пое си въздух и каза:
           - Майкъл, този път  задачата ще е по-различна от всякога. Няма да прилича на  нищо друго което си правил досега и затова, ако решиш да се откажеш, напълно ще те разбера.
         Аз повдигнах саркастично вежди и се усмихнах. Дотук бях изпълнявал какви ли не задачи и мисии  и се бях  сблъсквал   със  всевъзможни проблеми, така че едва ли нещо вече можеше да ме смути. Затова с лека насмешка отвърнах:
        - Е, хайде сега, едва ли е нещо чак толкова страшно?
      Но Джъстин ме изгледа сериозно и отговори:
           - Майкъл, досега си бил на мисии, за които винаги си бил перфектно подготвен. Знаел си с какво ще се сблъскаш, какво да очакваш и от теб се е искало само да се интегрираш добре в епохата и времето, да не биеш много на очи, и да събереш колкото можеш повече информация. Така ли е? - Аз кимнах. - Имал си под ръка всичко необходимо, което може да ти бъде от полза, знаел си езика и навиците на населението и винаги, абсолютно винаги си познавал историята на събитието. Нали така? - отново кимнах. - Е, сега нищо от това няма да бъде налице.
      Погледнах го неразбиращо:
        - Но защо?
     Той продължи:
         - До сега сме те пращали назад в епохи, за които винаги сме имали достатъчно информация. Можели сме да предвидим всеки възможен риск и да те защитим от него. Но този път не е така. Този път става въпрос за време, за което реално нищо не знаем. Макар че има безброй много хипотези.
       Вече съвсем объркан го попитах:
      - Но за какво всъщност говориш, Джъстин?
      Шефът ме погледна право в очите:
         - Говоря ти за  времето много преди Христос, много преди пирамидите и преди всяка най-стара цивилизация, която можеш да си представиш. Говоря ти за Сътворението, за еволюцията, или каквото там точно е било. За времето,  когато някоя маймуна е еволюирала до първия човек, или когато Бог е вдъхнал живот на една направена от кал фигура и е сътворил от нея мъж. За онова начало, когато  се е появил човешкият  род и което и досега е забулено в мистерия. Искам от теб да се върнеш там и да откриеш истината, искам светът най-после да получи отговор на въпроса -  Сътворение  или  еволюция е имало?
          В първия момент аз замълчах и не знаех какво да кажа от учудване. Това което чух, беше трудно за възприемане. Наистина за дългия си опит като историк-изследовател бях правил какво ли не и се бях връщал назад във всяка възможна епоха. Е, само при динозаврите не бях ходил, но те са си приоритет на палеонтолозите. Иначе всяка по-интересна случка и исторически факт бяха щателно разнищени и отразени от мен. Бях видял с очите си как обожественият по-късно Имхотеп проектира и построява стъпаловидната пирамида в Сакара за своя господар фараона Джосер. Бях присъствал на основаването на Рим, а стотици години по-късно видях как лудия Нерон го подпали. Няколко изнурителни месеца плавах на „Пинта" към Новия свят, заедно с Колумб. След това тръгнах с „Титаник" през Атлантика, едва не загинах тогава, но заснех ужаса по лицата на давещите се. Дори за потъването на Атлантида знаех всичко. Но навсякъде рискът беше премерен и опасност за мен почти нямаше. А сега ставаше дума за нещо, за което нямах и най-малка представа  какво да очаквам. Нито знаех какво точно трябва да търся, нито как да го намеря.
         Обърнах се към Джъстин и му казах:
           - Но, шефе, та аз дори не знам за кое историческо време говорим!
            - Спокойно, Майкъл, това поне е установено със сигурност - отвърна той. - Първите открити останки от човекоподобни маймуни датират отпреди два милиона години  в източна Африка, а първият Homo Sapiens се появява преди четиристотин хиляди години  южно от Сахара. Това означава, че в този период от време трябва да се  търси истината. Някъде там нещо се е случило и е довело до появата на човека. Дали е било еволюция, дали е имало  божествена намеса, никой не знае. Но ти можеш да се върнеш и да разбереш.
      - Позволи ми да не се съглася с теб, шефе! Дори и да приема, че си прав, то това е един огромен период от време. Знаеш ли кога точно е станало събитието, ако изобщо има такова? Да предположим, че е имало Сътворение - кога е станало това? Досега имахме някаква поне приблизителна датировка, знаехме и местоположението на събитията, а сега? Нищо. Ами ако не е било точно преди четиристотин хиляди години, а преди триста и петдесет?  Какво правим тогава?
        - Хмм... - изсумтя Джъстин. - Абсолютно прав си, нещата са много неясни. Признай обаче, че предизвикателството  е страхотно и ако има някой, който може  да се справи,  то това си ти!  Ако има нещо, ти ще го откриеш.
         - Благодаря ти за доверието, Джъстин, наистина съм поласкан, но смятам, че трябва да си помисля. А и позволи ми първо да взема душ, преди да тръгна към нищото! - опитах да се пошегувам  аз.
        - Разбира се, Майкъл. Просто съм прекалено въодушевен и исках да го споделя с теб веднага. Сега отивай да си починеш, да се възстановиш и да обмислиш нещата. Когато си готов, заповядай да обсъдим  всичко.
           Излязох със смесени чувства от кабинета. Признавам, че и на мен идеята ми допадна. На това му се викаше истинско предизвикателство. Джъстин обаче прекалено опростяваше процеса. Всъщност човешката еволюция е преминала през доста стадии. Къде точно трябваше да се насоча, откъде трябваше да започна да търся?  Трябваше добре да обмисля и да събера информация.  Всъщност, това което беше сигурно, бе, че човекът е произлязъл от човекоподобната маймуна. Знаеше се, че разликата между  неговия геном и този на шимпанзето е само 1,5%. Дори ДНК на шимпанзетата и горилите бе по-близка до тази на човека, отколкото до орангутаните и гибоните. Именно шимпанзетата последни са се отклонили от линията, водеща към човека. А що се отнася до последния, то всички негови видове са потомци на австралопитеките, от които преди около 3 млн. години се е отклонила линията Homo. От друга страна, това което ме озадачаваше, беше фактът, че никъде досега, в нито един земен пласт не е открита междинна форма между двата вида. Това беше най-голямата загадка. Дори си спомних, че самият Дарвин е казал навремето, че това, което може да обори неговата  Еволюционна теория е липсата на  такива междинни форми между отделните видове. Как тогава се бе осъществил преходът между тях? Как от едното бе възникнало другото? Мисля, че отговорът на това беше ключът към всичко останало. От друга страна веднага възникваше и другият  въпрос - как всъщност е започнало всичко? Беше повече от ясно, че случайното възникване на живота е невъзможно, така както не може нещо да възникне от нищото. Но кой или какво тогава стоеше в основата му? Не се ли стигаше до  единствения и логичен извод, че животът трябва да има свой Създател?  Нещо, което вече е притежавало живота в себе си? Както една компютърна програма никога не може да възникне случайно, само един интелигентен и високообразован програмист може да я създаде, така и биологичната информация трябваше да има един  свой изключително интелигентен творец, създал тази информация. И всъщност,  дори в основата си Библейското учение за Сътворението с нищо не противоречеше на научното обяснение за произхода на биологичната информация от един свръхинтелигентен източник, когото защо да не можеше да наречем Бог? Въобще, предстоеше ми доста интензивен период на проучване и подготовка, и колкото повече мислех, толкова повече се амбицирах. Неусетно извървях обратния път и напуснах сградата на института.
              Седмица по-късно отново вървях  към кабинета на Джъстин. За разлика от предния път, сега бях бодър, отпочинал и облечен в удобни дрехи в камуфлажен цвят. Връщането към първобитните хора се оказа, че има и известни предимства. Нямаше нужда да се сливам с обстановката, нито да нося някакви смешни или неудобни дрехи, характерни за епохата и обществото, които  изследвах. А и нямаше да правя каквито и да било опити за общуване - просто щях да наблюдавам отстрани и да снимам.
           През изминалата седмица направих много проучвания, събрах доста информация, водих дълги разговори с колеги-палеонтолози. Вече имах изградена  идея какво трябва да търся и в кое време назад трябва да се върна. С бодра крачка влязох в кабинета на Джъстин. Заварих го потънал в мекото си кресло зад бюрото, обвит в облак тютюнев дим.
        - Здрасти, шефе! - поздравих с усмивка.
        - Хайде, Майкъл, притесних се за теб. Къде изчезна?
         - Казах ти, Джъстин, имах нужда от почивка. Освен това трябваше да обработя събрания материал от Голгота.
        - Остави сега разпването на Иисус. Какво реши за новия проект?
          - Ще го направя, шефе. Събрах доста информация и вече имам идея. Мисля, че знам какво трябва да търсим.
         - Отлично! - извика той - Знаех си, че мога да разчитам на теб.
        - Е, стига, шефе, все още нищо не съм открил - усмихнах се леко самодоволно. Стана ми приятно от доверието му. Все пак, освен мой шеф, с него бяхме и дългогодишни приятели.
          - Аз съм сигурен, че след като си се заел, ще го откриеш, каквото и да е. Кажи сега каква е теорията ти.
          - Всъщност за теория едва ли може да се говори. Но тия дни много мислих и смятам, че тогава, преди около 3 млн години, откогато датират останките от първите хоминиди,  нещо трябва да се е случило. Нещо е причинило промяната в наследствения материал на тези родоначалници на човешкия род. Както знаеш, основната причина за биологичната еволюция е мутацията, тя е моторът за формирането на биологичните   видове. И аз смятам, че  тогава  някакъв фактор, случаен или изкуствено предизвикан, е довел до тази промяна в генотипа на маймуните и е преобърнал целия ход на развитието им. Смятам, че трябва да се върна в този период и да се опитам да разбера какво е.
        - Интересно - отговори Джъстин - но честно казано, ми звучи като да търсиш игла в купа сено.
         - Прав си - усмихнах се аз - наистина изглежда налудничаво, но нямам за какво друго да се хвана. Единственото с което разполагаме са догадки. Но мисля, че ако отида там  и се поогледам, може  и да изскочи нещо.
          - Разбира се,  така е. А решил ли си къде  точно трябва да търсиш?
         - Да, след като проучих  палеонтологичните данни  за находките от този период, смятам да се насоча към източната част на Африка,  на територията на днешна Кения. Там са открити най-много фосили от човекоподобни маймуни.
            - Много добре! - отговори Джъстин - Вярвам, че щом ти си се заел, ще се справиш. Искаш ли да подготвим екип, който да те придружава в мисията?
          -  Не, шефе, знаеш, че винаги съм предпочитал да работя сам.
           - Ок,  Майкъл, както кажеш. А кога смяташ да тръгнеш?
       - Всъщност, готов съм да тръгна веднага. - отвърнах - Няма смисъл да се бавя повече. А и съм амбициран да разбера какво, по дяволите, се е случило!
         И така, след няколкочасова подготовка на нужната екипировка, аз се озовах  в хронолета. Той беше настроен да ме върне точно 3 млн години назад към нашите прародители, към приключението и към пълната неизвестност. За секунди цялото ми тяло беше разградено на съставните си частици и атоми, а после отново материализирано, но вече на съвсем друго място и в друго време - на територията на  днешна Кения по време на плиоцена. Трябваха ми няколко минути, за да се справя с дезориентацията и странното чувство, което винаги изпитвах при тези времеви преходи. Известно време усещах крайниците си като чужди и трудно ги контролирах, а главата ми беше замаяна и зрението замъглено. Постоях  така малко,  докато дойда на себе си, а после внимателно се раздвижих и запремигвах. Постепенно зрението ми се възстанови  и аз със  любопитство се огледах. Бях попаднал в девствената савана. Стоях нагазил в трева, която стигаше почти до кръста ми, а някъде в далечината виждах разни огромни папрати и високи дървета. Въздухът беше горещ и много влажен. Чуваха се и силни писукащи звуци, навярно от някаква птица.
           Заоглеждах  внимателно екипировката си, за да се уверя, че всичко е наред и не е повредено при прехода. Всичко се събираше в една средно голяма раница - носех миниатюрно записващо устройство, топлинен сензор, който да ме предупреждава за евентуални хищници, запаси от концентрирана храна, която можеше да ми стигне за няколко месеца, оръжие за самозащита и един голям ловен нож - повече от сигурен бях, че при условията, при които попадам, той ще ми потрябва. Проверих и термосистемата, с която бяха снабдени дрехите ми и която при нужда можеше да затопля, или охлажда тялото ми. Всичко беше наред. Накрая погледнах и  устройството, което носех на китката си - от цялата ми екипировка, то беше най-важно, понеже ми осигуряваше връзка с хронолета и щеше да ме върне обратно, когато му дойдеше времето. Изправих се и внимателно  започнах да се провирам  между храстите и гъстата  висока трева, като непрекъснато се оглеждах и ослушвах. Бях наясно с какви животински видове мога да се сблъскам и определено се налагаше да внимавам, а ръката ми беше готова всеки момент да посегне към  мощния автоматичен пистолет на кръста ми. Да убия някое животно, което ме е нападнало не беше никакъв проблем. Вече се знаеше със сигурност, че това по никакъв начин няма да повлияе на бъдещето. Беше доказано, че времето е еднопосочен поток, който не се променя от минали събития и  щом нещо се случва някъде, то значи така или иначе е щяло да се случи. Но на първо време трябваше да се ориентирам къде точно се намирам, да огледам  района и да преценя доколко мястото е безопасно. Налагаше се да бъда предпазлив, защото не исках да застана на пътя на някой саблезъб тигър, или мастодонт, за които знаех, че  може да живеят по тези места.  А след това трябваше да потърся  някоя група примати. Това  беше най-важната задача.
              Тръгнах към дърветата, които забелязах в началото. Вървях така известно време, като не пропусках да правя и снимки на всичко наоколо и скоро стигнах до целта си. Попаднах в типична за саваната галерийна гора, растяща около едно поточе, което я напояваше с влагата си и ме мамеше с прохладното си ромолене в жегата. Свалих раницата и се наплисках, за да се разхладя и освежа. Помислих си, че сигурно доста животни идват тук, за да пият вода и ми хрумна идеята да си направя нещо като импровизиран лагер някъде наоколо, за да мога да ги наблюдавам и снимам. Избрах си едно дърво, чиито клони бяха толкова нагъсто един до друг, че образуваха нещо като гнездо. Покачих се по него и се настаних там - така имах много добра видимост към потока и същевременно се чувствах достатъчно защитен. Не искам да описвам невероятната красота на тази девствена природа, на чудноватите птици и бозайници, които виждах и които за жалост бяха изчезнали  и останали абсолютно непознати за науката. Успях само да ги заснема и се радвам, че поне в архивите ще останат някакви сведения за тях. Известно време прекарах  така в наблюдение, после дори  съм заспал, унесен от жегата и  когато се събудих, денят беше вече към края си. Поразходих се отново край потока, надявайки се да зърна някое стадо примати, но за съжаление не видях нищо друго освен птици и разни дребни животни. Постепенно нощта се спусна над  джунглата и аз я прекарах  в "гнездото", стиснал в ръка оръжието си и готов  всеки момент при нужда да го използвам.
            На следващия ден се събудих рано, още с изгрева на слънцето и с очакването този път надеждите ми да се оправдаят. Но отново не се случи нищо по-интересно. Странно, но  нямаше и следа от едри бозайници - нито тревопасни, нито хищници. Заобикаляше ме пълна пустош, като само някой птичи крясък нарушаваше тишината. Къде бях попаднал? Дали пък не бях объркал данните, които зададох на хронолета и той ме бе запратил кой знае къде във времето? Проверих зададените параметри - нямаше грешка. Намирах се на територията на днешна Източна Кения, преди три милиона години. Но не знаех защо едрите животни сякаш отбягваха това място. Топлинният сензор улавяше само разни дребни гризачи и влечуги. Такива мисли ми минаваха и в края на третия ден, когато вече почти се бях отчаял, че  мога да видя примати, когато изневиделица се появи една групичка от четири екземпляра, предвождана от едър мъжкар. Затаих дъх от вълнение - най-накрая очакванията ми се бяха оправдали. Животните се приближиха към водата и дълго пиха, а мъжкарят  стоеше по-встрани  и издаваше от време на време силен рев. Аз започнах да ги оглеждам с любопитство. Приличаха много на съвременните шимпанзета. Поне аз не виждах по нещо да се отличават от тези, които познавах от своето време. Може би бяха само малко по-едри. Не забелязвах и  да притежават някакви по-развити способности от тези на животните в зоопарка. Ходеха на четирите си лапи,  и  само от време на време се изправяха на задните си крака, като  тромаво се поклащаха. А две от женските явно се съревноваваха за вниманието на мъжкия, защото се боричкаха настървено, докато той не изрева силно и не ги принуди да спрат. Извадих записващото устройство от раницата и направих няколко снимки. После ги зададох за сравнение с базата данни, която се пазеше в устройството. Там имаше и снимки на реконструкции на човешки прадеди. За секунда програмата сравни снимките и на дисплея се появи информация, че наблюдаваните от мен животни, които взех за шимпанзета, всъщност са от вида Оррорин - вид примати, живели през плиоцена. Но определено в тях  нямаше никакви белези, които да подсказват наченки на по-развито в еволюционно отношение поведение. Почувствах се леко разочарован. Не знам защо, но явно очаквах да видя нещо много по-обнадеждаващо в  отговор на търсените от мен въпроси. Дали пък не бях сбъркал, като се бях насочил точно към това историческо време? Дали истината не беше няколкостотин, или няколкохиляди години напред? И дали изобщо трябваше да търся отговорите точно в тази насока? Все пак ясно беше, че известно време се налага  да ги наблюдавам и да изучавам навиците им, за да събера материал за архивите. А после щях да се прехвърля  напред  в бъдещето и да видя как се развиват нещата там.
              Междувременно животните се напиха с вода и сякаш се канеха да се устроят на това място. Явно бяха привлечени от отличните условия край потока, наличието на вода и изобилието от храна. Това ме устройваше идеално. Аз също реших да остана там  и близо седмица непрекъснато ги следвах и документирах  всичко свързано с тях. Постепенно научих навиците им и дори започнах  да ги различавам. Междувременно бях намерил една голяма хралупа в основата на един дънер, в която целият се побирах и прекарвах нощите на сигурно място в нея. Маймуните  живееха основно по клоните на дърветата, хранеха се с плодове и корени, и много рядко слизаха на земята. Колкото и да  ги наблюдавах обаче, не откривах  никакви наченки на  разумно поведение в тях и  вече бях започнал да си мисля, че със сигурност съм сбъркал времето, когато неочаквано се случи нещо, което коренно промени мнението ми и преобърна всички мои  представи  наопаки.
            Една нощ в края на седмицата, когато тъкмо се бях унесъл в сън, сгушен в хралупата,  дочух някакъв шум, който ме стресна и събуди. Размърдах се и се подадох навън. И това, което видях  тогава,  дотолкова се е врязало в съзнанието ми, че сигурно до смъртта си ще го помня така, сякаш се е случило вчера. Недалеч от дървото, от някакво непознато за мен съоръжение, струеше ярка бяла светлина и осветяваше всичко наоколо. Странното съоръжение поразително приличаше на летящите чинии,  така както  съм виждал да ги описват  през 20 и 21 век. Имаше елипсовидна форма и беше доста голямо, сигурно десетина метра в диаметър и наполовина толкова високо. А най-поразителното бе, че край него сновяха три хуманоидни същества с почти човешка форма на главата и тялото, единствено с тази разлика, че бяха малко по-издължени и високи на ръст. Аз бях толкова шокиран и  изплашен, че се почувствах напълно вцепенен, струваше ми се, че дори мозъкът ми отказва да функционира и просто машинално отразява всичко, което се случва пред него. Опитах се все пак да ги разгледам - крайниците им бяха малко по-дълги от човешките, а главите им имаха почти яйцивидна форма. А най-странното бе, че телата им изглеждаха като съставени не от материя, а от нещо подобно на сгъстена белезникава мъгла и от време на време сякаш се разтапяха в пространството, а после пак придобиваха плътност и форма. Гледах удивено и не вярвах на очите си. Дори и през ум не ми мина да правя снимки, или  да помръдна. Стараех се да съм колкото се може по-тих,  за да остана незабелязан.
               Единият от тези хуманоиди остана край съоръжението, а другите двама навлязоха в гората, като сякаш се носеха над земната повърхност. Аз се прикрих още повече в хралупата и продължих да ги наблюдавам. Извънземните, защото това определено нямаше как да са земни жители, преминаха между преплетените папрати и лиани, без да оставят видима следа. Растенията просто се изправяха отново след тях, сякаш не бяха стъпквани изобщо. Едва сега спящите по дърветата оррорини усетиха, че става нещо необичайно и крясъците им на уплаха огласиха саваната. Те започнаха да крещят от страх и да се мятат по клоните. После едно от извънземните същества протегна ръка, в която държеше някакво оръжие, насочи го към една от маймуните и тя падна тежко в тревата. В началото помислих, че са убили горкото животно, но после  го чух да издава тихи, жални стонове. Те обаче явно не трогнаха натрапниците. Те го повдигнаха и го понесоха към излъчващото светлина съоръжение. После всички,  заедно с пленника си се качиха в него и корабът им леко и безшумно се издигна над земята, като се понесе на север, осветявайки небето. Проследих с очи полета му - той се движеше ниско над саваната и светлините му се виждаха съвсем ясно. Наблюдавах го известно време как се носи, после започна да се спуска и се приземи някъде на може би шест-седем  километра от мястото, където бях аз.
           Останах така вцепенен още известно време. Не можех да повярвам, че съм станал свидетел на всичко това. Какви бяха тези същества? Защо взеха със себе си клетото животно? Какво щяха да правят с него и  какво за бога ставаше тук? Мозъкът ми трескаво работеше. Опитвах се да анализирам по някакъв начин видяното и да  разбера какво се случва. Ясно беше, че съществата не са от земен произход. Доказваха го и външният им вид, и корабът им. Но какво правеха тук и то точно в това време? Дали  пък тяхното присъствие нямаше някаква връзка с моята мисия? Утрото ме завари така в хралупата - свит и опитващ се да намеря отговорите на тези въпроси. Когато излязох и разгледах вече на дневна светлина местността, установих, че  по земята няма оставени никакви следи от космическия кораб и че животното, което бяха взели, беше мъжкият екземпляр. Сега вече започнах да се обвинявам за това, че не съм снимал нищо от видяното и че съм пропуснал такъв невероятен шанс. Но в същото време бях наясно, че трябва да съм много внимателен и да не позволя тези пришълци да ме забележат. Не исках и да си помисля какво може да се случи, ако това стане. А другото, което прецених, че трябва непременно да направя, беше да открия мястото, където се приземи  кораба и да разбера какво се случва там. Реших веднага да тръгна в тази посока. Вече разбирах, че тук става нещо много важно и аз трябваше да го разкрия. Приех набързо няколко таблетки с концентрирана храна, нарамих раницата си и тръгнах на север, в посоката накъдето бяха излетели те. Вървях през гъстата трева, като си помагах с ножа, за да си проправям път. Придвижването през девствената савана беше много бавно и трудно, но аз не спирах и крачех упорито. Сега отново ми направи впечатление, че не срещам  никакви по-големи животни - нито тревопасни, нито  хищници. Само птичи крясъци огласяха пространството наоколо. Явно именно странните същества бяха подплашили и прогонили по-едрите животни. Когато слънцето започна да се издига високо на хоризонта, аз прецених, че съм изминал повече от половината път и реших да си дам кратка почивка. Поседнах  до един  храст, търсейки защита от нарастващата жега в сенките му. Около храста подобно на лиана се увиваше някакво непознато растение с тънко и дълго стебло, завършващо с красив и  огромен цвят, приличащ на камбана. От вътрешността му се излъчваше доста странна и  неприятна миризма, но аз реших да не обръщам внимание и да се отдам на почивката. Изведнъж обаче усетих, че по лицето ми се стичат лепкави като смола капки, идващи от тази камбана, които миришеха отвратително. И преди да успея да се изправя и отдалеча от това странно растение, то сякаш оживя и с невероятна бързина камбанообразната чашка се захлюпи върху мен и цветовете ù се събраха, обхващайки главата ми като в капан. За момент си помислих, че ще припадна от ужасната воня, която се излъчваше от вътрешността ù. Опитах да се освободя с ръце от това ужасно растение, но то стискаше здраво като в менгеме главата ми. Усетих, че започвам да се задушавам. Тогава ръката ми напипа на земята до мен ловния нож, с който си проправях път  до преди малко и с няколко замахвания успях да прережа стеблото му. То постепенно се отпусна и аз успях да освободя  главата си от ужасната хватка. Веднага поех  дълбоко въздух, опитвайки се да дойда на себе си. След малко, когато бях вече по-добре, погледнах отново към растението - то явно беше от семейството на месоядните. Разгледах по-внимателно вътрешността на огромния му цвят и забелязах, че от вътре листата са покрити с множество тънки власинки, а навътре в самата основа на цвета има остатъци от  уловени насекоми и дори някакво дребно животно, от рода на гризачите. Явно на тях се дължеше отвратителната воня, която усетих. Това беше истинско растение убиец, а лепкавата течност най-вероятно му служеше да разлага уловените жертви. Седнах за още малко на земята, за да дойда на себе си и реших оттук нататък да съм много по-внимателен във всичко. Видно беше, че този древен свят крие опасности и капани дори и в най-неочакваните места и моменти.
             После отново продължих да вървя натам, където беше кацнала летящата чиния. Можех само да предполагам  къде се намира мястото и знаех, че няма да ми е никак лесно да го открия. Имах само посоката и приблизителното разстояние, а пред мен  се простираше  саваната - необятна и безбрежна.

                                                     (в съавторство със С.Порчев)

              следва продължение

Дъждовен блус

Понякога, когато вън вали

и всеки шум нанякъде отлита,

когато, уморен, светът заспи,

а вятърът се стуши под стрехите,

когато само твоите стъкла

с мъждива светлина безсънно светят

и няма край, и няма край нощта,

а тягостно се бавят часовете,

и в тъмното, със трескави очи,

за кой ли път, без отговор се питаш -

да бъдеш ли... или пък да не си...,

а тишината в мрежи те оплита...

...ела навън - под свода на нощта,

загърната в прегръдките на мрака,

една дъждовна, влюбена жена,

на прага ти от цяла вечност чака.

Във тази полусънна тишина

среднощният ми зов нима не чуваш?

Под взора на смълчаната луна

за всичко забрави и с мен танцувай

един неповторим, дъждовен блус

сред ехото на пеещи капчуци,

с меланхоличен, есенен привкус

и свирещият вятър във улуците.

Мелодията нежна на дъжда

в лежерния си ритъм ще ни носи,

по дансинг от опадали листа

до теб ще стъпвам тръпнеща и боса.

И ще нашепват двете ми ръце

със трепета на дланите изстинали,

че уж от дъжд е моето сърце,

ала без теб е палеща пустиня...

А щом угаснат нощните звезди

и утрото в небето се провиди,

ще милна нежно твоите коси

и тихо, със дъжда, ще си отида...

Мария Вергова

2013г.