Вятър работа

                                                  автор :  Велко  Милоев


„– Вятър работа е тази!
– Не обиждай! – засегна се вятърът...“
(Съвсем истински разговор)

„Паралелно-интегралната аналогия между метео и психопроцесите е в основата на принципа
на аеротрансформирането. Ер-малък-излъчването преобразува субстанциалната структура
на психиката в трасцендентно-полева при запазване на индивидуалната диферентност.
Психотроните като аналог на невроните са носители на информацията, а психофизиологи-
чните процеси на мисленето се заменят с трацендентно-квантови. При псевдоактивно
възбуждане на интерпсихотронната съвкупност психотроните излъчват психокванти, коитo
поляризират молекулите на газовете във въздуха и ги увличат в посоката на нарастване на
градиента на психо-метео-полето. Или по-просто казано, духа вятър.
Очевидно тук няма никаква магия...“
(Из рекламната брошура „Подложете се на аеротрансформиране – станете вятър!“)

Минава полунощ и наоколо няма жива душа. Площадът е празен, притихнал. Нищо не трепва в градинката – нито пожълтелите дървета, нито сенките им под синкавата светлина на лампите. И все пак той е тук. Ето, от една липа се откъсват няколко пъстри листа, политат надолу, но изведнъж се завъртат в странен танц, застиват в причудливи симетрични фигури, после се пръсват и кацат точно върху купчинките с есенна шума.
– Естет! – промърморих под носа си и се опитах да запаля цигара.
Силен повей отнесе огънчето, със зловещо плющене нещо плоско и хладно се лепна върху гърба ми. В такъв момент дори един опитен инспектор по времето може да трепне. Без да се обръщам, дръпнах нещото. Беше цветен плакат – руса красавица с развети коси и надпис „Станете вятър“. Хвърлих го, плакатът се плъзна леко по асфалта към най-близкото кошче.
– Много смешно! – казах в шепата си, докато драсках втората клечка. Когато разговаряш с вятър, няма смисъл да се оглеждаш.
– Инспекторът и нощта... – прошепна някой на ухото ми. – Инспекторът не спи. Защо така?
Вдигнах яката на шлифера и седнах на една пейка.
– Дошъл си да ме възпитаваш? – гласът се опитваше да бъде ироничен.
– Не съм. Макар че би трябвало... Хубава нощ... А ти? Значи дотук я докара – да метеш.
Вятърът се завъртя около пейката, стана ми хладно.
– Знаеш ли, това е по-приятно, отколкото да клатя разцъфтели клонки пред прозореца на Вихрев или да вия самотно в комина.
Той бе започнал работа на времето при един известен поет.
– Поетите – казвам мъдро – затова са поети, за да виждат красотата там, където ние не я забелязваме. А ти капризничиш.
– Вярно е, капризнича. Но не искам да галя върховете на тополите, а на работниците по скелите да им бруля лиицата. Не е честно... А бе, тебе да не са те пратили?...
– Не са. Просто не ми се спи.
Той се втурна, улови едно сухо листо на педя от земята и го остави върху купчинката. После го усетих да се връща.
– Щото може и да са те пратили. Нали не са доволни от мен... Обаче аз полезен ли съм? Полезен съм. Нищо не могат да ми кажат.
– Хубаво. Ама затова ли се върна в града? Нали искаше простор? Да летиш над гори и планини...
Вятърът не отговори веднага. Само листата на тополата над мен леко се разшумоляха. Това не бе дори и полъх, това бе въздишка. Само той можеше да духа така. Хитрец!
– Бях при делтапланеристите... Избягах... Те нямат нужда от нас.
– Как така нямат?
– Изкарах две седмици. Отначало наистина се радваха, нали разбираш, такива полети не бяха правили досега – продължителни, нависоко. А и безопасно... Един ден носех едно момче, бяхме летели няколко пъти заедно. Веселяк. Ама този ден мълчеше. Минахме два-три баира, питам го – сега накъде? А той – трай си, вика, не можеш ли да си траеш, все едно, че те няма. И изведнъж рязко сви надолу, изплъзна ми се, разбираш ли? Щеше да се пребие. Успях да го подхвана малко над земята и го пуснах. А той заряза делтаплана и тръгна, ей така, наникъде. Нищо не каза.
Хвърлих цигарата и станах. Пресякох градинката, тръгнах през площада. Вървях като че ли съвсем сам, но с приближаването ми дърветата се разшумоляваха, плющяха скъсаните краища на афишите. На няколко крачки от мен всичко утихваше.
– Добре де – спрях рязко и се обърнах, – ами децата? Те не се ли радват? Хвърчилата, балоните?
– Децата ли? – повтори невидимият глас. – Иди на някоя от детските площадки, където има дежурни ветрове за хвърчилата. И какво ще видиш – много вятър, а няма деца. Освен ако някое не е доведено от дядо или вуйчо. Щом е организирано, не им е интересно, разбираш ли?
Като че ли и аз бях забелязал нещо такова.
– И изобщо – продължи той – цялата тази работа е много нагласена. И не е така, както си я мислят някои. Е, затова събирам сухите листа по улиците.
– Ако искаш, ще се опитам да те преместя в «Прогнози за времето».
– А, извинявай! Не искам да капризнича, ама това не е за мене. Щом не им излезе прогнозата, хайде, давай, тези облаци – от тук – там. Онези облаци от там – тук. Днес, казват, ще духаш слабо, до умерено. А си духнал неумерено, мисли му...
Вече бяхме обиколили площадчето и без да бързаме, започвахме кръга отначало. От един двор се показа котка и измяука призивно към тъмнината. В същия момент един захвърлен вестник се надигна като призрак, размаха зловещо страници и се плъзна към котката. Тя изсъска и се скри.
– А бе, животът е...
– Дааа – съгласи се вятърът. – И момичетата, с тия панталони...
– И какво, според тебе излиза, че няма смисъл?
– Има... Ама ти не ги разбираш тези работи... Какъв е смисълът да превърнеш човека в скитник? Да го накараш да поживее не в стаята, а на улицата? И над покривите. Преди само съм си въобразявал, че познавам града. Отгоре е друго. И изобщо започнах да виждам някои неща по-иначе... Запознах се с нови хора...
При последните думи гласът му прозвуча особено. Но нямаше начин да го погледна в очите... Бяхме спрели пред витрината на магазина за конфекция и разсеяно разглеждах манекените – въпреки късния час те се усмихваха бодро.
– Хубава е, нали? – попита вятърът.
– Кое?
– Шапката. Нали е хубава? Утре ще издебна някоя фукла да си я купи и ще ѝ я свия.
А така! Като че ли започнах да се досещам.
– Я ми обясни – казах с обвиняващ тон – за какъв дявол ти е потрябвала дамска шапка?
За мнозина е трудно да си представят вятърът да се засрами. Той, разбира се, не може да наведе глава и да се изчерви, но дългогодишният опит на инспектор по времето ми подсказваше със сигурност – той се смущаваше. Няколко малки вихрушки се подгониха по тротоара.
– Тя се казва Мария.
– Честито! Мисля, че си първият вятър, на който му е дошло на ум да се влюби. Трябва да е от дългото общуване с поетите.
Дори не се обиди от шегата ми.
– Искаш ли да ти я покажа?
– Сега? – попитах учуден, но той вече беше грабнал шепа листа и като ги пускаше едно по едно, за да ми показва пътя, хукна към близкия безистен. Щом се озовахме във вътрешния двор, вятърът бързо се издигна нависоко.
– Ето, тук е – прошепна на ухото ми в същото време. Това не представляваше за него никаква трудност. Погледнах нагоре: от един балкон на шестия етаж весело ми махаше проскубан фикус.
– Съжалявам – казах, – но дори да се надигна на пръсти, няма да мога да надникна.
– Ама че досадно – измърмори вятърът, – забравих, че си толкова тромав. Тя е прекрасна, като спи. Всяка нощ идвам да я гледам.
– Тя знае ли за теб?
– Знае – разпалено зашепна той. – Идвал съм много пъти, какви ли не игри сме измисляли! Най-много обича да прави хартиени лястовици и да ги хвърля над двора, а аз ги поемам и ги нося над покривите, плаша гълъбите и накрая ги пускам в прозореца на хазяйката. А вечер сяда на балкона и аз ѝ разказвам за поетите, за делтапланеристите, за облаците, за врабците и после я приспивам с аромат от люляците. Като цъфтяха тополите, много ѝ харесваше да ѝ направя дълъг бял шлейф от тополов пух и да го нося след нея. Така ходеше на училище, като царица, а приятелките ѝ умираха от завист.
Излязохме от дворчето и тръгнахме без посока. Отново мълчахме, но аз усещах, че тази вечер ми предстои да чуя още удивителни неща.
– Слушай – обади се след малко вятърът, – искам да те помоля за една услуга, ама само между нас да си остане.
– Гроб съм.
– Да ми напишеш едно писмо. За нея. Знаеш, че аз не мога. То не е точно писмо, ами...
– Ами какво?
– Стихове.
– Винаги съм мислел, че е заразно – казах. – Вярно, че с какъвто се събереш, такъв ставаш.
– Нищо не разбираш – ядоса се вятърът. – Това няма нищо общо със службата ми при Вихрев. Просто когато не спиш по цяла нощ... А бе, някои неща можеш да си ги представиш само нощем или на разсъмване, докато наоколо още няма никой.
Много добре го разбирах. Нали и моята работа е такава – нощна. Седнах на една пейка, извадих от джоба си химикалка и бележник. Разсъмваше. На изток комините се очертаваха върху ръждивото небе. Площадчето бе все така притихнало и безлюдно, сякаш вглъбено в себе си, с къщи, прозорци и врати, неподвижни като театрален декор под неподвижната светлина на лампите. Тогава той заговори:

Илюстрация ДИМО

Какво се случва рано сутрин?
Рано сутрин
със топла ласка слънцето
пробужда ветровете,
задрямали във клоните
на старите липи.
Тогава липите започват да ухаят.
Листата се разшумоляват,
разказват си
едно на друго шепнешком
зелените си сънища.
Нощем листата са зелени кораби,
звездите са маяците
на техните сънувани пристанища.
Денем листата попиват слънцето
и бавно пожълтяват.
И идва ден, когато корабите
с претъпкани със злато трюмове
разкъсват сребърни котвени вериги
на паяжините
и плъзгат се към дъното, разсичат есенния въздух.
А над тях отново се затварят прозрачните води
и странно е това опиянение,
да се удавиш в синкавопрозрачен въздух,
като за сламка да се заловиш за някой слънчев лъч,
без жалост да се отдадеш на лудия водовъртеж
и само молиш вятъра да бъде дълго.
Това се случва рано сутрин.
За вас полъхва просто вятър във градинката.
А просто вятърът отгоре вижда
мозайка цветна от потопени кораби
със трюмове, препълнени със злато,
на дъното на синкавопрозрачно езеро
от ноемврийски въздух.

Вече беше рано сутрин. Небето все по-бързо избледняваше. Дърветата и пейките изплуваха постепенно от тъмнината като на снимка в проявител. На съседната улица изскърца трамвай.
– Ти си глупак – казах му. – Ако аз съм на твое място, още днес отивам в службата и прекъсвам договора. Подлагам се на ретрансформация, купувам цветя и – право при момичето.
– Мислиш, че не ми се иска ли? – отвърна с горчивина вятърът. – Ама като стана обикновен човек, сигурно няма да иска да ме погледне. Аз съм иначе... аз съм толкова... обикновен. И малко пълен.
Той въздъхна и аз потреперах от хлад.
– Сега за нея всичко е романтично – в нея се е влюбил вятърът и тя излиза нощем на балкона в бялата си нощница, а вятърът я гали и ѝ нашепва небивалици. Тя ми съчуства, защото съм сам, защото не искам нищо, нищо не мога да поискам. А иначе всичко ще е толкова обикновено...
– И скоро ще те пратят да чистиш комините на някой завод, а момичето ще има да си стои на балкона и да те чака в бялата си нощница.
– Прав си. Разбира се, че си прав. Е, в края на краищата остават само няколко месеца от договора.
– Не! – поклатих глава. – Не. Днес ще те уволня. За несправяне.
Той притихна. Като че ли се замисли.
– Е, добре, ама... нека да е утре, а?... Искам още веднъж да се разходя нощем наоколо, по улиците, из дворовете. Да поскитам, да поиграя с някой облак... Знаеш ли, все пак е хубаво това.
– Добре – съгласих се, – нека да е утре.
Замълчахме изморени. По фасадите отсреща един след друг светваха прозорци. Хлопна се врата. Чувах стъпки и гласове.
– Време е да си тръгвам – казах и се надигнах от пейката. Костите ме боляха. – Скиташ по цяла нощ за оня, дето духа.
– А защо не?
Не ми се тръгваше.
– А за шапката – казвам – не се безпокой. Аз ще я купя, като отворят.
Силен повей огъна клоните на липите. Рояк сънени, разчорлени врабци се вдигна с недоволно цвърчене, по земята се посипаха листа. Тръгнах бавно по алеята. От къщите излизаха хора, сънени и сърдити като врабците. Не ми се спеше, не ми се прибираше. Спрях и се обърнах – погледнах нагоре към върховете на дърветата, към покривите, към бледорозовото небе...
Вятърът каза, че било хубаво.