Гледам през прозореца полюшващите се клони на есенните дървета, въртележките на падащите листа и си мисля колко преходно е всичко, как край нас се изнизват часове, години, човешки животи. Всеки миг е ценен и неповторим, а колко лесно го оставяме да ни се изплъзне, да ни подмине, без да оценим всичко красиво, което ни е дал. Колко сме неблагодарни към шанса, който имаме да сме живи, да дишаме, да се радваме, да страдаме дори... Понякога се събуждаме като от сън и осъзнаваме колко много от нещата в живота ни не са това, което ни се иска да бъдат, но понесени от инерцията, се оставяме колелото отново да ни завърти. И то ни понася - нагоре, надолу, безконечно, като в безкраен кръговрат. В редките случаи, когато успеем да спрем живота си на стоп-кадър, се плашим от това колко бързо се върти лентата и колко малко свободен избор имаме всъщност. Все се получава така, че някой друг пише сценария... Вкарват ни в роли, които не ни харесват, водят ни като марионетки на конци и накрая, докато се усетим, филмът е към своя край. Тъжно е, че толкова бързо си отива всичко. Иска ми се да мога да спра поне за няколко дни целия свят и да имам време да се насладя на всичко красиво, любимо, значимо...
Питам се понякога къде е смисълът. И всеки път стигам до един-единствен отговор, закодиран сякаш навсякъде около нас, а колко често сме слепи за него. Не е ли в основата на цялото ни съществуване едничката дума "обичам"? Не побира ли тя в себе си цялата палитра от усещания и чувства, заради които си струва да ни има? Не значи ли обичам също и щастие, красота, благодарност, прошка, копнеж, споделяне, грижа?.. Не е ли в началото и края на всичко? И не е ли единственото, което не могат да ни отнемат, или попречат свободно да правим? Нека обичаме, това е, което ни дава най-пълнокръвното усещане, че сме живи, нека сърцата ни пулсират, опиянени от това сладостно чувство! Как ми се иска да мога да забавя времето, да се радвам на всеки малък миг и да обичам, обичам, обичам...
