Сънуваме двама, от вечност почти.
Шептяща край нас, тишината се рони.
Потрепва сънят изпод твойте очи,
рояк пеперуди из него се гонят.
Лети дирижабъл сред сънна мъгла,
а вятърът следва го тихо и кротко.
Пътувам към теб от хиляда лета –
свенлива магьосница с рижава котка.
Ела, потърси ме в лилавия зрак,
опъвам ти Млечния път над простора.
Луната е призрачен, кръгъл маяк,
заплитащ умело посоки и хора.
Блещука в ръката ми златно ключе.
За тайни градини. И тайни желания.
Посмей, целуни ме и в твойто сърце,
навеки заключена, нека остана!
Текат водопади от лунна мъгла,
във езеро вливат се с приказен ромон.
Капани за сънища дебнат в нощта,
приглася протяжната песен на сова.
Приготвям отвара от мрак и звезди,
разбърквам я нежно с крилото на прилеп.
Със мен във чертог от мечти остани,
навеки, щом глътка отпиеш...
Мария Вергова
