Душа

Самотна си, самотна си, душа,

и като вик във теб отеква тишината.

Студена и безкрайна е нощта,

когато в теб притихне леден вятър.

Затворена зад стъклена стена,

сънуваш всяка вечер, че отлиташ.

Но хваната в капана на плътта,

заключена, без път се луташ.

Знам вече, тясно ти е в мен, душа,
жадуваш за безкрая като птица.

Но потрошаваш своите крила

при всеки следващ опит за отлитане.

Почакай още мъничко, душа,

животът ни по-кратък и от миг е.

Ще дойде ден и ти във вечността

свободна сред звездите ще се скиташ.


Мария Вергова
2008г.

Лунен танц

Ако искаш във теб да се влюбя,
чудна приказка ми разкажи.
За луната, морето, вълните,
лятна нощ и сред тях аз и ти.
Поведи ме по лунна пътека
към искрящите нощни звезди.
А луната над нас да ни гледа
със учудени, кръгли очи.
И под звуци на лунна соната
в лунен танц нека с теб се въртим.
Милиони звезди да танцуват
звезден валс, а сред тях - аз и ти.
И под дъжд от звезди ме целувай,
нека светят в косите звезди!
И морето под нас да танцува,
да се люшкат игриви вълни.
Ако искаш във теб да се влюбя,
чудна приказка ми разкажи -
за луната, морето, звездите,
танц, любов и сред тях аз и ти.

Мария Вергова
2008г.

Прочети още:

 http://www.stihovebg.com/Poeziya/Lyubovna/Lunen-tants/97838.html#ixzz1gmgIhEJc

Море

Някой  ден  аз  ще  дойда  при  тебе,  море.

 Ще  пристъпя  по  топлия  пясък.

 Прилив  лек  ще  погали  моите  рамене -

 може  би  ти,  море,  си  ме  чакало?

 Ще  прегърна  шумящите,  сини  вълни.

 Те  подканящо  ще  ме  целунат  плахо.

 И  за  кратко  и  аз  ще  стана  море,

 песъчинка  от  морския  пясък.

 Някой  ден  ще  остана  при  тебе,  море!

 Ще  съм  бурна  вълна,  ще  съм  прилив.

 Ще съм крясък на чайка,   ще  съм  морския  бриз

 и  ще  шепна  със  глас  раковинен.

 Като  морска  сирена  ще  спирам  в  нощта

 всички  кораби,  тихо ще пея.

 И  във твоите  топли прегръдки-вълни

 с  теб,  море,  някой  ден   ще  се  слея.

Мария Вергова

2008г.

Принцесата и звездата

      В една далечна страна живееше малка, нежна принцеса. Тя беше толкова самотна, че понякога й се искаше да заплаче от мъка. В една необикновена нощ, когато се случваха всякакви чудеса, принцесата тайно излезе от двореца. Тя мина покрай заспалата стража и отиде на морския бряг. Там приседна на пясъка и отправи тъжния си взор към звездното небе. Принцесата беше така посърнала и в очите й бе стаена толкова огромна мъка, че една голяма и ярка звезда потръпна от жал, когато я видя. Тя се взря в малкото момиче. То беше приказно красиво. Кожата му бе прозрачна и бяла като сняг, големите му очи искряха от стаен в тях огън, а косите - разкошни и черни - бяха меки като коприна. Звездата много хареса това неземно създание и в същия миг осъзна, че в своя вековен живот досега винаги е била сама. Тя усети, че единственото от което се нуждае е нечиe приятелство, нечия любов. Не можеше повече да свети сред студ и тъмнина, не можеше да живее без обич. Сърцето й жадуваше за щастие и радост. Звездата бе така заслепена от красотата на момичето, че не искаше да си представи вече своя живот без нея.
              Изведнъж момичето също съзря звездата. Тя беше най-ярката и най-блестяща сред всички. То почувства как неземна сила я влече към искрящата точица и разбра, че именно нея бе търсило през целия си живот и единствено за нея бе копняло и се молило. Принцесата протегна към нощното небе своите малки ръце, за да докосне звездната светлина. Тя толкова силно желаеше да я достигне и да усети топлината й, повдигаше се на пръсти - устремена, изгаряща от любов и копнеж! Но светлината беше далече. Тогава звездата реши сама да отиде при своето момиче. Обичта й беше така голяма, а желанието й толкова силно, че тя се откъсна от нощното небе и полетя към морския бряг.
              Горката звезда... Тя беше заслепена от любов и щастие. Дори и не помисли, че ще умре, ако се отдели от небесния си дом. За нея важно бе само да достигне своята обич, да целуне красивите й коси и да останат завинаги заедно. Защото е страшно да си сам. Но звездата падна в морския безкрай и угасна.
              А на брега момичето остана да гледа с помръкнал поглед. То никога вече нямаше да обича така. Очите му нямаше да искрят от стаен в тях огън. Защото любовта идва и докосва сърцата ни само веднъж. Принцесата наведе тъжно глава и пое бавно в мрака към своя дворец...


Мария Вергова
1989г.

Навън е светла, зимна нощ

Навън е светла, зимна нощ.
Вървим по падналия сняг.
Вървим към края на
една вълшебна приказка.
Виновни няма между нас.
Виновна е единствено съдбата,
решила да ни раздели.
Подай ръка - милувка за последно.
Докосване на пръстите и край.
Не крий сълзите си. Не са от слабост,
а са от болка по изгубеното щастие.
Целувка дай ми - да ме топли
във всички зимни нощи занапред.
И запомни - виновни няма между нас!
Виновна е единствено съдбата.
В очите ти се отразява сивото небе.
Недей така, не искам да запомня
този израз в тях.
Аз искам да ги помня винаги
обичащи и топли.
Вървим по падналия сняг
към края на една вълшебна приказка,
наречена любов...


Мария Вергова
1996г.

Обичай ме!

Обичай ме, дори да съм далече.
Обичай ме, дори да съм жестока с теб.
Обичай ме, дори и да те мразя.
Обичай ме, дори и с друга да си ти.
Обичай мен, когато я целуваш
и моя образ виждай в нейните очи.
Обичай мен, щом тя те гали нежно,
жадувай само мойте ласки, моя плам.
И устните ти в устните й щом се впият,
ти пак представяй си, че мен
целуваш с жар.
Обичай ме! Не ме забравяй!
Жадувай ме, търси ме с поглед, с глас.
Сънувай ме, по мен изгаряй!
И...може би ще се завърна аз.


Мария Вергова
1990г.

Остави ме сама!

Довчера на Бога се молех
за твоята обич.
А днес теб умолявам
да ме пощадиш.
Остави ме на мира
със твоите клетви,
със тез обяснения и
горещи молби!
Не виждаш ли - обичта
вече я няма във мене.
Отдавна изчезна, изпари
се, умря.
Не можеш я върна
ни с нежност, ни с думи.
Преди беше силна,
но я няма сега.
Не се опитвай да изкупваш
куп минали грешки!
Нима е нужно на някого
всичко това?
Довчера на Бога се молех
за твоята обич.
Днес теб умолявам -
остави ме сама!


Мария Вергова
1990г.