Две чаши вино и споделено мълчание

Мария Вергова & somebody-who 

Днес морският бряг е различен.
Притихнал, навярно сънува
за стъпки на босо момиче,
което с делфините плува.

По мокрия пясък се скитам,
самотен и тъжен е плажът.
Декември разпуска мъглите си,
снегът е отново миражен.

Но спомен за топлия пламък
за миг заслепява тъмата.
По-крехка от пясъчен замък,
за лято жадува душата ми.  

На белия кей те намирам,
потънал в мъчителни спомени.
Във чайките волни се взираш,
сърцето въздишки отронва.

Минават, през мене минават
от моето минало стъпки.
До кръстопът стигам - прощавам се
с мимолетни и по-дълги тръпки.

А сняг... вместо тихо отвън,
натрупва в косите ми времето,
като полуистина или сън
продължавам да нося бремето.

Ако ли някой ден го захвърля
покрай завоя - там, на боклука,
като въглен сърцето си ще опърля
... и ще отлитна оттука ...

Мълча... и потъвам в мълчание,
есента си отива и зимата влиза.
Аз се стопявам, а мойто страдание
за отвъдното ми е виза ...

Декември  разпуска мъглите си,
ръми пак без звук по стъклата.
Дъждовни и сиви са дните ни.
Отвъдното... чака оттатък...

Но днес ще захвърлиме бремето
на всички отминали тръпки!
Забързано, втурва се времето,
отнася на спомена стъпките.

Сега си до мен, пред камината,
край нас часовете препускат.
Пенливо и сладко е виното,
целуващо твоите устни!

След тези минути, тъй нежни,
желание в нас пак се ражда.
забравяме дрязгите прежни
и изгорелите сажди...

Единствено нежност прелива
от мене във теб и обратно.
Годината стара отива си,
дано Hовата ни пълни душата ...

2011г.