Денят си отиваше над червените пясъци на Енра. Огромното слънце скоро щеше да залезе зад океана, а на небето да изгрее голямата Бяла Звезда. Дея повдигна с мъка своето огромно туловище и се понесе бавно към скалата. Наближаваше часът на бурята и тя трябваше да бъде там навреме за поредната си порция енергия. Плъзгаше се по отдавна утъпканата пътека, пазеща следите ù, твърдите люспи по гърба ù проблясваха, отразявайки последните слънчеви лъчи, а дългата ù, дебела опашка се извиваше на няколко метра назад. Скоро щеше да достигне подножието на скалата и после с мъка да се изкатери до върха ù, където най-лесно можеше да улавя енергията. Отдавна беше установила, че това е мястото, откъдето най-добре се поглъщаха животворните лъчи и, макар че върхът беше твърде висок, тя всеки ден изминаваше дългия и труден път. Късите ù крака се захващаха за ръбовете на скалата и тя пропълзяваше все по-нагоре. Почти беше стигнала до върха, когато въздухът се наелектризира, силно пукане огласи всичко наоколо и бурята се разрази с пълна сила. Жълто-оранжевите светкавици започнаха да прорязват вече притъмняващото небе и като огромни стрели да се забиват в пясъка, в скалите, или да попадат в прегръдките на червените вълни. Дея повдигна своята опашка, застана на най-високата част на скалата и зачака тялото ù да погълне живителната енергия. Светкавиците една след друга я пронизваха и я даряваха със своята сила.Тя спусна блажено клепачи върху жълтите си очи и се отпусна, усещайки как се изпълва отново с живот. Бурята продължи още известно време, огласяйки с пукане и бучене всичко наоколо, а после утихна. Денят над Енра беше отстъпил изцяло своето място на нощта и сега само Бялата Звезда, като голямо и всевиждащо око, блестеше над океана. Дея я погледна и заслиза бавно надолу по обратния път, за да отиде отново до онова място на брега, където ден след ден и нощ след нощ се спираше и чакаше.Тя не знаеше вече от колко време следва този ритуал, това изкачване и слизане, и дългото чакане после. Правеше го от много отдавна. За нея времето беше понятие без особено значение. Животът ù беше започнал някъде твърде назад в миналото и тя вече не си спомняше нито как, нито къде се е случило това. Не знаеше и колко Тъмни периоди е преживяла досега. В съзнанието ù проблесна за миг представата за дългите и безкрайни тъмни нощи, когато слънцето изчезваше от небосвода и навсякъде се възцаряваше само мрак. Тези периоди продължаваха прекалено дълго, но тя не знаеше колко, защото ги прекарваше в дълбок сън, скрита в една пещера в подножието на близките скали. През този период тялото ù почти нямаше нужда от енергия, защото не извършваше никакви движения. А, за да запази все пак живота в себе си, то черпеше от енергията на земята, поела достатъчно електричество от бурите. Тези тъмни периоди се редуваха в съзнанието ù с периодите на активен живот, като един безкраен наниз от тъмнина и светлина, в който тя не търсеше никакъв смисъл и значение. Животът беше започнал незнайно кога и къде и тя просто следваше ден след ден неговия ход. В мислите на Дея, когато ги връщаше назад, единственото, което проблясваше ярко като светкавиците от бурите, бе споменът за Дел. И сега, при мисълта за него, тя се спря, размаха високо опашката си и нададе мощен и силен рев, който огласи цялата околност. Една сълза се появи в голямото ù око и тежко падна на пясъка. Дея си спомни отново за времето с Дел. Той беше неразделна част от нейното минало, от онези най-далечни дни, чието начало се губеше. Те заедно бяха преминали безкрайно много път оттогава. Бяха преживели много Тъмни периоди на дълъг сън и той бе присъствал до нея при всяка една буря. Дея си спомни как винаги следваше следата от огромното му тяло, което отъпкваше пътека по пясъка и заглаждаше ръбовете на дребните камъчета, като правеше придвижването ù по-лесно. Спомни си и как в периодите на дълга тъмнина заспиваше в пещерата, допряла тялото си до неговото, а опашките им нежно се докосваха. Тя усещаше тогава, че е дошло време и да имат потомство с Дел. Щеше да снесе яйце и двамата заедно да отгледат от него свой наследник. Но онова, което се случи, беше развалило всичко. Тя отново се спря и гневно размаха опашката си. Споменът за случилото се изплува съвсем ясно в съзнанието ù и стрелата на болката отново силно я прониза. Тя се сети как в един ден, в който слънцето блестеше високо, а вълните на океана бяха тихи и спокойни, нещо голямо и блестящо се спусна от небето и се приземи на червения пясък. От него се появиха някакви странни същества, които се движеха бързо и издаваха особени звуци. Те обикаляха дълго време около тях и ги оглеждаха, а тя и Дел бяха толкова изненадани и объркани, че стояха съвсем неподвижно. Тези същества уловиха Дел и го качиха в своята блестяща пещера. Той надаваше оглушителен рев, от който скалите край тях потреперваха и се мъчеше да се отскубне, но те бяха по-силни от него. Дея си спомняше от този момент последния поглед в очите на Дел. Той я гледаше и тя видя в тях всички безкрайни дни и нощи, които бяха прекарали заедно. После голямото и блестящо нещо се издигна високо в небето и полетя към слънцето, отнасяйки го със себе си.
Оттогава Дея непрекъснато, ден след ден, се връщаше там, където той изчезна и очакваше от небето да ù върне нейния любим. Дните се нижеха един след друг, сменяни от дългите нощи, светлина и тъмнина се редуваха, а тя неизменно следваше същия маршрут. Заставаше на горещия пясък, повдигаше глава нагоре и жълтите ù очи се взираха в необятността. Тя вярваше, че той рано или късно ще долети обратно, ще се върне при нея и че отново ще следва следите му в пясъка.
Дея и този път бе дошла на същото място. Нощта беше заляла с непрогледна тъмнина всичко наоколо и само голямата Бяла Звезда осветяваше мрака над нея. Тя отпусна уморено тялото си и повдигна глава нагоре, а погледът ù бе отправен все в същата посока. Тя щеше да идва тук и утре, и отново, и отново, и търпеливо да чака, докато бавно я обгръщаха необятността на небето и безкрая на времето.
Мария Вергова
2008г.
