Ще те чакам, дори и след седем лета,
да замръкнеш във тъмни усои,
а гората - сестрицата моя добра,
да обърка пътеките твои.
Ще се луташ уплашен, така не видял
как обратния път си изгубил,
че години живял си, до днес не разбрал -
самодива във теб се е влюбила.
И на горска поляна щом стигнеш до мен,
ще се спусна към тебе щастлива.
Ти от моята хубост ще спреш удивен,
а очите ми ще те опиват.
И във мрака звездици със сребърен смях
на рояк покрай мен ще лудуват.
Аз ще скокна, ще плесна с ръце и със тях
самодивско хоро ще танцувам.
А когато Вечерница горе изгрей,
те край нея ще спрат укротени.
Сред дърветата тихо ветрец ще повей,
ще приседна до теб уморена.
Ще направя постеля от мек горски мъх,
а завивка ще бъдат косите ми.
И на месеца ясен златистия връх
ще ти спусна почти до очите.
И дъхът ми омаен до теб ще гори,
ще те милвам със пръсти атлазени.
Ще ухае на билки и горски треви,
Змей-Горянин съня ни ще пази.
А когато Зората разгъне снага,
босонога ще хукна по съмнало
и от кладенец таен със жива вода
тежки менци за теб ще напълня.
От цветята блестяща роса ще сбера,
после ягоди - дъхаво-вкусни,
със вълшебна милувка, една по една,
ще поднасям към твоите устни.
А когато накрая, за теб и за мен,
аз отвара за обич направя,
ще останеш завинаги ти запленен
и за другия свят ще забравиш.
Мария Вергова
2011г.
