украсени със стихове мили!
Своенравна е в мен любовта,
друг в сърцето ми корени впил е.
Зная - ти си добър, романтичен
и по рицарски благороден,
но на него, уви, не приличаш,
той е друга, различна порода.
Ти със думи целуваш ме нежно,
той понякога с думи ранява,
ала само след миг ме отвежда
на онази вълшебна дъбрава,
над която светулки прелитат,
еднорози в просъница тичат
и са само на педя звездите,
затова до безкрай го обичам!
Той си тръгва, когато поиска,
и за сбогом глава не обръща,
но обида и гордост подтискам,
знам - накрая при мен се завръща.
И е тъжна, почти безнадеждна
тази обич, с която живея,
но в душата му щом се оглеждам,
как, кажи, да забравя за нея?
Не, не сричай слова обиграни
като рицар в блестящи доспехи!
Той две думи прошепна ми само,
но отекват във мен като ехо.
И дори да ме тласка към ада
без пощада и милост да знае,
в дън земя даже аз да пропадам -
ще го търся дори и след края!
Мария Вергова
2012г.
