петък, 7 септември 2012 г.

Този град...

Този град ме посреща със паст от бетон
и със грохот и вой ме помита.
А в засада, пред мръсния гаров перон,
дебне глутница жълти таксита.

Този град, във стъкло и метал окован,
ненаситно, без жал ме поглъща.
И ме щраква във лъскав, неонов капан,
в част от трафика луд се превръщам.

Булевардите бясно препускат край мен
и се блъскам в лица милиони.
Всеки тича, към някаква цел устремен,
без да спре - сякаш времето гони.

Тук децата се раждат с олово в кръвта
и във клетки бетонни живеят.
От монитора само познават света
и затворени в клетките, креят.

Тук и слънцето свети през смог и мъгли,
дим и сажди закриват небето.
Над главите ни клети дъжд отровен вали
и в боклуци се дави морето.

И земята, отдавна изгубила глас,
изпод нас сеизмично въздиша.
И земята се гърчи безсилна и в бяс
земетръсни послания пише.

А там някъде има керван от звезди
и небето е толкова ниско!
А там има птици, поля и гори
и над тях пролетта се разлиства!

Сива утрин. Поредният делничен ден.
Пак пред входа ме чака таксито.
И навярно от гъстия дим покрай мен
се прокрадва сълза във очите...


Мария Вергова
2011г.

1 коментар: