Целувка от отвъдното

     Слънцето плъзгаше по кожата му ласкави лъчи и го заливаше с разтапяща, блажена топлина. Той докосваше пясъка и от време на време загребваше от него цяла шепа. Обичаше да усеща как се стича като жив между пръстите, а после се връща обратно в безкрайното, пясъчно море. По страните си усещаше танцуващия полъх на бриза, а когато някоя немирна вълна се разбиеше в скалите, го заливаха безброй блестящи капчици. Мелинда лежеше до него и макар и със затворени очи, той усещаше присъствието й с цялото си същество. Протегна ръка към нея и докосна нежната кожа на корема й. Погали я леко и тя трепна, погъделичкана от неочаквания допир. После, полуотворил едното си око, извърна глава и я погледна. Пред погледа му се извисяваха малките, загорели хълмчета на гърдите й, с полепнали по тях нахални песъчинки. Главата й бе обърната към него, но заради тъмните очила не виждаше дали е задрямала, или го наблюдава. Плъзна очи надолу към стегнатия корем, към дългите, стройни крака и мъничките, нежни стъпала, които винаги така го умиляваха. Обичаше да я гледа, а мисълта, че цялата тази красота е само негова, му изглеждаше невероятна. Тъкмо насочваше поглед в обратна посока, когато усмивка цъфна върху устните й. Мелинда се надигна рязко, облегната на лакти, а косите й немирно се разпиляха.
             - Хей, младежо, внимавай, че ще ме изпепелиш с поглед! – викна тя през смях, а после хвърли шепа пясък върху него и се втурна към морето.
              - Ах, хитрушо, будна си била! – извика той изненадан и хукна след нея с големи крачки.
       Настигна я вътре, сред полюшващите се вълни и обгърна с ръце раменете й. Понечи да я целуне, но тя, все така смеейки се, извърташе лице и успяваше да се изплъзне. Накрая той я притисна, наклони глава и впи устни в нейните, а голите им тела се преплeтоха като съвършена статуя на любовта. Водни капчици се стичаха по тях и проблясваха на слънцето като мъниста.
              - Обичам те, Марк! – тихо прошепна тя в ухото му.
              - И аз те обичам, любима! – отговори той и зарови лице в косите й. – Обичам те цялата, обожавам всяка частичка от теб!


       Слънцето блестеше високо над тях, а чайките се рееха в бездънносиньото небе и очертаваха широки, неправилни спирали. Нейде в далечината се виждаха скупчени един до друг мъхнати облаци, носещи навярно дъжд и като флотилия пиратски кораби, пъплеха бавно към брега.

       Той я целуна пак, а после я вдигна на ръце и я понесе обратно към пясъка. Плажът наоколо пустееше, девствен и красив, а недалеч се виждаше бунгало, сгушено до самите скали. Той я пренесе през прага и все още държейки я, спря и се загледа в очите й. Бяха кафяви на цвят, блестящи от обожание и със пръснати сред ирисите безброй златисти точици. Устните й, жадни за целувки, се разтвориха и той отново се сля с тях. Любиха се дълго, часове наред, а времето, сякаш забравило да бърза, спря своя ход и се сви край завивките им, като куче. Минути и часове се размиваха в несекваща върволица от нежност. Минало и бъдеще се преплитаха, а двамата сякаш се сливаха с тях, един със друг и с вечността. После останаха още дълго така, мълчаливо притиснати и не можещи да се насладят на усещането си за близост. Накрая Мелинда стана и се запъти с лениви движения към кухненския плот. Сложи кафеварката на котлона и скоро се разнесе тръпчивият аромат на еспресото. Марк унесено я наблюдаваше. Обичаше красотата на движенията й, финеса, който се излъчваше от всеки неин жест. Тя се надигна грациозно на пръсти и протегна ръка към рафта, за да вземе панера с портокали, а той се наслади на изкусителната извивка на ханша й. Отдясно на талията й се мъдреше малко родилно петно, което така обожаваше да целува! Дългите й крака със стегнати бедра и прасци му напомняха за силата и ловкостта на диво животно. А когато косите й се разпиляха като кестеняв водопад по раменете, той за пореден път си помисли колко безумно обича тази жена и каква власт има тя над него. Мелинда свали портокалите и започна да ги изцежда в пресата за сок. Гъвкавите й пръсти ловко разрязваха плодовете и ги притискаха...

    

     ...помнеше, спомняше си толкова добре този следобед. Помнеше мириса на кафе, на прясно изцеден портокалов сок и на дъжд. Помнеше гръмотевичната буря, която се разрази така изведнъж и ги изплаши. А после разпилените по земята плодове, стреснатият вик и капките кръв, стичащи се от ръката на Мелинда. Помнеше и уплахата в очите й. Не беше забравил нищо, сякаш се бе случило вчера, съвсем скоро, а не преди десет години...

 

     ...Отвън проехтя гръмотевичен гръм и разтърси като орехова черупка бунгалото. После последва и втори, който сякаш се стовари върху самия покрив на дървената къщурка. Мелинда трепна от изненада, а ръката й, държаща ножа, подскочи и остави голяма, кървава следа върху левия палец. Тя несъзнателно поднесе порязания пръст към устните си, а жестът й бутна няколко от портокалите на земята. Те паднаха и се търколиха почти до средата на стаята. Мели вдигна очи и срещна погледа на Марк. Гледаше го с разширени зеници, без да промълви дума. Но той знаеше, знаеше какво му казват очите й. Знаше какво казват и неговите в този момент.

     ...Всичко е като преди...Всичко е като тогава...

     Навън дъждът се превърна в порой и заплющя силно по стъклата. Буреносните облаци бяха допъплили до брега и сега изливаха цялата си мощ над притихналата земя. През отворената врата на бунгалото нахлуваше упойващият мирис на озон и мокри водорасли.

      ...всичко е като преди... всичко е като тогава...

     Марк залепи раната на пръста с медицинско лепило. Тя се беше порязала дълбоко, но като медик, той поддържаше винаги добре заредена аптечка, със всичко необходимо за първа помощ и я носеше винаги, когато пътуваха. Превърза пръста с бинт, а след това поднесе ръката й към устните си и го целуна. Жест, който щеше да повтаря през годините после хиляди пъти. От порязването щеше да остане белег, който да им напомня за този малък инцидент през иначе приказно прекарания им меден месец.

 
 

       Меденият месец...  Не беше забравил нито миг, нито секунда от ваканцията им на този чуден плаж преди десет години. Спомняше си като вчера момента, когато Мелинда му съобщи, че чака дете и залялата го еуфория. А  девет месеца по-късно се беше родил Томи. После се бяха заредили безоблачни дни на спокойствие и непомрачавано щастие, за да бъде навярно болката след това още по-непоносима. А сетне дойде и тя. Болката. Учеше се да живее без Мели, учеше се да приема действителността и да не полудее в този свят, в който нея вече я нямаше. И не успяваше...

 

       Мелинда се бе смълчала. Сигурно мислеше за същото. После се сгуши до него, потърка нежно брадичка в рамото му и прошепна:

         - Помниш ли, две седмици след като си тръгнахме оттук, разбрах, че съм бременна?

       - Да, мила, помня, как бих могъл да забравя? - Той я притегли към себе си и я прегърна. - Тук заченахме Томи. Бяха най-щастливите ни дни! –  после целуна косата й и я погледна: - Всеки миг, който имах щастието да преживея с теб, Мели, беше безкрайно щастлив, беше безценен и неповторим. А тук, тук бе незабравимо... Затова толкова обичам да се връщам точно към този момент...

      Тя се притисна още по-близо и облегна глава на гърдите му. Навън дъждът все така яростно барабанеше по дървения покрив, а прибоят се блъскаше лудо в скалите. Кафето в чашите бавно изстиваше. Сякаш, за да им напомни, че нищо на този свят не е вечно, че всичко е преходно и рано или късно има своя край. Мелинда се размърда неспокойно в ръцете му, а той в отчаян порив я придърпа отново към себе си и я целуна. Но и двамата знаеха, че е време.

        -  Трябва да се връщаш! – тихо, но настоятелно  прошепна тя и го погледна в очите. Стори му се, че златистите точици в ирисите й са потъмнели. – Всеки път се страхувам, че нещо може да се обърка, че ако останеш твърде дълго тук, после няма да можеш да преминеш обратно... – глухо продължи тя – А Томи има нужда от теб. Там.

                Той я прегърна отново силно:

             -  Мели, знаеш - не бива да се боиш! Непрекъснато работя над серума и влагам в това цялата си енергия. За да можем да бъдем заедно, ще направя и невъзможното дори! За мен животът там, без теб, е агония... Жив съм само тук, където мога да те докосна, да те усетя, да виждам лицето ти! Когато ти си отиде, когато загина при онази катастрофа, само мисълта за Томи и за това как да бъда отново с теб ме крепяха. Работех денонощно върху изследванията. Знаеш, като лекар винаги са ме вълнували състоянията на кома, тънката граница между живота и смъртта. Тогава, когато съзнанието отхвърля оковите на плътта и е способно да бъде навсякъде, свободно и неуловимо. Когато дори успява да пребори времето, защото само тук, във Вечността, ние не сме му подвластни. За да бъда с теб, за да сме заедно, съм готов и на още по-безумни неща!  - той я гледаше трескаво и стискаше ръцете й. – Липсваш ми, Мели! Господи, колко ужасно ни липсваш на двамата с Том!  Живея само за миговете, в които мога да бъда с теб!

            Тя го слушаше развълнувана:

               -  Но ти знаеш, Марк - аз никога не съм ви оставяла, не съм се отделяла и за секунда от вас! Аз съм слънцето, което милва лицата ви, аз съм вятърът, който играе с косите ви, аз съм всеки нов ден, който окъпва живота ви в светлина. Аз съм с вас, аз съм част от вас и точно в това е моят рай!
 
            - Знам, Мели, знам! 
         Той я прегърна отново и впи устни в нейните. Дъждът край тях все така безмилостно се изливаше по стъклата. Морето бушуваше и поемаше в прегръдките си цялата мощ на небесната стихия, може би за да се слее с нея и да я укроти. Там, в отвъдното. А целувката им беше дълга, много дълга, толкова, колкото трае може би самата вечност. Но колко ли е дълга всъщност вечността, ако можем да я измерим с една целувка?

 

                                                                           ***

        Доктор Марк Парис лежеше на кушетката, а в кръвта му се процеждаха последните капчици течност от системата. На банката с малки черни букви беше изписан надписът серум мортали. Когато и последното количество от серума премина през тънкия маркуч, мъртвешки изглеждащото до преди малко лице на мъжа започна да възвръща цвета си. Скоро животът потече нормално по вкочанените вени и го заля със топлината си. Той отвори очи. Трябваше му време, за да се съвземе. Но преди да се надигне от леглото, погледът му спря на фотография, окачена на стената срещу него. От нея гледаше млада жена, с разпилени по раменете кестеняви коси. Той й се усмихна и тихо промълви:

              - До следващия път, любима!  

 

Мария Вергова

2015г.

 

И някак си ухае на любов

Звездите вън унесено се вглеждат

на месеца в златистия обков.

Нощта заприда лунната си прежда

и някак си...ухае на любов.

И някак си...ухае ми на пролет,

напук на декемврийските мъгли.

На цъфнали поля, ята във полет,

на луднали, разлистени гори.

Дали защото литналият бриз

целуна ме по пламналата кожа?

Или под звездно-лунния ескиз

се сбъдва всеки порив невъзможен?

Но тихичко покълва в мен надежда,

ефирна, като танц на пеперуди.

И сякаш за света край мен проглеждам,

и сякаш от летаргия се будя.

А този свят превръща се във храм,

изплуващ изпод диплите на мрака.

И моля - на колене и със плам - една любов,

там нейде, да ме чака!

Мария Вергова

„На Елизе“

    

       Мелодията се отронва от клавишите на пианото. В началото звучи малко нестройно, плахо и неуверено, но после бързо набира сила и зазвучава наоколо с цялата си прелест. Понася се из въздуха, лека и ефирна, като ангелска въздишка. Достига  всяко ъгълче на стаята и го изпълва, а накрая полита навън през прозореца към искрящия юлски ден, към безоблачното небе и нацъфтелите поляни.  Разлива се над ромолящи потоци,  криволичи из полюшваща се ръж, провира се с вятъра сред шумолящите клони на дърветата. И се слива сякаш с вечността, откъдето може би е и дошла. Едновременно простичка и съвършена. Момиченцето, което свири не осъзнава всичко това, но усеща със сърцето си великолепието ù. То се казва Емили и е на шест. Свири само от година, но вече чувства магията на музиката и е завинаги пленено от  красотата, която  малките му пръсти изтръгват от клавишите. „На Елизе“ –  откакто е научило тази мелодия, е влюбено в нея и не спира да я изпълнява пак и пак, до безкрай...  Понякога се налага майка му насила да го изтръгва от пианото.

      Изведнъж обаче музиката секва – нещо друго е привлякло вниманието на Емили. Тя надига глава към отворения прозорец и се заглежда в две  пъстри пеперуди, кръжащи отвън. Едната е жълта, с кафеникави и черни петънца по крилата, а другата  е обагрена в яркосиньо. Те се гонят една друга и изглежда така, сякаш танцуват чуден, магически танц. Момиченцето захласнато ги наблюдава. Самата тя прилича на пеперуда в красивата си розова рокличка, превързана в кръста със сатенена пандела и с розовата кордела в косите.  На краката си носи новите лачени обувки и не може да им се нарадва. Днес е 11-ти юли, денят на Свети Бенедикт и майка ù Катрин я е нагласила за празника и за литургията в църквата.  Но до тръгването има още време и сега Емили иска да се полюбува на танца на пеперудите. Тя ги обожава и на поляната пред къщата с часове бяга след тях, за да ги лови и да разглежда отблизо пъстроцветните им крила.  И сега не може да устои и хуква към балкона. Те кръжат ли, кръжат, подобно на малки, чудни феи, дошли от някакъв приказен свят.  Или поне на нея ù изглеждат така.  Кацат за кратко върху нацъфтелите мушката, разхождат се по разпъпилите цветове, а после отново се впускат в изумителни въртележки из въздуха. Момиченцето е така прехласнато, че дори за миг не се сеща, че майка му строго е забранила излизането на балкона. Домът, в който живеят е много стар, на повече от 300 години и балконите са станали отдавна нестабилни и опасни. Понякога дори му се струва, че цялата къща, с нейните високи тавани, тежки полилеи и фрески по стените поскърцва, пъшка, въздиша, подобно на старица, прегъната под тежестта на времето.  Но сега Емили не мисли за това. Пеперудите са прекалено красиви, а тази, яркосинята, е изумителна! Тя не е виждала досега такава и я наблюдава с възторг. А насекомото, сякаш усещайки възхитата ù се върти току пред главицата ù, само на педя от нея. Накрая детето не устоява и протяга ръка към хвъркатото чудо. То обаче се изплъзва и като че ли нарочно започва да кръжи още по-лудешки, описвайки из въздуха умопомрачителни спирали. Емили пристъпя напред и отново посяга да я достигне, но пеперудата рязко отхвърча и се отдалечава встрани. Изглежда така, сякаш е решила завинаги да си отиде и момиченцето тъкмо свива разочаровано малките си юмручета, когато хвъркатата фея променя решението си и отново се връща обратно. Сега вече Емили решава на всяка цена да я улови. Тя протяга ръце и се навежда напред и за малко почти да успее. После се накланя още повече и с цялата си тежест се обляга върху парапета на балкона. Струва ù се, че този път почти я докосва, когато старият зид под тялото ù започва да поддава и застрашително да се люлее. Всичко става толкова бързо, че детето дори не осъзнава какво му се случва. То най-сетне хваща синята пеперуда и усмивка разцъфтява на устните му, когато старият каменен балкон се откъсва от вековния си пиедестал и тежко полита надолу. Във въздуха полита и един пронизителен писък и за миг заглушава птичите песни и всички звуци на красивия юлски ден. После, за един безкраен миг, времето сякаш спира, а сетне отново се втурва напред, а с него литва и Емили. Тя догонва двете пъстри пеперуди и се включва в лудешкия им танц над тучните зелени треви.  Летящите феи са станали вече три – една жълта, яркосиня и розова.

 

                                                                                                                         

                                                                    ***

               

 

        Катрин се събуди, плувнала в пот. Сърцето ù бясно препускаше и едва успяваше да си поеме дъх. Сънят беше така реален, че ù трябваше време да се съвземе. След десет години продължаваше да го сънува и  ужасът си оставаше същият. Загубата на дъщеря й Емили беше неочаквана и нелепа, а  тези сънища я връщаха отново и отново към онзи 11-ти юли, сякаш за да остане раната все така жива и да не зараства.  А днес също беше 11-ти юли. Черен ден...

        След случилото се вратите към всички балкони в старинната къща бяха заковани, а пианото бе отнесено в една странична, неизползваема стая и забравено. Твърде много напомняше на всички за малката пианистка, свирела на него и твърде много болка носеха днес притихналите му клавиши. И сега -  без звуците на музиката, къщата като че ли стана още  по-голяма, по-стара и мрачна.  А Катрин се разхождаше из нея като призрак. Тя така и не можа да се съвземе, но Бог явно бе добър и милостив и след няколко години я дари отново с дъщеря – Ани. Наскоро тя беше навършила шест и поразително напомняше по жизнерадостта и енергията си на своята сестра. Като нея тичаше из двора, смееше се и обичаше слънцето и природата. Само дето никога не беше докосвала пиано.

       Дългият и мъчителен ден почти се бе стопил. Катрин сновеше из притихналия дом, минаваше от стая в стая и й се струваше, че днес къщата е по-пуста от всякога. Високите тавани, тежките драперии, картините и старинните свещници по стените  изглеждаха още по-мрачни и зловещи. И беше тихо, толкова тихо! Сякаш тази непоносима тишина кънтеше из всички ъгли на старата сграда. И изведнъж тя дочу далечни звуци на пиано. В началото беше сигурна, че ù се струва, че от болка съзнанието ù си прави шеги с нея. После се заслуша по-внимателно и установи, че звуците идват точно от стаята, където бяха поставили пианото на Емили. Дори можеше да се закълне, че звучеше „На Елизе“! Но как, за Бога, как!?... Катрин се втурна натам с лудешки биещо сърце и задъхана отвори вратата. И в същия миг се вцепени.  На стола до пианото седеше Ани и свиреше. Тя беше така увлечена, че не усети появяването на майка си. Тъничките ù пръсти майсторски докосваха клавишите, сякаш го бяха правили с години, а крачетата ù уверено натискаха педалите. Мелодията се разливаше из стаята като ромолящо поточе, идващо от високия планински връх, нашепваше за танцуващи есенни листа, носени от пакостливия вятър, разказваше за искрящи юлски утрини и безгрижни игри под яркото слънце. Издигаше се нагоре, едновременно простичка и съвършена, ефирна и нежна като ангелско дихание и се сливаше сякаш с вечността.

        В този миг Ани усети присъствието на майка си и се обърна. Гледаше я с най-сияещото лице и с най-щастливата усмивка на земята, а в очите й светеше някакъв нов, но същевременно толкова познат и обичан блясък. А сетне каза:

     -  Мами, тази мелодия ми беше любима, помниш ли? 

 

 

Мария Вергова

2014г.

Отмини ме, любов!

Отмини ме, Любов, отмини ме,

не нахлувай в душата ми пак!

Не наричай със своето име

всеки трепет наивен и плах!

Отмини ме, че всяка надежда

във сърцето ми щом загори,

е отново простреляна нежност

с нажежени до бяло стрели.

Отмини ме, че всяка раздяла

във очите ми дълго вали,

а страстта ти превръща се цяла

в прах и пепел от минали дни.

Че издигах ти крепост за двама

и за мене свещена бе ти,

но след теб във душата ми храма

се превръщаше в куп руини.

Не пристигай пак - чиста и бяла!

Днес заключих в мен всички врати.

Не притихвай, на прага ми спряла!

Отмини ме, Любов, отмини!

Мария Вергова

2011г.

Вятър работа

                                                  автор :  Велко  Милоев


„– Вятър работа е тази!
– Не обиждай! – засегна се вятърът...“
(Съвсем истински разговор)

„Паралелно-интегралната аналогия между метео и психопроцесите е в основата на принципа
на аеротрансформирането. Ер-малък-излъчването преобразува субстанциалната структура
на психиката в трасцендентно-полева при запазване на индивидуалната диферентност.
Психотроните като аналог на невроните са носители на информацията, а психофизиологи-
чните процеси на мисленето се заменят с трацендентно-квантови. При псевдоактивно
възбуждане на интерпсихотронната съвкупност психотроните излъчват психокванти, коитo
поляризират молекулите на газовете във въздуха и ги увличат в посоката на нарастване на
градиента на психо-метео-полето. Или по-просто казано, духа вятър.
Очевидно тук няма никаква магия...“
(Из рекламната брошура „Подложете се на аеротрансформиране – станете вятър!“)

Минава полунощ и наоколо няма жива душа. Площадът е празен, притихнал. Нищо не трепва в градинката – нито пожълтелите дървета, нито сенките им под синкавата светлина на лампите. И все пак той е тук. Ето, от една липа се откъсват няколко пъстри листа, политат надолу, но изведнъж се завъртат в странен танц, застиват в причудливи симетрични фигури, после се пръсват и кацат точно върху купчинките с есенна шума.
– Естет! – промърморих под носа си и се опитах да запаля цигара.
Силен повей отнесе огънчето, със зловещо плющене нещо плоско и хладно се лепна върху гърба ми. В такъв момент дори един опитен инспектор по времето може да трепне. Без да се обръщам, дръпнах нещото. Беше цветен плакат – руса красавица с развети коси и надпис „Станете вятър“. Хвърлих го, плакатът се плъзна леко по асфалта към най-близкото кошче.
– Много смешно! – казах в шепата си, докато драсках втората клечка. Когато разговаряш с вятър, няма смисъл да се оглеждаш.
– Инспекторът и нощта... – прошепна някой на ухото ми. – Инспекторът не спи. Защо така?
Вдигнах яката на шлифера и седнах на една пейка.
– Дошъл си да ме възпитаваш? – гласът се опитваше да бъде ироничен.
– Не съм. Макар че би трябвало... Хубава нощ... А ти? Значи дотук я докара – да метеш.
Вятърът се завъртя около пейката, стана ми хладно.
– Знаеш ли, това е по-приятно, отколкото да клатя разцъфтели клонки пред прозореца на Вихрев или да вия самотно в комина.
Той бе започнал работа на времето при един известен поет.
– Поетите – казвам мъдро – затова са поети, за да виждат красотата там, където ние не я забелязваме. А ти капризничиш.
– Вярно е, капризнича. Но не искам да галя върховете на тополите, а на работниците по скелите да им бруля лиицата. Не е честно... А бе, тебе да не са те пратили?...
– Не са. Просто не ми се спи.
Той се втурна, улови едно сухо листо на педя от земята и го остави върху купчинката. После го усетих да се връща.
– Щото може и да са те пратили. Нали не са доволни от мен... Обаче аз полезен ли съм? Полезен съм. Нищо не могат да ми кажат.
– Хубаво. Ама затова ли се върна в града? Нали искаше простор? Да летиш над гори и планини...
Вятърът не отговори веднага. Само листата на тополата над мен леко се разшумоляха. Това не бе дори и полъх, това бе въздишка. Само той можеше да духа така. Хитрец!
– Бях при делтапланеристите... Избягах... Те нямат нужда от нас.
– Как така нямат?
– Изкарах две седмици. Отначало наистина се радваха, нали разбираш, такива полети не бяха правили досега – продължителни, нависоко. А и безопасно... Един ден носех едно момче, бяхме летели няколко пъти заедно. Веселяк. Ама този ден мълчеше. Минахме два-три баира, питам го – сега накъде? А той – трай си, вика, не можеш ли да си траеш, все едно, че те няма. И изведнъж рязко сви надолу, изплъзна ми се, разбираш ли? Щеше да се пребие. Успях да го подхвана малко над земята и го пуснах. А той заряза делтаплана и тръгна, ей така, наникъде. Нищо не каза.
Хвърлих цигарата и станах. Пресякох градинката, тръгнах през площада. Вървях като че ли съвсем сам, но с приближаването ми дърветата се разшумоляваха, плющяха скъсаните краища на афишите. На няколко крачки от мен всичко утихваше.
– Добре де – спрях рязко и се обърнах, – ами децата? Те не се ли радват? Хвърчилата, балоните?
– Децата ли? – повтори невидимият глас. – Иди на някоя от детските площадки, където има дежурни ветрове за хвърчилата. И какво ще видиш – много вятър, а няма деца. Освен ако някое не е доведено от дядо или вуйчо. Щом е организирано, не им е интересно, разбираш ли?
Като че ли и аз бях забелязал нещо такова.
– И изобщо – продължи той – цялата тази работа е много нагласена. И не е така, както си я мислят някои. Е, затова събирам сухите листа по улиците.
– Ако искаш, ще се опитам да те преместя в «Прогнози за времето».
– А, извинявай! Не искам да капризнича, ама това не е за мене. Щом не им излезе прогнозата, хайде, давай, тези облаци – от тук – там. Онези облаци от там – тук. Днес, казват, ще духаш слабо, до умерено. А си духнал неумерено, мисли му...
Вече бяхме обиколили площадчето и без да бързаме, започвахме кръга отначало. От един двор се показа котка и измяука призивно към тъмнината. В същия момент един захвърлен вестник се надигна като призрак, размаха зловещо страници и се плъзна към котката. Тя изсъска и се скри.
– А бе, животът е...
– Дааа – съгласи се вятърът. – И момичетата, с тия панталони...
– И какво, според тебе излиза, че няма смисъл?
– Има... Ама ти не ги разбираш тези работи... Какъв е смисълът да превърнеш човека в скитник? Да го накараш да поживее не в стаята, а на улицата? И над покривите. Преди само съм си въобразявал, че познавам града. Отгоре е друго. И изобщо започнах да виждам някои неща по-иначе... Запознах се с нови хора...
При последните думи гласът му прозвуча особено. Но нямаше начин да го погледна в очите... Бяхме спрели пред витрината на магазина за конфекция и разсеяно разглеждах манекените – въпреки късния час те се усмихваха бодро.
– Хубава е, нали? – попита вятърът.
– Кое?
– Шапката. Нали е хубава? Утре ще издебна някоя фукла да си я купи и ще ѝ я свия.
А така! Като че ли започнах да се досещам.
– Я ми обясни – казах с обвиняващ тон – за какъв дявол ти е потрябвала дамска шапка?
За мнозина е трудно да си представят вятърът да се засрами. Той, разбира се, не може да наведе глава и да се изчерви, но дългогодишният опит на инспектор по времето ми подсказваше със сигурност – той се смущаваше. Няколко малки вихрушки се подгониха по тротоара.
– Тя се казва Мария.
– Честито! Мисля, че си първият вятър, на който му е дошло на ум да се влюби. Трябва да е от дългото общуване с поетите.
Дори не се обиди от шегата ми.
– Искаш ли да ти я покажа?
– Сега? – попитах учуден, но той вече беше грабнал шепа листа и като ги пускаше едно по едно, за да ми показва пътя, хукна към близкия безистен. Щом се озовахме във вътрешния двор, вятърът бързо се издигна нависоко.
– Ето, тук е – прошепна на ухото ми в същото време. Това не представляваше за него никаква трудност. Погледнах нагоре: от един балкон на шестия етаж весело ми махаше проскубан фикус.
– Съжалявам – казах, – но дори да се надигна на пръсти, няма да мога да надникна.
– Ама че досадно – измърмори вятърът, – забравих, че си толкова тромав. Тя е прекрасна, като спи. Всяка нощ идвам да я гледам.
– Тя знае ли за теб?
– Знае – разпалено зашепна той. – Идвал съм много пъти, какви ли не игри сме измисляли! Най-много обича да прави хартиени лястовици и да ги хвърля над двора, а аз ги поемам и ги нося над покривите, плаша гълъбите и накрая ги пускам в прозореца на хазяйката. А вечер сяда на балкона и аз ѝ разказвам за поетите, за делтапланеристите, за облаците, за врабците и после я приспивам с аромат от люляците. Като цъфтяха тополите, много ѝ харесваше да ѝ направя дълъг бял шлейф от тополов пух и да го нося след нея. Така ходеше на училище, като царица, а приятелките ѝ умираха от завист.
Излязохме от дворчето и тръгнахме без посока. Отново мълчахме, но аз усещах, че тази вечер ми предстои да чуя още удивителни неща.
– Слушай – обади се след малко вятърът, – искам да те помоля за една услуга, ама само между нас да си остане.
– Гроб съм.
– Да ми напишеш едно писмо. За нея. Знаеш, че аз не мога. То не е точно писмо, ами...
– Ами какво?
– Стихове.
– Винаги съм мислел, че е заразно – казах. – Вярно, че с какъвто се събереш, такъв ставаш.
– Нищо не разбираш – ядоса се вятърът. – Това няма нищо общо със службата ми при Вихрев. Просто когато не спиш по цяла нощ... А бе, някои неща можеш да си ги представиш само нощем или на разсъмване, докато наоколо още няма никой.
Много добре го разбирах. Нали и моята работа е такава – нощна. Седнах на една пейка, извадих от джоба си химикалка и бележник. Разсъмваше. На изток комините се очертаваха върху ръждивото небе. Площадчето бе все така притихнало и безлюдно, сякаш вглъбено в себе си, с къщи, прозорци и врати, неподвижни като театрален декор под неподвижната светлина на лампите. Тогава той заговори:

Илюстрация ДИМО

Какво се случва рано сутрин?
Рано сутрин
със топла ласка слънцето
пробужда ветровете,
задрямали във клоните
на старите липи.
Тогава липите започват да ухаят.
Листата се разшумоляват,
разказват си
едно на друго шепнешком
зелените си сънища.
Нощем листата са зелени кораби,
звездите са маяците
на техните сънувани пристанища.
Денем листата попиват слънцето
и бавно пожълтяват.
И идва ден, когато корабите
с претъпкани със злато трюмове
разкъсват сребърни котвени вериги
на паяжините
и плъзгат се към дъното, разсичат есенния въздух.
А над тях отново се затварят прозрачните води
и странно е това опиянение,
да се удавиш в синкавопрозрачен въздух,
като за сламка да се заловиш за някой слънчев лъч,
без жалост да се отдадеш на лудия водовъртеж
и само молиш вятъра да бъде дълго.
Това се случва рано сутрин.
За вас полъхва просто вятър във градинката.
А просто вятърът отгоре вижда
мозайка цветна от потопени кораби
със трюмове, препълнени със злато,
на дъното на синкавопрозрачно езеро
от ноемврийски въздух.

Вече беше рано сутрин. Небето все по-бързо избледняваше. Дърветата и пейките изплуваха постепенно от тъмнината като на снимка в проявител. На съседната улица изскърца трамвай.
– Ти си глупак – казах му. – Ако аз съм на твое място, още днес отивам в службата и прекъсвам договора. Подлагам се на ретрансформация, купувам цветя и – право при момичето.
– Мислиш, че не ми се иска ли? – отвърна с горчивина вятърът. – Ама като стана обикновен човек, сигурно няма да иска да ме погледне. Аз съм иначе... аз съм толкова... обикновен. И малко пълен.
Той въздъхна и аз потреперах от хлад.
– Сега за нея всичко е романтично – в нея се е влюбил вятърът и тя излиза нощем на балкона в бялата си нощница, а вятърът я гали и ѝ нашепва небивалици. Тя ми съчуства, защото съм сам, защото не искам нищо, нищо не мога да поискам. А иначе всичко ще е толкова обикновено...
– И скоро ще те пратят да чистиш комините на някой завод, а момичето ще има да си стои на балкона и да те чака в бялата си нощница.
– Прав си. Разбира се, че си прав. Е, в края на краищата остават само няколко месеца от договора.
– Не! – поклатих глава. – Не. Днес ще те уволня. За несправяне.
Той притихна. Като че ли се замисли.
– Е, добре, ама... нека да е утре, а?... Искам още веднъж да се разходя нощем наоколо, по улиците, из дворовете. Да поскитам, да поиграя с някой облак... Знаеш ли, все пак е хубаво това.
– Добре – съгласих се, – нека да е утре.
Замълчахме изморени. По фасадите отсреща един след друг светваха прозорци. Хлопна се врата. Чувах стъпки и гласове.
– Време е да си тръгвам – казах и се надигнах от пейката. Костите ме боляха. – Скиташ по цяла нощ за оня, дето духа.
– А защо не?
Не ми се тръгваше.
– А за шапката – казвам – не се безпокой. Аз ще я купя, като отворят.
Силен повей огъна клоните на липите. Рояк сънени, разчорлени врабци се вдигна с недоволно цвърчене, по земята се посипаха листа. Тръгнах бавно по алеята. От къщите излизаха хора, сънени и сърдити като врабците. Не ми се спеше, не ми се прибираше. Спрях и се обърнах – погледнах нагоре към върховете на дърветата, към покривите, към бледорозовото небе...
Вятърът каза, че било хубаво.