Пурпурна луна

                                         Мария Вергова  &   Г.Ф.Стоилов  

       Пътят  криволичеше между дърветата и се губеше някъде надалеч, в подножието на планината. Стив Брайън държеше здраво кормилото на пикапа и леко приведен напред, се взираше  през заскреженото стъкло.      Снежинките танцуваха лудешки танц  във въздуха и подобно на бяла, плътна пелена, се стелеха върху земята. Чистачките на автомобила неуморно се движеха напред-назад, но нови снежинки тутакси  полепваха  на мястото на старите и беше почти невъзможно да се види и на педя напред.       Стив се страхуваше не толкова да не изгуби пътя, колкото да не връхлети с автомобила върху някой заблуден елен, или друго горско животно, изскочило изневиделица върху платното. Той знаеше, че по тези места  гъмжи от дивеч, затова не спираше да се взира и да бъде нащрек. До хижата, към която беше тръгнал, оставаха едва няколко километра и поне беше сигурно, че ще успее да стигне до там преди снегът да е затрупал всичко и да е направил пътя непроходим.       Пикапът бавно напредваше. От двете страни на шосето дърветата, покрити от снега, се извисяваха като огромни бели стражи, пазещи ревниво тайните на гората. А насреща  неясните контури на планината  се виждаха все по-близо и близо. Стив беше ходил до хижата и преди и пътят му беше познат. Майкъл, хижарят, беше приятел на неговия литературен агент и много пъти бяха отсядали там с компания да покарат ски и да се повеселят.       За последно бяха ходили с Катрин през пролетта на миналата година и прекараха там няколко незабравими седмици. Това беше и последното им време заедно преди да се случи злополуката и тя да загине. Този път бяха решили да отидат в планината само двамата и да се отдадат изцяло един на друг. Беше нещо като втори меден месец, като малко бягство от реалността - само той, тя и снегът. И Майкъл, хижарят, който обаче беше толкова дискретен, че го виждаха само рано сутрин, докато им приготвяше закуската и вечер, по време на вечеря. През останалото време  караха ски, излежаваха се, или просто си бъбреха, наслаждавайки се един на друг. А вечер Стив пишеше.      Там беше започнал нов роман и работата му по него вървеше поразително добре - думите идваха сякаш сами и нямаше нужда да ги търси и чака. Сутрин прочиташе на Катрин написаното през нощта, а тя му споделяше какво не ѝ харесва, какво да допълни, или му предлагаше някоя своя идея за сюжета. Така измина почти месец. Когато се прибраха в града, еуфорията все още не ги беше напуснала и се чувстваха точно толкова щастливи, колкото и през последните дни. Сякаш си бяха донесли от планината енергия и добро настроение в  неизчерпаеми дози. Но всичко приключи в онзи априлски ден, когато  телефонът иззвъня и един равен, чиновнически глас съобщи, че Катрин е претърпяла катастрофа и е загинала.        Светът се преобърна. Сякаш до този момент Стивън беше живял в някаква бутафорна реалност, която изведнъж се разпадна и отстъпи място на действителност, по-ужасна и от най-кошмарния сън. Той не можеше да приеме, че оттук насетне трябва да живее без Кати, в света без нея нямаше място за него. И така в продължение на месеци. Като през това време не написа нито думичка, нито ред. Той, писателят с милиони продадени копия по света, носителят на литературни награди, беше изгубил сякаш всяка способност да пише, целият си талант.       Започнатият нов роман така и си стоеше недокоснат. Няколкото други идеи и проекти не представляваха вече интерес за него. Нищо не можеше да го извади от това вцепенение и да го върне към нормалния живот. Писателят Стив Браян явно беше вече минало и дори литературният му агент и най-близък приятел Питър, беше склонен да повярва в това.       Когато преди няколко дни Стив му съобщи, че заминава за хижата, той се опита да го разубеди.  Не мислеше, че  завръщането му към мястото, където за последно е бил най-щастлив със съпругата си е добра идея. По-скоро щеше да го разклати още повече. Но Стивън твърдо бе решил да го направи, беше изминала точно година от ваканцията им там и Питър не можа да направи друго, освен да му  пожелае приятно пътуване. И сега Стив изминаваше последните метри преди да се изправи отново пред миналото, което му носеше колкото болка, толкова и неустоим копнеж да се докосне до него и да го изживее  отново чрез спомените.       Автомобилът зави по едно разклонение от главния път и забавяйки ход, спря пред неголяма постройка, сгушена под самото било на планината. Хижата беше двуетажна, оградена с ниска дъсчена ограда, заграждаща малък двор със стопанска постройка, залепена встрани до основната сграда.       Стив излезе от колата и блъсна предната ѝ врата с крак, за да я затвори. От нея по земята се посипа сняг, а трясъкът ѝ отекна някак странно. Беше забравил колко тихо е всъщност в гората - освен писъка на вятъра, не се чуваше друго. След шума и пукотевицата на големия град, това тук му подейства като истински шок. Но пък имаше нужда точно от тишина и спокойствие, за да остане насаме със себе си и с всички мисли, които се блъскаха в главата му през последната година и не му даваха мира.       Сам с тишината и със спомена за Катрин...       Той отвори багажника, за да вземе малкия сак от него и се запъти към хижата, оставяйки следи от стъпките си по снега, който продължаваше все така да се сипе, а вятърът ставаше все по-силен с всяка изминала минута. Когато стигна до входната врата, Стив се спря и силно почука. Майкъл обикновено стоеше в голямата всекидневна на долния етаж, която служеше едновременно и за трапезария и кухня. Той навярно го очакваше, защото Питър беше обещал да го предупреди за пристигането му. След като и след второто почукване никой не отговори, Стив натисна дръжката и влезе.        Огледа голямото помещение, но в него нямаше никой – навярно хижарят беше отскочил някъде навън да свърши нещо и скоро щеше да се върне. Той пусна сака с багажа на земята и пристъпи напред.        В стаята всичко си беше така, както го помнеше от миналата година. Голямата дървена маса заемаше средата на помещението, по стените бяха закачени снопове от  изсушени билки, а над камината висеше ловната пушка на Майкъл. Край нея си седеше и неизменното черно кресло, в което той обичаше да прекарва вечерите. Само че огънят сега беше изгаснал и в стаята се усещаше студеният дъх на снега.       Заизкачва се по дървената стълба към втория етаж, където бяха спалните помещения и влезе в малката стая, която бяха наели и преди двамата с Кати. В мига, в който пристъпи прага ѝ, спомените като вихрушка нахлуха в него и той се отпусна безсилен на един стол и обхвана главата си в шепи. Всяка вещ тук, абсолютно всичко му напомняше за любимата жена и за онези прекрасни последни дни. Сякаш въздухът беше наситен с присъствието ù и всеки миг тя щеше да се появи от някъде. От всеки ъгъл, от всяко кътче  изплуваше споменът за нея. Усещането беше и прекрасно, и тъжно.      В същия миг от всекидневната на долния етаж се чу иззвъняване на телефон и прекъсна унеса му. Стивън бързо се изправи и слезе по стълбите надолу, за да го вдигне. В слушалката с пращене се чу гласът на Питър:       - Майкъл! А, Стив, ти ли си? Бях се притеснил вече, цял ден звъня, а никой не отговаря. Исках да проверя дали си пристигнал благополучно в хижата, по новините  предават, че в планината има снежни бури и се тревожех за теб. – Гласът му звучеше приглушен и далечен.       - Здравей, Питър! Не се тревожи, пристигнах преди малко и съм добре. Но Майкъл го няма – каза Стив. – Навярно е отишъл за провизии до града и скоро ще се върне.     - А бурята?     - Идва насам, Пит, небето е побеляло от край до край, но не се притеснявай, вярвам, че ще издържим. Само че малко се тревожа за Майки – в тази буря не е работа да си на пътя.       - Точно това ме притесни и мен сега – каза Питър. – Виж, ако случайно...       И изведнъж нещо в слушалката прещрака и връзката между тях прекъсна. Просто така – телефонната линия сякаш бе отсечена отведнъж с невидимо острие.       - Пит?! Пит, там ли си? – Стив повика изчезналия в пълната тишина на слушалката, но го нямаше дори обичайното статично припукване или някакъв друг звук.        В същия миг чу воя на идващата буря. Тя приближаваше и застрашително свистеше над дърветата. Капаците на прозорците на хижата затракаха, страхливо треперейки в очакване на стихията.       Като торба с кокали, подмятана от единия на другия край на гроб – оприличи ги въображението на писателя, който винаги правеше съпоставки с реалността и онова друго възможно съществуване, което понякога докосва този свят.       Но се досети, че е по-добре да ги затвори, за да не се разбият стъклата от поривите на усилващия се вятър. Воят му ставаше все по-силен и все по-зловещ.       Стив забрави за прекъснатата връзка и се разбърза по етажите и стаите, захлопвайки очите на хижата към външния свят. Докато го правеше, видя бялата виелица, която приближаваше.      Наистина щеше да е силна буря, която навярно ще причини доста щети из населените места – помисли си той и това го подсети за Майкъл.      Къде ли е сега? Дали ще успее да стигне до тук, или разумно ще предпочете да остане в града? Ако е тръгнал, дали има шансове да преживее на открито стихията?      Тези въпроси заблъскаха главата му, затова когато затвори и последния прозорец, слезе отново във всекидневната и пак провери телефона, но сигнал, както и преди малко, липсваше. Истински се притесняваше за приятеля си и усети, че е съвсем безпомощен да му помогне.         А на самия него кой ли щеше да помогне, ако бурята бъде продължителна? Трябваше да направи проверка на запасите с храна, вода и дърва за отопление.        Добре, че беше идвал и друг път, така че успя да намери всичко нужно и прецени, че е добре зареден с храна поне за няколко дни. Дървата си Майкъл държеше в една пристройка към хижата, в която се влизаше и откъм вътрешността, така че ако бъде затрупана, няма да се налага да излиза, за да ги взима. За вода нямаше смисъл да се притеснява, снегът щеше да бъде навсякъде – просто гребеш и стопляш. Това беше лека утеха, но заглушавана от връхлитащата снежна буря отвън.        Електричеството също бе прекъснато, това компанията-разпространител правеше съзнателно, за да се избегнат аварии и нещастни случаи. Хората по тези места бяха свикнали с начина на живот при подобни природни бедствия, които зимата често им предлагаше, но за един писател, търсещ малко спокойствие и отговори, които тежаха с мълчанието си, една буря в планината си бе истинско изпитание. Той не знаеше какво трябва да прави, ако има продължителни усложнения във времето.          Може ли да стане по-лошо от сега? – запита се, усещайки с тялото си бумтенето на вятъра, удрящ безмилостно по стените. Погледна навън през процепите в капака на прозореца – насред спускащата се вече тъмнина дърветата отсреща се люшкаха страховито под неудържимия напор на виелицата, а сред потъмнялото небе луната – огромна и пълна, светеше със призрачна, бледа светлина.        После започна да мисли рационално. Хижата е стара, значи е преживявала доста подобни срещи и в нейните обятия Стив беше на сигурно. Бурята, колкото и да е мощна, до ден, два или три щеше да отмине, това е ясно. От глад нямаше да умре, нито от студ, просто трябваше да запали огъня в голямата камина и да си направи нещо за вечеря.      Оставаше само най-важното и притеснително – Майкъл.      Стивън на няколко пъти се приближаваше до залостената врата и прилепяше ухо до дъбовата ѝ повърхност. Искаше му се да чуе изръмжаването на автомобила на хижаря и да му отвори веднага, но освен воя, не чу нищо друго.       След малко повече от половин час, той седеше пред разгорелия се огън и държеше в ръцете си чаша горещ билков чай. Нахрани се набързо с притоплена на газовия котлон консерва с някакви зеленчуци и месо, и сега отпиваше от успокояващия нервите му чай.      В голямата стая беше призрачно, сенките на всичко в нея, отразили пламъците, танцуваха по стените. Стив започна да се отпуска от топлината, облегна се удобно на широкото кресло и затвори очи.        Реши да прекара нощта тук, в случай, че Майкъл се върне, затова и си позволи да задреме, като мислите му неизменно се връщаха във времето, когато бяха двамата с Катрин.        Колко много му липсваха онези всичките неща, които правеха заедно. Те знаеха, че живеят един за друг и нищо друго не им беше нужно на този свят.         И колко ли пъти се бе питал – защо е така подредена съдбата, че едва усетил щастието и някой ти го отнема само с един удар. Ей така, безмилостно жестоко и завинаги, без право на втори шанс.        Някак си не беше справедливо, но може ли един човек да се опълчи срещу сили, които дори и не знаеше откъде идват, но затова пък ясно усещаше, че всъщност разполагат с живота и делата му.        Изведнъж Стив се сепна и отвори очи. Явно бе заспал в креслото и нощта неусетно беше отминала. Чувстваше тялото си схванато и изтръпнало от неудобната поза и затова започна да протяга ръце и крака, за да се раздвижи. Камината отдавна беше загаснала, в стаята се усещаше хлад и неприятни, студени тръпки преминаха по гърба му. Това веднага го подсети за снощната буря и той скочи, за да погледне през прозореца какво се случва навън.        Отвори дървения капак и утрото със своята снежна белота нахлу ослепително в очите му. Снеговалежът беше спрял, но навсякъде, докъдето погледът му стигаше, се белееше. Бурята бе навяла високи преспи, затрупали всичко под себе си.       Автомобилът му, паркиран пред оградата на хижата, беше почти напълно покрит и поне в близките дни, докато снегът не започнеше да се топи, нямаше как да го измъкне.        Клоните на високите борове висяха тежко под белия си товар и отново се сториха на Стив като огромни, тайнствени стражи на гората. Навред царуваше някаква странна, ненарушавана от нищо тишина, сякаш дори звуците на природата бяха сковани в ледена прегръдка.         Стив побърза да затвори прозореца, настръхнал от студения въздух и мигновено в ума му изникна мисълта за Майкъл. Него все още го нямаше и това започваше сериозно да го тревожи. Къде ли беше тръгнал така ненадейно, знаейки, че очаква гост във хижата и без да се обади на Питър? Това говореше, че едва ли е възнамерявал да се отдалечава много, а още по-малко пък да е тръгнал за близкия град. Навярно е смятал да свърши някаква работа наоколо и да се върне навреме, за да посрещне Стив. А това означаваше, че нещо му се е случило.           И след като цялата нощ не се бе появил, най-вероятно  е бил застигнат от бурята и хванат в снежния капан някъде по пътя.           Тази мисъл накара Стив мигновено да вземе решение. Нямаше никакво време за губене, затова без да се бави повече, той облече дебелата шуба и нахлузи ботите. Отиде до пристройката, в която стояха дървата и взе от там една лопата, с която смяташе да си проправя път през снега, ако се наложи. Щеше да претърси околността и да се опита да открие Майкъл. Ако той беше заклещен с автомобила си някъде сред преспите, нямаше никакво време и трябваше час по-скоро да го измъкне. А не искаше и да помисля какво може да му се е случило, ако беше тръгнал да се прибира пеша в бурята.       Когато излезе през тежката дъбова врата, правейки си пъртина с лопатата, погледът му попадна на стопанската постройка, залепена до стената на хижата. Оттам се дочуваха звуците на домашните животни, които явно бяха изгладнели. Майкъл отглеждаше едно прасе и десетина кокошки, които му осигуряваха пресни яйца за трапезата. Стив си каза, че след като открие стопанина им, веднага ще се погрижи и за тях и тръгна.       Краката му потъваха надълбоко в преспите, придвижваше се трудно и  напредваше едва-едва. Огледа се и реши да тръгне по шосето, минаващо край хижата и продължаващо напред по протежение на билото на планината. Макар че пътят бе затрупан изцяло, той се надяваше, че там някъде по него ще открие хижаря. След малко започна да вика и името му, нарушавайки така тежко стелещата се наоколо тишина. Но гората продължаваше все така да мълчи и да не откликва на тревожния му зов.          След около час обикаляне и безрезултатно викане, Стив започна да се изморява и отчайва. Да върви през снега беше наистина трудно, а и каква беше гаранцията, че точно в тази посока е тръгнал изчезналият? Ами ако не е пътувал по пътя, а е свърнал към гората, за да събере още дърва? Или пък е решил да навести приятел-хижар в някоя близка хижа?         Задъхан, Стив се спря и се заоглежда наоколо, мислейки какво да предприеме. Не познаваше добре околността, но беше чувал, че наблизо има и други хижи. Не знаеше обаче в коя посока се намират. Досега при своите идвания тук беше посещавал единствено снежните писти и ако се отклонеше встрани от шосето, можеше да се изгуби.        Изведнъж, както оглеждаше блуждаещо околността, погледът му се спря на нещо чернеещо между дърветата. На фона на снежната белота се открояваше някакво тъмно петно и той се затича бързо към него. Когато го достигна обаче и видя какво е, за миг краката му се подкосиха и се олюля.          Гледката беше ужасна и го стъписа – пред него, полузатрупан от снега, лежеше трупът на една сърна. Явно е била нападната от някакво животно, защото вратът ѝ беше пречупен и целият наръфан, а всичките ѝ вътрешности лежаха изсипани на земята. Снегът около тялото ѝ беше порозовял от кръв, а очите на горкото животно гледаха изцъклени и празни към сивото небе. Но дори и така в тях се беше запазил някакъв застинал, смъртен ужас.         Стивън гледаше към раните по тялото ѝ и се опитваше да предположи какво може да е било животното, или по-точно звярът, способен да ѝ ги причини. Не беше чувал по тези места да има мечки, а сърната явно беше нападната от някакво силно и едро животно.       Той коленичи до нея и започна да оглежда снега за оставени от животното-убиец следи, но в същия миг един басов глас зад гърба му го накара да подскочи от уплаха и изненада:       - Няма да откриете следи – каза гласът. – Снегът е валял цяла нощ и е заличил абсолютно всичко. Чудо е, че изобщо сте забелязали сърната.

         Стив мигновено се обърна и видя зад себе си един едър мъж, облечен в дебела шуба, високи гумени ботуши и плетена шапка на главата. Той стоеше и го наблюдаваше.

         - Казвам се Гари – допълни непознатият. – Чух ви преди малко да викате и дойдох насам, за да видя какво се е случило.

Стивън се изправи и му подаде ръка:

         - Аз съм Стив, Стив Брайън – представи се той. – Отседнал съм в една хижа наблизо и излязох да търся Майкъл, хижаря. Вчера пристигнах, а от него няма и следа, и се притесних да не е закъсал с колата някъде наоколо след  снощната буря.

         - Майкъл е изчезнал? Колко неприятно! – непознатият вдигна учудено вежди. – Аз го видях за последно преди два дни. Беше ходил на лов и се прибираше с два отстреляни заека. Срещнахме се случайно из околността и поговорихме малко, но не ми спомена, че възнамерява да ходи някъде. Аз съм съдържател на съседната хижа и с него често се засичаме – допълни той.

         - И аз не очаквах, че няма да го заваря. – отговори Стивън. – Имахме уговорка да ме посрещне и затова сега съм така разтревожен.

         - Може да е ходил по някаква работа до града и да е решил да не рискува да тръгва обратно след снощния сняг – предположи Гари. – Най-вероятно ще изчака пътят да се отвори и тогава ще тръгне насам.

         - Възможно е – въздъхна Стив. – И аз се надявам да е точно така. Дано сега е някъде на топло и да чака топенето на снега.

         - Най-вероятно е така – каза Гари. – Ако научиш все пак нещо, извести ме, хижата ми е на два километра от тук нагоре по пътя.

         - Дадено – отвърна Стивън – Стига да имам някакви новини.

         Гари кимна, махна за довиждане и тръгна. Стив го гледа няколко секунди как се отдалечава, а после се обърна отново към мъртвата сърна.

         - Горкото животно! – промълви той на себе си. – Какво ли същество ѝ е причинило това?        После се изправи и отърси снега от дрехите си. Вече почти беше приел предположението, че Майкъл е останал в града. Струваше му се, че това е най-логичното обяснение и макар, че все още го глождеше съмнение, реши да се върне по обратния път.  А и беше ясно, че не може да предприеме нищо друго.        Когато стигна до хижата, още отдалеч чу хоровото кудкудякане на кокошките и гладното грухтене на прасето. Тази какафония от звуци го накара да се усмихне и той побърза да нахрани животните с приготвените за целта в стопанската постройка запаси. После осъзна, че и самият той не е закусвал и почувства бясното стържене на стомаха си. Сутринта беше тръгнал набързо и от притеснение не бе усетил нито глада, нито умората от прекараната на креслото нощ. Но сега тя го налегна с пълна сила и той почувства колко много всъщност е изтощен.        Разпали набързо камината и си приготви сандвичи и силно кафе. Седнал отново на креслото пред нея, отпиваше от кафето и за кой ли път си спомни за Кати, за онези незабравими седмици, и меланхолията отново обгърна сърцето му.          Малко преди обед електричеството беше възстановено, това беше знак, че времето се успокоява, но стопанинът на хижата все още го нямаше.        Стив прекара остатъка от деня така пред камината, в полусънно състояние и потънал дълбоко в спомените. Надвечер само отиде отново да даде храна на животните и се премести в спалнята на горния етаж, където надвит от умората и изтощението, моментално заспа.         Събуди го изведнъж силен шум откъм двора и по-точно откъм пристройката за домашните животни. Оттам се чуваха пронизителни писъци и ужасеното кудкудякане на всички кокошки. Да, прасето не просто квичеше, а сякаш издаваше агонизиращи писъци. Нещо явно се случваше там и беше изплашило до смърт всички животни.          Стив скочи от леглото и бързо се приближи до прозореца. Под светлината на пълната луна дворът беше добре осветен, но той не видя нищо обезпокоително в него. Животните обаче продължаваха да пищят и скоро гласовете им се сляха в една ужасяваща какафония, от която кръвта в жилите му започна да се вледенява.      Изведнъж обаче писъците започнаха да заглъхват, да стават все по-слаби и накрая изчезнаха съвсем. От пристройката се чуваха само някакви гърлени звуци, отвратително, противно мляскане и хриптящо, зловещо гъргорене.           Стивън напрягаше слуха си, за да чува по-добре ставащото и дори му се стори, че дочува тихо ръмжене, което накрая премина в ужасяващ вой. Студени тръпки преминаха през гърба му, а цялата му кръв сякаш се свлече към краката. Точно тогава откъм пристройката изскочи някаква приведена, тъмна фигура, която с няколко скока прекоси двора и преди Стив да успее да я огледа добре, прехвърли оградата и се стопи в мрака.           Всичко се случи толкова бързо, че му трябваше известно време, за да осъзнае напълно видяното и чутото преди секунди. Той остана още няколко минути така вцепенен, с поглед, втренчен в тъмнината и накрая с усилие на волята размърда тялото си и успя да се отдръпне от прозореца. Стигна до леглото и седна безсилен върху него.         Какво се беше случило току що, какво беше съществото, което видя? И беше ли всъщност всичко реално? За миг му се стори, че е халюцинирал, но виковете на животните още кънтяха в ушите му. Долу беше станало нещо, нещо странно и той трябваше да разбере какво е. Надигна се и все още уплашен заслиза по дървените стълби към всекидневната. Потърси големия прожектор, който стоеше винаги на една полица до вратата, метна якето на гърба си и излезе навън, за да провери какво се е случило.         Прекоси набързо двора и с неуверени стъпки се насочи към постройката за животните. Бутна дървената врата, която беше строшена и висеше на пантите, и насочвайки светлината на прожектора навътре, бавно прекрачи прага. И гледката, която се откри пред него, го накара да застине.        Навсякъде из помещението - по тавана, по стените, във всяко ъгълче, се виждаше разпиляна и полепнала перушина. По пода лежаха телата на птиците, почти всички обезглавени и разкъсани, а кръвта им се оттичаше и образуваше тъмни локви под тях. Но най-страшно изглеждаше прасето. То беше завлечено в най-вътрешната част на пристройката и лежеше, изкормено и цялото наръфано, а главата му беше откъсната и се търкаляше близо до вратата.       Стив се олюля и почти щеше да се строполи на земята - краката му бяха омекнали и отказваха да го слушат. Пред очите му причерня, а стомахът заплашително се надигна към гърлото и той не издържа и повърна от ужаса пред него. Сетне, със заплитащи се крака, се измъкна навън и препъвайки се, се насочи обратно към хижата.           А по пътя, под светлината на силния прожектор, видя във снега много следи от лапи - от големи, вълчи лапи.        Когато успя да се добере вътре, тресна силно голямата дъбова врата и спусна всички резета. Облегна се на нея и дишайки тежко, остана така няколко минути. Умът му беше парализиран и цялото му тяло се тресеше. После се добра до барчето, стоящо близо до камината, взе бутилка скоч и си наля една голяма, пълна чаша, а гърлото на бутилката потракваше неконтролируемо по стените ѝ. Надигна я и отпи няколко големи, изгарящи глътки.          Някой убива всичко живо по пътя си! – тази мисъл прониза безмилостно ума му.        Като писател бе изчел достатъчно материали за животинския свят и знаеше, че има вълци-единаци, които понякога убиват не само за да се нахранят, а просто заради самия акт – такъв вълк навярно се е появил и по тези места и сега обикаля навън.           Но Стив усети, че има и нещо друго, нещо повече, защото един вълк нямаше толкова сила, че да откъсне свинска глава отведнъж. Съзнанието му започна да нарежда онова, което очите му бяха видели - съществото вилняло из животинската постройка просто се беше забавлявало, разкъсвайки и убивайки наред. И определено притежаваше голяма сила, а също и настървение да го прави. То със сигурност е доста по-едро от обикновен вълк, но бе прекосило двора толкова бързо, че освен неясен, тъмен силует, той не беше видял нищо друго.         Сега се сети и за разкъсаната сърна от предния ден и отново потръпна. Почувства се изплашен и истински самотен и безпомощен тук сред тази отдалечена от света пустош. Поне ако снегът не бе навалял и затрупал всичко, можеше още с идването на утрото да потегли с автомобила и да остави зад гърба си всички тези странни и необясними неща. А сега беше като хванат в капан и нямаше никакъв изход.        Той отново надигна чашата с уиски и на няколко големи  глътки я пресуши. Умът му се опитваше да намери някакво смислено обяснение на случващото се и видяното, но не успяваше. Колкото и да се връщаше назад в съзнанието си към събитията, резултат нямаше.            Неусетно светлината на утрото започна да струи през процепите на залостените прозорци и той се запита дали онова гладно да убива същество, вълк или каквото и да е, не го причаква някъде отвън. Но се сети, че вчера обикаляше на открито и намери сърната, а това значеше, че то напада само нощем. Затова отиде и отвори прозореца. Погледна през пролуката на капака и не видя никой, затова избута и него, блъскайки крилата му навън.          Снегът блестеше, но в района на хижата беше изпотъпкан от хищника. Стив отлости и вратата, предпазливо я отвори и видя как навсякъде наоколо се виждат големите следи. Що за същество е това? Вълк? Мечка? Самият дявол?! Отговор нямаше, но страхът, обгръщащ сърцето му, ставаше все по-реален и неконтролируем. Помисли си, че трябва да предприеме нещо, за да се защити при евентуално ново нападение от звяра и се огледа наоколо.

         Погледът му попадна на висящата над камината ловна пушка на хижаря и той веднага отиде до нея и я откачи. Провери я, но както и очакваше, патрони в нея нямаше. Къде ли държеше Майкъл мунициите си? Трябваше да ги открие.

         Започна да проверява навсякъде по полиците и чекмеджетата за ловните патрони на приятеля си, но безрезултатно. Погледна и в килера, и в стаите на горния етаж, но патрони нямаше. Явно трябваше да измисли нещо друго, някакво друго средство за отбрана. Погледна към облегнатата наблизо лопата, но бързо отхвърли този вариант. После погледът му се спря на ръжена до камината, който беше подходящо оръжие.

         Той го взе в ръце и го повъртя, но споменът за обезглавеното прасе го накара и него да захвърли настрани. Трябваше му нещо ефикасно, нещо с което наистина да може да спре развилнелия се звяр. Нещо с хубаво острие, ако може и режещ край. Той разрови приборите и откри голям нож за рязане на месо. Беше тежък и масивен, с добре наточено острие. Потърси и ролка с тиксо и в този миг видя нещо познато, което го накара да забрави за момент за опасността – комплекта сребърни лъжички, който бяха донесли миналата година с Катрин.

         Бяха го забравили, след като го купиха на път за хижата, но когато си тръгнаха, кутията просто остана тук. Колко странно, беше забравил за него и сега си спомни денят, часът и мястото, откъдето го взеха.

         Поредна въздишка се откъсна от него, той постави кутията настрани, за да я прибере по-късно и отиде да приготви едно импровизирано копие. Прикрепи за ръжена ножа и го стегна хубаво със залепящата лента. Стана късо и удобно оръжие, което не можеше да се сравни с ловната пушка, но все пак му даваше някаква увереност. Ако звярът се появеше, поне нямаше да бъде с голи ръце пред него. Той огледа отново околността край хижата, а после се прибра вътре и залости добре вратата. Беше решил, че най-разумно е да не рискува и да не излиза повече навън. Макар дневната светлина да му даваше кураж, предпочиташе да е на сигурно вътре зад заключените врати. Не знаеше дали съществото ще се върне отново, но беше решил да бъде нащрек, готов да го посрещне и да се отбранява.

        Денят отмина неусетно и със стопяването на последните снопове светлина, Стивън ставаше все по-нервен и неспокоен. Картината на разкъсаните животни непрекъснато изникваше пред очите му и правеше дишането му накъсано и учестено. Той започна да крачи насам-натам из всекидневната, като от време на време отиваше до прозореца и през пролуките на спуснатите капаци поглеждаше тревожно навън. Но освен осветените от пълната луна силуети на боровете и пустия, покрит със сняг двор, друго не се виждаше.       За да успокои нервите си, отиде до барчето и си наля отново една голяма чаша  уиски. Седна в креслото пред камината и въпреки, че си наложи да мисли разумно и трезво и да се уверява, че снощното животно едва ли ще дойде пак, пулсът му все така бясно препускаше.         И изведнъж силен, рязък удар по вратата го накара да изпусне чашата от ръцете си.          Смъртен страх го пролази и образът на разчлененото прасе отново се появи в мислите му, но този път видя и себе си в същото положение край него.           Последва още един удар, този път по капака на единия от прозорците, а след това и зловещо ръмжене като от огромно, гневно куче, което искаше да влезе вътре. Само миг по-късно вратата отново бе напъната, но резетата издържаха. И всичко стана за по малко от минута, през която Стив стоеше вцепенен. Но след това бързо се осъзна, погледът му спря на импровизираното копие от ръжена и големия нож, и сграбчвайки го и стискайки го здраво, той извика:       - Хайде! Хайде, ела ми де!
         Изведнъж беше придобил неподозирана смелост и кураж.         Отвън съществото отвърна с ръмжене и серия от блъскане по вратата и капаците на прозорците. Беше бясно и разгневено, даващо да се разбере, че скоро ще докопа и разкъса приканващия го човек.          Адреналинът нахлуваше все повече в кръвта на писателя, който за няколко мига се беше променил от кротък и спокоен човек до онзи първичен ловец и воин, който беше всеки един мъж по света. Сега в ушите му бучаха хилядите години на оцеляване срещу дивата природа и той беше готов да брани живота си срещу който и да е отвън.           Настанаха няколко минути затишие. Стив се ослушваше в полумрака на всекидневната. Това го подсети да включи осветлението, което май помогна, защото за известно време ударите наистина утихнаха. Съществото навярно си беше отишло, разбрало, че няма как да влезе в заключената къща. В този миг обаче той се досети, че задната врата, от кухнята към пристойката за дърва, беше останала отключена. А отвън на пристройката също имаше врата, която определено нямаше за какво да се заключва.        Той хукна и само с няколко секунди изпревари нападателя си, който обикаляйки около хижата също бе открил тази пролука в защитата на жертвата си.         Ударът беше толкова силен, че едва успял да залости кухненската врата, Стив бе отхвърлен назад и се блъсна в столовете и масата зад него. Импровизираното му копие  изхвърча нанякъде, а отвън побеснялото животно започна да блъска и да драска с рев вратата.           Стив бързо се изправи и светкавично прецени, че тази врата няма да издържи дълго – беше много по-лека от външната, а и резето ѝ се огъваше застрашително, като във всеки момент можеше да се откъсне и тогава...         Той нямаше време да мисли повече, пое въздух и избута най-близкия шкаф пред вратата. Стърженето се смеси с ужасните звуци на нападателя, който не спираше да напада преградата на пътя си. Стивън обърна и тежката дъбова маса и залепи плота ѝ до шкафа, а след това намята и всички столове отгоре им. Така за малко поне успя да укрепи позицията си. Видя и падналото настрани копие и тново го взе и се почувства по-силен. Много силен.       - Хайде, идвай! – надвика той блъскането и ръмженето. – И по-страшни сме ги виждали!      Но реши за по-сигурно да избута още един скрин между краката на масата и така да подсигури тежестта върху вратата. С това сякаш съществото отново се отказа и настана зимна тишина, която Стив не усети, защото сърцето му блъскаше диво с войнствено шумящия в ушите му адреналин.          Беше готов да се бие, никога не бе предполагал, че обстоятелствата могат да го извадят от меланхоличността му, но ето че сега целият бе настръхнал и готов за бой. Но най-странното беше това, че състоянието на еуфория му хареса – много му хареса.      Но съществото явно се беше отказало, защото повече опити да влезе не последваха. Тишината започна да успокоява нервите на човека и той се върна обратно във всекидневната. Добави още цепеници в огъня, знаейки че всички животни се боят от него, така че помощта на пламъците можеше да му потрябва. Но минаха десетина минути, след това и половин час и никой не направи повече опити да проникне вътре.          Стивън реши, че нападателят окончателно е избягал и изведнъж цялата му смелост и кураж се изпариха. Той се свлече на креслото, победен от преживяното напрежение и сякаш всички досегашни сили напуснаха тялото му. Остана да седи така няколко минути, а после отново реши да погледне през процепите на прозореца навън и бавно се доближи до него. Но в мига, в който наклони глава и насочи поглед към двора, един изгарящ зелен поглед срещна неговия и дебнещият в тъмнината звяр скочи и с всички сили връхлетя върху него. Дървените капаци на прозореца се разхвърчаха на всички страни на малки тресчици, а стъклото беше строшено с един единствен удар на огромната му лапа.         С пъргав скок животното прескочи в стаята и се изправи с целия си ръст срещу Стивън.        Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че от устните на писателя се отрони само един кратък, сподавен вик.         Той отстъпи назад и препъвайки се, падна на земята. Пред него стоеше ужасен звяр, висок не по-малко от два метра и някак странно приведен, с покрито с гъста козина тяло и големи, приличащи на човешки ръце лапи. Ноктите му бяха извити и остри, а ужасяващата муцуна бе разтегната в хищна гримаса и разкриваше два реда дълги, приличащи на бивни зъби. Очите му святкаха със свиреп блясък, а от гърлото му се чуваше дрезгаво ръмжене. Стивън дори от разстояние усети горещото и зловонно дихание, което се разнасяше от зиналата му паст, а от цялото тяло на съществото се усещаше противната, остра миризма на хищник.

         Човекът гледаше като парализиран и не можеше да помръдне - нито приготвеното самоделно оръжие, нито изпълващата го до преди малко смелост имаха в момента някакво значение. Той беше съвсем безпомощен и вцепенен от ужас.

         Звярът направи няколко крачки към него, протягайки напред огромната си лапа, но в момента, в който понечи да замахне с нея и да нанесе удар на Стив, нещо го стресна и той уплашено се отдръпна. Отстъпи назад, сякаш опарен от невидим огън и нададе разгневено ръмжене, което премина в смразяващ сърцето вой. Все още гледащо към нещото, което го беше изплашило, съществото заотстъпва в обратна посока и точно толкова бързо и неочаквано, както беше връхлетяло в стаята, изскочи от нея и с рев изчезна в тъмнината. След него през счупения прозорец нахлу само леденият дъх на студа.

           Стив стоеше на земята замаян и невярващо гледаше натам. Трябваше му много време, за да дойде на себе си и да осъзнае какво всъщност се беше случило. Това, което бе видял току що не беше нормално същество, не бе нито вълк, нито някакво друго познато животно. В звяра, който беше стоял преди малко пред него, имаше нещо свръхестествено и толкова плашещо, че цялото му тяло потрепери. Какво беше това, за бога?! Приличаше на истински дявол. В него имаше нещо толкова човешко и едновременно толкова прилично на вълк, че той не знаеше какво да си мисли. Никога не беше виждал нещо подобно.         И изведнъж истината проряза съзнанието му – възможно ли бе това да е... върколак.           Като всеки човек и той беше чувал безброй истории за тези същества, но ги приемаше несериозно. А и като писател знаеше, че човешката фантазия няма граници и може да измисли най-невероятните неща. Но това, което беше видял сега бе съвсем истинско и той отново почти реално усети противния дъх на съществото и потрепери при мисълта за замахналата към него лапа-ръка.       Но какво ли го беше изплашило така и бе спасило живота му?          Той наведе глава и в същия миг съзря окачения на шията си сребърен кръст, подарък от Кати, с който той никога не се разделяше. Сети се, че в историите за тези същества именно кръстът бе едно от нещата, с които те можеха да бъдат преборени. Кръстът и сребърният куршум. Все още залитайки от ужас, той се надигна и се приближи до прозореца. Отвън дворът белееше както и преди от снега, но в него не се виждаше никой. Явно чудовището този път бе избягало наистина. А голямата и пълна луна осветяваше всичко наоколо, но сега Стив със съвсем различни очи погледна на призрачната ѝ, стелеща се над земята светлина.

            Когато навън започна да се развиделява, му се струваше все по-нереално всичко, случило се с него през нощта. Кошмар или действителност беше то? Но счупеният прозорец и нахлуващият студен въздух не оставяха никакво съмнение - той беше нападнат от върколак и колкото и невъзможно да изглеждаше това, то се беше случило. Трябваше да приеме тази мисъл и да реши какво да прави нататък.

         Стив отлости вратата, предпазливо я отвори и видя как цялата ѝ повърхност отвън е надраскана от големите нокти на нападателя. Вълчите стъпки бяха навсякъде наоколо, дори видя, че се е опитвал да се изкачи до втория етаж но явно не бе успял. Когато стигна до пристройката за дърва установи, че вратата ѝ откъм двора може да се подпре и отвътре, затова се върна в хижата, за да се погрижи за сигурността си, като го направи. Учуди се колко тежаха шкафа, масата и скрина, но снощи ги бе избутал бързо и с лекота. Знаеше, че в състояние на стрес и силен приток на адреналин силите се утрояват, но никога не го бе изпитвал. Сега с доста повече усилия отмести барикадата си и подпря малката врата с няколко дебели цепеници, внесе няколко такива за камината и отново намести шкафа пред кухненската врата за всеки случай.

         Трябваше да се погрижи и за счупения прозорец, а и да подсили останалите, за да предотврати всяка възможност на звяра да проникне вътре. Затова закова възможно най-здраво по няколко дъски върху капаците на всички прозорци и провери резетата на външната врата. После погледът му случайно попадна върху ловната пушка, окачена на стената и отново си спомни, че едно от най-сигурните средства да се справиш с върколак е сребърният куршум. Ех, ако имаше такъв... И изведнъж се сети за сребърните лъжички на Кати. Само ако можеше да намери някакъв начин да излее от тях куршуми! Лесно можеше да ги разтопи, но как щеше да намери калъп по който да ги направи? Ясно беше, че не разполага с никакво средство за отбрана и единственото му спасение беше да предотврати всяка възможност на нападателя да достигне до него. Просто трябваше да успее да оцелее в оставащите нощи на пълнолунието. А и кръстът на шията му едва ли можеше да спре задълго развилнелия се звяр, особено ако беше зажаднял да убива.

         След като прецени, че е направил всичко по силите си за своята безопасност, Стив заключи  отново външната врата и спусна всички резета. До идването на нощта оставаха  само няколко часа и той искаше да е подготвен. Беше решил, че след като върколакът не е успял да се изкачи до втория етаж, в спалнята ще бъде в най-голяма безопасност. Затова се качи там, постави един стол до прозореца и се приготви да чака. Беше взел и импровизираното копие, макар да знаеше, че то едва ли би му помогнало, ако се изправеше лице в лице с неприятеля.         Часовете минаваха и скоро последните щрихи на деня се стопиха и отстъпиха място на поредната лунна нощ. Стивън гледаше навън в напрегнато очакване. Дали пък тази нощ звярът нямаше да го подмине? Дали не беше открил нещо друго, което да задоволи жаждата му за кръв?       Часовникът на стената тиктакаше и отмерваше минутите една по една, а на Стив те се струваха като малки, безкрайни вечности. Тишината, която неизменно присъстваше наоколо, вече започваше да му тежи и да изостря още повече и без това опънатите му нерви. Сякаш призрачната лунна светлина, бавно процеждащото се време и тишината, стелеща се навсякъде, правеха всичко да изглежда още по-нереално и странно. Отново се заслуша в тиктакането на часовника.          Тик-так, тик-так - стрелките мързеливо се местеха. Ако не беше толкова тихо, едва ли би ги чувал така ясно и отчетливо.           Той хвърли нов поглед навън, а после пак се заслуша в несекващата им песен. Почти се унасяше от това ритмично потракване и дори си позволи за кратко да притвори очи и да се отпусне.

          И изведнъж вратата в стаята се отвори. Чу се дрезгаво поскърцване и тя се завъртя бавно на пантите си. Стивън скочи като ужилен и инстинктивно посегна към копието до себе си. Но в следващия миг учудена гримаса грейна на лицето му и той развеселен извика:         - Хей, Феликс, малък приятелю, какво правиш тук?!           През процепа на вратата в стаята се промъкна един голям рижав котарак и оглеждайки недоверчиво човека и помещението, тихичко измяука. Стив се спусна да го вдигне и с нескрита радост го заразглежда, притиснал го към гърдите си. 

          - Къде беше до сега, малък скиталец такъв, къде се беше скрил?

         Котаракът пак тихичко измяука в отговор, а после доволно замърка, гален от ръцете на човека. Феликс бе домашният любимец на Майкъл и обикновено прекарваше дните си в дрямка край камината, или излегнат на перваза на прозореца под топлите слънчеви лъчи. Но сега кой знае къде се е спотаявал в последните дни и писателят съвсем бе забравил за него и не откри липсата му при пристигането си. Той продължаваше да го милва, щастлив, че е открил още една жива душа в тази пустош, а котаракът отвръщаше на ласките с блажено примижване и мъркане.

         Стивън седна отново на пост до прозореца и постави Феликс на коленете си. И тъкмо понечваше да го погали отново, когато вдигайки поглед нагоре, видя пред себе си две пламтящи от злоба, свирепи очи. Те го гледаха на по-малко от метър иззад стъклото и зеленият им блясък го изгаряше. Стив изпусна от изненада и ужас котарака и отстъпи няколко крачки назад. Докато се беше радвал на малкия си четириног приятел, върколакът явно бе успял да се изкачи до прозореца на стаята и сега беше на един скок разстояние от него.

         Писателят моментално се спусна към вратата, в инстинктивен стремеж да се спаси, а в същия миг звярът със силен удар строши стъклото и прескочи вътре. Стивън побягна надолу по стълбите, обхванат от неконтролируема паника, а върколакът не се забави и го последва със бързи, ловки скокове. Спря се само за кратко, виждайки Феликс и за няколко мига се поколеба дали да не хване първо него, но после явно се отказа и продължи да следва писателя. Но това даде на Стивън малка преднина и той, прелитайки като стрела през стъпалата, се спусна към външната врата. Отключи бързо всички резета и изхвърча през нея навън.        Хукна към автомобила си, паркиран отпред, но минавайки край дъсчената ограда, се удари в нея и при удара верижката със сребърния кръст се закачи, откъсна се и падна на земята. Той дори не усети това, бързайки да влезе в пикапа и да го подкара.        Успя да се качи и да затръшне вратата току пред муцуната на преследващия го звяр и с треперещи пръсти превъртя ключа на таблото и потегли. Но само след няколко метра автомобилът се удари във високите преспи пред него и двигателят загасна...         На върколака му трябваше само един скок, за да стигне до колата и да се надвеси над човека през страничното стъкло. Стивън виждаше съвсем ясно излизащия през озъбената му муцуна дъх и течащите от нея лиги. Виждаше и горящите, зелени очи, сега святкащи още по-хищно заради предчувстваната близка победа. Той нададе смразяващ, пронизителен вой, а после строши стъклото и провря вътре огромната си лапа, с големи, закривени нокти. Човекът усети само как те се забиват отстрани във врата му и разкъсват нежната, кадифяна кожа. Усети и как кръвта му избликва на силни тласъци и облива всичко наоколо. После ноктите се впиха и в гърба му, и той нададе пронизителен вик на болка и ужас. А когато острите зъби го захапаха, последното, което Стивън видя пред себе си през обляното в кръв стъкло на автомобила, бе огромната, пълна луна, зловеща и пурпурночервена на цвят...

*****

         Утрото надничаше през спуснатите капаци на прозорците и тънки снопове светлина танцуваха по стените. Вятърът окончателно беше утихнал и от бурята вече нямаше и следа, а снегът ослепително блестеше и мамеше с белотата си към снежните писти. Стив Браян беше седнал на голямата маса във всекидневната и допиваше кафето си. Пред себе си беше поставил пишеща машина, а купчинка изписани листи лежаха встрани до нея. Той взе един от тях, постави го отново в машината и след кратък размисъл изписа в най-горната му част – “Пурпурна луна”. После помисли малко, поколеба се, но в крайна сметка реши да остави заглавието такова.

         Върна листа отново към останалите в купчинката и доволно ги подравни. В същия миг телефонът до него силно иззвъня и го стресна. Явно най-сетне телефонната компания беше успяла да възстанови връзките. Той вдигна слушалката и чу отсреща гласа на Питър.

         - Стив, как си, човече, от два дни опитвам да се свържа с теб, но не мога. Добре, че най-сетне линиите работят!

            - Здравей, Питър, много се радвам, че те чувам! Заради бурята е, нали знаеш, че тук проблемите с комуникациите са чести. Ако не е тока, ще е телефона, или обратното – опита да се пошегува той. – Но сега вече всичко е наред. Ти как си, чувал ли си Майки?

           - Да, чухме се и най-вече заради това ти се обаждам, за да не се тревожиш. Той ми звънна, че се е наложило да тръгне много спешно за града, сестра му претърпяла злополука и е нямал време да ни извести. А после заради снега не е успял да се върне веднага. Но смятал най-късно утре да тръгне за планината, така че го очаквай!

         - Това е чудесно, Пит! Два дни прекарах тук сам и определено ми липсва компания. Радвам се, че той е добре!

         - Да, добре е, не се тревожи. А ти как я караш? Надявам се, не ти е много тежко заради Кати? – гласът му прозвуча леко сконфузено, сякаш се притесняваше да го пита за това.

         - Ами, как да ти кажа, Пит... Имам чувството, че тя е навсякъде край мен, сякаш присъствието ѝ е почти осезаемо. Усещането е много странно, но най-после след толкова месеци, се чувствам спокоен и почти щастлив. И...знаеш ли...отново започнах да пиша.

        - Какво?! Какво говориш, Стив, но това е чудесно! – гласът на Питър звучеше истински развълнуван. – И как стана това, как се случи?

         - Нали ти казвам, усещам я навсякъде край мен, сякаш никога не си е тръгвала и се получи, стана просто от само себе си. Тъкмо преди малко довърших един разказ. Не е нещо сериозно, върколашка история, но нали знаеш - децата са луди по тях. – и по гласа му приятелят му усети, че се усмихва.

         Питър също се засмя:

         - Е, важното е да се почне от някъде. Щом си решил да е върколашка, нека е такава. Пък може и да направиш остър завой в творчеството си и да пропишеш ужаси – тук и двамата се засмяха. – Хайде, Стив, ще те оставям да си почиваш и ще затварям. Пази се и продължавай да пишеш, наистина много ме зарадва с това!

         Питър затвори и линията даде свободен сигнал. Стив също остави слушалката, като продължаваше да се усмихва. Беше му приятно, че е зарадвал приятеля си. Наистина не беше очаквал, че убитата сърна, която видя онзи ден ще го впечатли така и ще го вдъхнови за някаква история, но ето, че се случи. А и присъствието на Кати, което усещаше навсякъде край себе си... Беше толкова красиво и вълнуващо, макар и малко тъжно. Той въздъхна дълбоко и се надигна. Трябваше да хапне нещо за закуска, а после да нахрани и животните – гладните им гласове се чуваха ясно чак тук вътре. А после смяташе да отскочи до хижата на Гари и да го успокои, че Майкъл е добре. Тъкмо се беше насочил да си приготви нещо за хапване, когато някой почука на тежката дъбова врата.

         Стивън се запъти да отвори, но най-напред погледна през страничния прозорец да види кой е.

         Ха, какво съвпадение - беше точно Гари!

         Той започна да отключва, но при бързия си поглед през прозореца не бе успял да забележи, че в ъгълчето на устата му имаше малко петънце от засъхнала кръв, а по дрехата му бяха полепнали няколко окървавени птичи пера.     

 

2011г.