Ръката, която люлее люлката

                                                      разказ от Диана Додова

- Спри да крякаш все едно те дерат, съсредоточи се и се напъни както трябва! – рече и ми удря такава плесница, че светулки изскачат не от очите, а от носа ми. – Стягай се, че тоя тук скоро иначе няма да излезе!

- Копеле гадно, ще ти изтръгна топките! – виех. Замахвам с ръка да го спипам, но той хлъзгаво ме избегна и отново застава между краката ми. Акушерката се суети рутинно. Искам да раздера корема си и света да изтече от него като мръсен потоп. Да залее всички гадни копелета в бели престилки, които се държат с родилките като с парцали. После акушерката се качва върху ми и започва да скача с цялото си тяло върху корема ми – стиснала го е с две ръце и натиска към отвора, сякаш натиска парче месо в месомелачка – брутално и безпощадно, а аз чувам как ребрата ми хрущят и дълбоко под гръдната кост нещо казва „пук” и започвам да намалявам скоростта на дишането си. Даже тъкмо щях да спра съвсем да дишам, когато в един момент усещам болката да стихва, напъвам за последно и нещото се хлъзва между краката ми. Акушерката слиза от мен. Но аз не мога да поема обратно дъх. Просто е смазала дробовете ми. Не мога!....Опитвам се да извикам, защото усещам, че ще се задуша! Успявам само да прошепна „Не мога да дишам!”.

- Дишай! Дишай! Дишай! – акушерката ме изправя полулегнала – Дишай!....Докторе – асфиксия! – изкрещява внезапно.

Бялото брадясало копеле се обърна и се опули – „Ха, изненадах ли те, нещастник!” – викам си на акъла, но ми е зле, усещам, че умирам! Усещам капилярите ми по кожата на лицето да се разпукват като пролетен цъфтеж от липсата на кислород. Господи, щях да заприличам на пъстърва – напръскана с малки синки.

Внезапно акушерката ми изплющава зловещ шамар, раздрусва ме и аз поемам първата си глътка въздух. Напуканото пред очите ми реставрира картината. Колко му трябва на човек да оцелее - малко стрес за консервация на живота. Надигнах се да огледам съществото, което ме подложи на мъчение дванадесет часа и половина и ми докривява – сгърчено е, посиняло, омазано в бяла смазка, проточило пъпната си връв, свързала го с нещастието му. Приятелче, битието едва сега започва. Не зная трябва ли да изпитвам някакви чувства и съм объркана като пред вратата на професор-екземинатор.

- Дай да го видя! – крещя на акушерката внезапно, спасена от асфиксията и придобила увереност.

- Рано е още! Първо трябва да аспирираме течността от носа му и да изреве, после да го изкъпем и премерим, а чак след това мога да ти го донеса!

- Не ме интересува! Искам да го видя! Иначе ще те съдя!

Акушерката явно се изплаши, може да не й е било за пръв път, подвоумява се, но ми го носи така, както си е мърляво. Междувременно, докато ми го носи, съществото започва да скимти. И с всяка нейна крачка скимтенето се превръща в разцепване на въздушни маси от гръмотевичен танц. Силно плаче – това е добър признак, ще е боец. Въпреки, че не му трябва да е такъв! Между краката ми още се стича струйка кръв, а болничната нощница ми е чак на врата, обаче тука няма място за срам. Дошла съм да ми бабуват, не да съблазнявам! Не че с дебелия корем съм много съблазнителна!

Взех малкия човек така, както си лежах – ръцете ми бяха толкова умалели, цялото ми тяло беше като изстискано от господня центрофуга. Нямах сили дори да надигна глава, но човечето успях да поема. Сложих го на гърдите си и то ме изцапа с кървата слуз. Миришеше особено – на човешка плът, без никакви миризми, просто на месо миришеше. И беше топло, направо горещо беше. Завих го с нощницата си и го притиснах, а то успокои бебешките си напеви. Явно слуша сърцето ми – буйното ми обичливо сърце, и се питаше „Дали има място в него за мен?...Дали?” Има, миличко, рзбира се, че има, длъжно е да има моето сърце място за теб!

Ето така идва любовта – поразява ни с първия удар на сърцето или с първото мълчание от липсата на сърдечни удари. В началото на живота или след настъпването на смъртта. Винаги! Няма да те пусна, миличко! Няма! Приключението ни заедно сега започва! Само имай търпение с мен, не съм шлифована, нямам усет за тия неща, даже дрешки не съм ти купила. Не зная как да те обичам, но ще те обичам, обещавам! Няма да те пусна! Няма да те дам на тия доктори!

Акушерката отново го сграбчва и го понася към мивката. Милото ми се сепва и изпищява като хвърлено в огъня. Докривява ми. Опротивява ми целия свят. Гадно започва животът му, а не трябва да е така!

………………………………………………………………………………………….


Нося я по цял ден в ръце. Гушкам я. Пея й кротки песни. Кърмя я непрестанно. Женурята от фамилията се суетят около мен, но не могат да я изтръгнат от ръцете ми. Непрестанно каканижат да спра да я кърмя толкова често и да я нося на ръце – на лошо щяла да свикне. Майната ви. Как на лошо, бе! Лошо ли е да си в прегръдките на единствената, от която имаш нужда и да насищаш глада си с единствената гръд, която може да го направи! Вечер я извеждам на разходка под звездите – само аз и тя. И тогава тя ми говори. Знам, че е мъничка – само на двадесет дни, но говори! Очите й са огромни синьо-зелени планети и вихъра на дядовата ми мъдрост се е прострял там. Говори ми с очите си, а аз я слушам. Преди дни разговаряхме за небето – нали легнала само това виждаха зениците й. После ме попита коя съм. Аз я чувах дълбоко в мен, но не знаех как да й отговарям, понеже не съм сигурна дали ще ме чуе. Рекох й, че съм същество, чрез което се е появила.

- Как така? – пита тя.

- Ами така – носила съм те десет луни под сърцето си, то затова песните му са ти толкова познати. После съм те родила…

- О, да, помня! - рече тя. – През оная страшна и тясна тръба, аз тогава бях между оня свят и тоя.

- Да – откликвам - точно така, виж как почваш да си спомняш всичко.

- Но мен ме болеше – плачеше мъничката ми. - Много ме болеше!

- Знам. – отвръщам - Мен също.

И така приказвахме, дълги-дълги вечери, докато я разхождах, само аз и тя. Една нощ ми прошепна:

- Прости ми, как да те наричам?

Объркващ въпрос. В действителност хипер прост. Но тя е митологично същество, дошла от отвъд, няма как просто да й отговоря.

- Не знам! – и казвам - Ти как ме усещаш?

- Ами, виждам, че не ти е леко, пък си като русалка, обичаш дълбините и свободата на необятното пространство, ще те наричам Русалка, може ли?

- Може – казвам аз. - А ти?

- Аз ли? – възкликва небесното същество - аз съм дошла от другаде, от много далеч…толкова далеч, че дори няма такова пространство, че да го изрека. Живеех завинаги и съществувах вечно, бях пазителя на мъдрите корени на съществуванието. Знам всичко и мога да направя всичко, предвестник на живота, Божествена монада – това съм аз, но ми липсва старото ми аз. Защо ме роди?

- Хм, как защо – аз те исках.

- Защо? – пак пита тя.

- Ами…не зная, може би имам нужда от теб, може би искам да те обичам.

- Но това е мъчително! – установява сладкото ми мъниче. - Това е толкова ужасяващо, привързващо и вкостяващо. Това значи ли, че трябва да остана с теб?

- О, как, разбира се, че трябва! – казвам аз.- А ти къде ще ходиш? – питам.

- Навсякъде, там откъдето дойдох – там няма предел. Там мога да съм всичко. Тук съм мъничка солена, кървава хапка месо. Тук съм безпомощна – виж, дори се налага да ми вливаш енергия през гърдите си за да не загина!

- Няма страшно – казвам й,- остани с мен, аз ще се грижа за теб и никога няма да те оставя, млякото ми няма да пресъхне никога, бъди спокойна.

И така, разговаряхме и аз разбирах за страховете му. Да – на него, защото това беше неопределено същество, нищо, че се роди като малко земно момиче. Космическо, далечно, свръхреално същество, опознало всичко, което е възможно да се опознае, съдържащо битието и небитието у себе си.

Минаваха дни. Мъничето растеше и пълнееше. Аз го люлеех в ръцете си и продължавах да му пея песни, продължавах да го уча, че е мъничък човек, появил се от нищото. А тя продължаваше да не ми вярва.

Дойде есен – не късна есен, още беше топло. Щурците все още размятаха цигулките си из кическите сливи, избухнали току под терасата ми и цвъркаха на тях с настървение, което би събудило и Спящата красавица. Сърцата на влюбените сигурно още не бяха прегорели за този сезон. Ветровете още се криеха из планинските пещери, неспособни да поемат на път върху скършените си крака. Седим си ние с малкото човече на терасата, високо-високо, а отдолу хората се виждат като ситни капчици дъжд, пълзящи по бежовите тротоари и графитените улици. Тя продължаваше да ми говори с мислите си вътре в мен, наричаше ме „Русалка” и се опияняваше от млякото ми. Порастнала бе колкото да се събере и в двете ми ръце.

Прекрасна вечер. Клоните закачат стъклата на прозорците и играят чудна драма на сенките. Откъсвам малката от гърдата си. Обърсвам нежната й устичка, а от гърдата ми продължава да струи гъсто мляко на с ритмични тласъци, та се налага да я притисна и да я скрия в дрехата си. И тогава слънчевата ми казва:

- Русалке, пусни ме да си ида!

В първия момент не разбирам какво рече.

- Пусни ме, искам да си ида, не е за мен това! Аз съм дошла отдалеч и съм свикнала да ми е леко. Зная цялата история на земята, която тъпчеш, зная бъдещето, което ни очаква – мен и теб. Непоносимо е, страдание и горест. Имам много работа, така да знаеш! Държиш ме тук на сила, само защото искаш да обичаш някого. Насила не се обича, мила Русалке, на сила може само да прекършиш воля. Пусни ме моля те, не ме измъчвай! Искам свободата на безпространството и безвремието и да съм светлината в очите на Бог! Искам да летя!

Разстройвам се, почвам да плача. Притискам мъничето още по-силно към себе си, но усещам, че волята му е по-силна от моята. С мисълта си може да ме накара да изброя песъчинките в основата на планината, да преместя океана с напръстник – това може. Свръхестествена сила, събрана в едно мокро пакетче, в крехко телце побран духът на влъхва. Още повече я стискам и обхващам главицата й. Клоните на сливата потропват по прозореца, обръщам се да гледам възхитителния им театър на сенките и се опитвам да заглуша гласа на мъничето.

- Хайде, ето…можеш да го направиш! – отново започва то, - Нали ме обичаш, нали ме роди за да ме обичаш, ако ме обичаш – пусни ме да полетя…

Обичах я! И аз я пуснах. А тя полетя. Видях малкото й телце, разперило ръчичките за полет да се стопява надолу в гравитацията. После се сля с бежовите тротоари в едно, а улиците потекоха в една посока. Музиката на сферите падна върху ми и започна да ме облива с метафизическия си акомпанимент. Една бледа звезда в предвечерното небе нададе вик – пулсацията й се скри в някоя черна дупка.

А как исках и аз да мога да летя!

Сърцето на дракона

    Отдавна, много отдавна, когато вълшебства и приказни герои се срещали навсякъде, живеел един крал. Той бил велик и безстрашен владетел, а Южното кралство, което управлявал, било огромно. То се простирало на три морета, а на север достигало до страховитите Северни планини. Още в младостта си този крал получил прозвището Роланд Храбрият Завоевател и това  никак не било случайно. Той успял да разшири територията на  кралството си повече от три пъти и да го  превърне в едно цъфтящо и прекрасно място. Поданиците му го обичали и почитали, и  съчинявали за него песни и легенди, в които възхвалявали безкрайната му смелост. Човек би предположил, че този крал трябва  да е много щастлив и че няма  какво повече да иска от живота. Но всъщност не било точно така...
       Когато Роланд навършил 40 години, той решил, че е дошло време да се откаже от безкрайните битки и походи, и да потърси своя спътница в живота. А и трябвало да осигури наследник за престола. Той наредил на своите съветници да му потърсят подходяща девойка за съпруга, защото все още никоя жена не била спряла погледа му. Придворните съветници подбрали всички красиви девойки от кралството и се постарали да ги представят на краля. За целта те организирали най-голямото и пищно празненство, което дворецът бил виждал. Повикани били най-добрите музиканти, певци и танцьори. От най-далечните кътчета на кралството пристигнали изкусни кулинари, а шивачите се надпреварвали да ушият за знатните особи най-красивите дрехи. Очертавало се нечувано и невиждано празненство, на което кралят трябвало да избере бъдещата кралица.
          Когато настъпила тържествената вечер, Роланд се появил  пред гостите в целия си блясък. Освен велик пълководец, той бил и красив мъж, и още по-изкусен танцьор и събеседник. Всички женски сърца тази вечер трепнали при вида на снажната му фигура и горда осанка и се надявали да привлекат с нещо погледа му и да задържат за по-дълго време неговото внимание. Кралят танцувал с всяка една от тях. Разговарял с всяка поотделно, но изглеждало, че никоя не успява да разтупти сърцето му. Кралските съветници се споглеждали и в погледите им се четяло разочарование. Нима нямало сред присъстващите красавици нито една, която Роланд да смята за достойна за своя кралица? - питали се те. Изглеждало, че усилията им били напразни и мисията им е провалена, когато неочаквано кралят съзрял една девойка, седнала в най-отдалечения ъгъл на залата. Тя сякаш се опитвала да се отдели от всички и да остане незабелязана.Това била Мориана, дъщерята на знатен земевладелец от стар и почитан род. Приближил се кралят до нея и я поканил на танц, а тя с почтителен поклон приела поканата му. Мориана била съвсем млада, свенлива и тиха. Но свенливостта ú сякаш още повече подчертавала нейната хубост и обаяние. Тя била нежна и красива като цвете. Косите ú били с цвят на зряло жито и привързани с накит на челото, падали красиво по раменете. Кожата й била прозрачно бяла и нежна, като цвят на лотос. А дългите ú тъмни клепки били сведени надолу и тя не смеела да погледне краля, в чиито обятия танцувала. Когато накрая се престрашила да вдигне поглед към Роланд, защото трябвало да отговори на някакъв негов въпрос, той видял, че очите ú са изумрудени на цвят. Всъщност това били най-красивите и блестящи очи, които някога бил виждал. Този изумруден поглед запалил кръвта на краля и замаял главата му. До края на вечерта той останал само до Мориана, не откъсвал очи от нея и в опиянение слушал гласа й. Доволни усмивки плъзнали по лицата на придворните. Може би най-сетне техният крал щял да остави битките и дългите походи, за да свие гнездо и да се погрижи за наследници на трона? А останалите момичета на празненството гледали мрачно и хапели устните си от яд.
         Роланд и Мориана вдигнали сватба само няколко седмици по-късно. Венчавката им била пищна и великолепна, като в приказките. Изглеждало, че най-сетне закоравялото в битки и войни сърце на краля се е размекнало и в него се е настанила любовта. Той не можел да се насити на красотата на младата кралица и да се нарадва на нейната нежност. С всеки изминал ден откривал нови добродетели в нея и любовта му ставала все по-силна. А Мориана използвала чувствата на своя съпруг, за да му влияе по най-добрия начин. Подвластна на природната си доброта, тя измолвала от него решения, които били за благото на всичките им поданици. По нейна молба били намалени много от данъците в кралството. Затворници, лежащи несправедливо осъдени в тъмниците, били освободени. А всички, които идвали при краля с някаква молба, или искане, получавали нейната подкрепа. Много скоро слуховете за добрината й стигнали до най-отдалечените кътчета на кралството и тя станала всеобща любимка. А Роланд много я обичал и бил безкрайно щастлив с нея. Тя била неговото слънце, което успяло да разтопи камъка в гърдите му и да му покаже какво е истинската обич. Скоро станало ясно, че кралицата ще ощастливи краля и с наследник. При тази новина избухнали масови тържества, защото хората се радвали, че най-сетне техният крал ще има потомство, а и всички обожавали Мориана. Били славни дни за Южното кралство и всичко изглеждало повече от прекрасно. Но както често става в живота, щастието не продължава вечно. Така се случило и в нашата история. Деветте месеца на трепетно очакване отминали като миг и дошъл моментът, в който кралицата трябвало да роди. Това се случило в една дъждовна и безлунна нощ. Валяло вече от три дни и изглеждало, че този есенен дъжд никога нямало да спре. Младата Мориана била в покоите си, заобиколена от акушерки и придворни лекари и всичко вървяло нормално.Точно в полунощ на бял свят се появило едно прекрасно малко момиченце -  принцеса Елинор. Роланд бил обезумял от радост и му се струвало, че животът е безгранично щедър към него. И принцесата, и Мориана били добре. Кралицата се възстановявала след раждането и блажено притискала в обятията си малкото безценно вързопче. На следващия ден обаче, неочаквано за всички, състоянието ú започнало да се влошава. Тя започнала да диша трескаво, кожата й станала суха и гореща, и изглеждало сякаш отвътре я изгаря огън. Обяснението на акушерките било, че кралицата е получила родилна треска. А в онези времена от това често се умирало. За жалост това се случило и с Мориана. След няколкодневно боледуване младата кралица тихо издъхнала в покоите си, като не помогнали дори и най-добрите лекари и знахари в кралството. Изглеждало, че това, което е писано, нямало как да бъде избегнато.
         Кралят бил сломен. Нито една загубена битка и нито едно пълно разгромяване на войските му не можели да се сравнят с болката и поражението от тази загуба. Този път разгромено било сърцето му. Роланд три дни и три нощи не позволил на никого да се доближи до мъртвата Мориана. Държал я в прегръдките си и в умопомрачение целувал студените й устни. Накрая все пак успели да го отведат от нея и да се погрижат за тялото й. В кралството бил обявен едногодишен траур, а хората дори още по-дълго тъгували за своята кралица, защото всички безмерно я обичали.
         Изминали месеци, търкулила се година, а после и втора, но Роланд така и не успял да се окопити след смъртта на съпругата си. Нещо в него безвъзвратно се било прекършило и той сякаш не бил вече същият човек. Смелият и горд пълководец се бил превърнал в мълчалив и мрачен мъж, който по цели дни седял в покоите си и не отронвал нито дума. Нямало и помен от предишната му воля и дух. Мориана сякаш ги била отнесла със себе си. Напразни оставали опитите да го склонят да се задоми отново. Напразно придворните му съветници му представяли най-красивите млади жени с надеждата, че ще го избавят от тъй-дълго продължилата апатия. Той почти не проявявал интерес към тях. От сърцето му никога не си отишъл образът на Мориана.
         Междувременно принцеса Елинор растяла и се превръщала в прекрасно малко момиченце. Макар че майка й не била жива, тя получавала майчинска обич и грижи от всички, които я заобикаляли. Все още жива била обичта към Мориана и хората несъзнателно я прехвърляли и върху нейната дъщеря. Още повече, че принцесата поразително приличала на своята майка. Имала нейните прекрасни изумрудени очи, бялата й кожа и красивите й светли коси. Само че при Елинор те били с цвят на карамел -  може би заради червеникавата коса на баща й. Роланд обожавал дъщеря си. Всъщност, тя била почти единственият човек, с който той разговарял и който можел да го накара понякога тъжно да се усмихне. Елинор също много обичала баща си и често прекарвала времето си с него. Тя сядала в скута му и му пеела със звънливия си детски глас, а той милвал косите ú и в образа ú сякаш виждал Мориана.
         Годините минавали, времето летяло и Елинор пораснала и станала девойка. Тя  като с вълшебна сила успявала да спечели симпатиите на хората и всички много я обичали. Също като майка си тя била готова да помогне на всекиго и да разбере неговите грижи, затова хората в Юга  говорели, че когато настъпи часът принцесата да заеме мястото на своя баща, тя ще бъде една велика и мъдра кралица. Елинор живеела щастливо и спокойно в двореца. Най-много тя обичала да прекарва времето си край Езерото с лебедите, което се намирало в един по-отдалечен край на огромния дворцов парк. Елинор прекарвала часове наред край него, като се любувала на спокойните му и гладки води, в които вечер като в огледало се отразявал залезът. Тя хранела плуващите  лебеди, а те  доверчиво се доближавали до нея и поемали храната си направо от ръката ú. Дори птиците усещали, че могат да ú вярват. Елинор често пеела край езерото със своя  красив  и нежен глас, а понякога свирела на любимата си арфа и  тогава всичко живо наоколо замирало и захласнато слушало песента ú. Така минавали дните ú - спокойно и безоблачно, и изглеждало, че нищо не може да помрачи усмивката на нейното лице. Но  както веднъж вече казахме, в живота не винаги  всичко е сигурно и щастието никога не продължава вечно. На принцесата ú било писано да мине през доста изпитания и да преживее немалко трудни моменти.
        Дойде време да представим и още един участник в нашата история. Той  взел участие в събитията още от самото им начало, но това останало скрито както за нашите герои досега, така и за нас самите. Това била могъщата и зла магьосница Фера, която от хиляда години живеела в забулените в мрак и мъгла Северни Планини. Фера се била оттеглила преди стотици години от света и живеела в мрачния си замък на върха на планината. Почти всички били забравили за нея, а тези  които помнели легендите за зловещата ú мощ, си мислели, че тя отдавна е умряла. Фера прекарвала дните си в изучаване на една стара магьосническа книга, която била събрала най-страшните и зловещи проклятия и магии. Когато се отегчавала от това си занимание, тя поглеждала в кристалната си топка и виждала в нея какво се случва по целия свят. Когато попаднела на някое злощастно събитие, тя изпадала в дива радост и злорадият ú смях огласял целия замък. А ако зърнела нещо хубаво, или че някой някъде е щастлив, лицето й се сгърчвало от яд. Фера живеела заедно със своя син Агорн, който обитавал едно мрачно подземие, намиращо се в най-отдалечения край на замъка. Баща на Агорн бил Великият Северен дракон, когото преди много години Фера, предрешавайки се на красива девойка, успяла да подмами и да спечели любовта му. Така се родил Агорн, който бил наполовина човек, наполовина дракон. Външният му вид бил страховит и плашещ и по нищо не се отличавал от този на баща му. Но сърцето му било човешко. Той прекарвал дните си в замъка съвсем сам и почти не излизал навън. Компания му правели само прилепите по тавана и паяците, тъчащи вековни мрежи по ъглите на стаята му.
         Един ден, докато гледала своето кристално кълбо, Фера видяла, че в съседното Южно кралство подготвят пищно тържество, на което ще бъде избрана бъдещата кралица. Тя мигом решила да се превърне в красива млада жена и да спечели краля. Приискало й се да стои на престола до него и да управлява съдбините на Юга. Във вечерта на тържеството Фера пристигнала в двореца с решението на всяка цена да оплете Роланд във своите мрежи. За целта тя сменила на няколко пъти външността си. Първо се  предрешила на ослепителна чернокоса красавица с красиви блестящи очи, но кралят само разменил няколко думи с нея и отминал. После се престорила на нежна русокоса девойка с ангелска хубост, но Роланд отново не бил впечатлен. Накрая тъкмо решила да се предреши в огнена червенокоска, която да замае главата на краля, когато той зърнал  Мориана и забравил за всички други жени наоколо. Фера не могла да си намери място от яд. Тя още тогава решила да отстрани от пътя си Мориана. Заклела се, че ще я премахне и от злоба очите ú засветили като черни въглени. Ден и нощ тя гледала в кристалното кълбо щастието на краля и кралицата и само чакала сгоден момент, за да осъществи своята закана. Когато дошло време Мориана да ражда, Фера проникнала в двореца като акушерка и се добрала до покоите ú. Всъщност младата жена била съвсем здрава, но злата магьосница ú дала да изпие някакво питие, което уж щяло да възвърне силите ú. Това обаче било отрова и тя за няколко дни убила клетата кралица. Не можете да си представите злорадството на Фера, когато виждала в кълбото си как страда кралят за своята съпруга. Тя подскачала от радост, а ужасният ú смях не преставал да ехти по цели дни и нощи. После когато съветниците на Роланд се опитвали да го извадят от тъгата и му представяли красиви девойки, в повечето случаи това отново била тя, предрешена на млада красавица. Но колкото и да се опитвала да оплете в мрежите си краля, омайвайки го с ласки и хубост, той оставал непреклонен. Не можела да си намери място Фера от яд, че плановете ú все се осуетяват. Желанието ú да се настани в двореца на Южното кралство и да властва ставало от ден на ден по-силно. И колкото повече не успявала да го осъществи, толкова повече то се разгаряло и обсебвало мислите ú. Била готова на всичко, за да стане кралица, но годините минавали, а това все не се осъществявало. Един ден, докато гледала в кристалната си топка как принцеса Елинор свири на арфа край езерото, в нея се родил нов план. Помислила си - щом не може да заеме трона чрез Роланд, защо да не го направи чрез неговата дъщеря? Тя била вече голяма девойка, а Фера имала син. „Защо да не принудя Елинор да се омъжи за Агорн?" - помислила си тя. В онези времена често се случвало някой дракон да се влюби в девойка от човешкия род, или пък някое момиче да бъде запленено от неговата величествена мощ  и сила. „Защо да не стане моят син крал на Юга, след като се ожени за принцесата? А аз да бъда неговият пръв и единствен съветник?" Хитра усмивка заиграла по тънките и злобни устни на Фера - най-сетне се бил появил нов начин да се добере до целта си. Тя веднага заповядала на своя син да отвлече младата принцеса и да я доведе в мрачния им замък на върха на планината. Агорн бил свикнал да изпълнява желанията на своята майка, защото се боял от злия й нрав и затова веднага се понесъл към двореца на краля. Елинор все още седяла край езерото и свирела на арфа, като нежно пеела с красивия си глас. Дългите ú прекрасни коси с цвят на карамел се развявали ефирно от вятъра и отстрани тя приличала на приказно видение. Една сърна  лежала до нея, положила глава в скута ú и доверчиво я гледала. Но изведнъж небето притъмняло, някаква огромна сянка закрила слънцето и докато Елинор разбере какво става, драконът се спуснал над нея и я сграбчил. Само арфата й паднала и останала да лежи самотно на поляната. Елинор изгубила съзнание от уплахата и се свестила чак когато Агорн я положил на земята в една от кулите на своя замък. Момичето ужасено се заоглеждало - от красивия парк в двореца на баща си, то се било озовало в непознато и  ужасно място. Стените и подовете били влажни, вътре почти не прониквала слънчева светлина, а срещу нея стоял един огромен и страшен дракон.
     - Къде съм? - попитала с треперещ глас Елинор.
     - В замъка на великата магьосница Фера - прогърмял гласът на дракона. - И ще останеш тук, докато не изпълниш нейното желание.
     - Какво желание? - едва промълвило момичето.
       В този момент се появила Фера. Принцесата се стреснала от зловещия ú вид дори повече отколкото от този на дракона. Магьосницата била облечена в черно наметало,  стигащо до земята. Под него се подавали кокалести пръсти с извити като на граблива птица нокти. Над тънките ú устни стърчал огромен и изкривен нос, а ужасните ú черни очи светели и гледали пронизващо. Елинор цяла се затресла от страх, а Фера като видяла това, се закискала с ужасния си смях.
     - Най-сетне ще мога да отмъстя на баща ти - извикала тя - и да постигна това, което желая!
      - Какво искаш от мен? - едва успяла да изрече  Елинор.
      - Искам да управлявам твоето кралство! Искам Юга да бъде мой! - изграчила магьосницата - Затова ти ще трябва да се омъжиш за дракона, моят син и той ще стане крал. А аз ще бъда негова съветница и ще направлявам всичките му решения.
     - Никога! - успяла да прошепне Елинор - Никога няма да се омъжа за него! - и със страх и ужас го погледнала.
     - Тогава твоят баща ще умре! - креснала Фера. - Ако не се омъжиш за сина ми, никога повече няма да  видиш крал Роланд! Твърде много време изгубих да преследвам това свое желание и ти няма да ми попречиш! - извикала тя и излязла, като затръшнала ядно вратата.
       Елинор едва се държала на краката си от ужас и била бяла като платно. Агорн я гледал известно време замислено с големите си жълто-зелени очи, а накрая също излязъл и я оставил сама.
       Така принцеса Елинор се оказала пленница в една от кулите на злата Фера. Всеки ден магьосницата отивала при нея и я карала да се омъжи за сина ú. Опитвала и със заплахи, и с увещания, но момичето винаги  оставало непреклонно. Понякога ú показвала в кристалното си кълбо как кралят, баща ú, горко плаче. В двореца били намерили на поляната край езерото само арфата на принцесата и никой не знаел какво точно се е случило с нея. Елинор гледала баща си как страда и горещи сълзи се стичали по страните ú. Но отново отказвала да стане съпруга на дракона.
      Изминали няколко седмици. По нареждане на магьосницата, Агорн пазел всеки ден пред вратата на принцесата, да не би тя да реши да избяга. Макар че дори и да успеело да се отскубне от затвора си, клетото момиче нямало как да оцелее в Северните планини - замъкът бил заобиколен отвсякъде с непроходими гори и остри и стръмни канари. Всеки ден той носел храна и вода на Елинор и я питал дали е променила решението си. И при всеки неин отказ, излизал все по-замислен. Както вече споменахме, Агорн бил само наполовина дракон и зад страховитата си външност носел човешко сърце. Той познавал добре нрава на майка си и знаел, че ако скоро принцесата не изпълни нейното желание, тя ще я убие. А Елинор била толкова красива, така нежна и крехка, че щяло да бъде жалко това да се случи. И под исполинското му тяло и твърди люспи, сърцето му се свивало при тази мисъл.
      Все по-често започнал Агорн да се задържа при принцесата. Под различен претекст оставал за по-дълго при нея, а всъщност само искал крадешком да я погледа. Все по-често забелязвал красивите ú коси. Все повече погледът му се спирал на нежната ú бяла кожа и коралови устни. А когато погледнел изумрудените ú очи, сърцето му сякаш трепвало. Постепенно драконът започнал да се влюбва в Елинор. Той започнал да очаква с нетърпение миговете, когато ще може да я види, а през останалото време мислел само за нея. В погледа на принцесата обаче когато го зърнела, се четяли само страх и отвращение. На няколко пъти той се опитвал да заговори Елинор, но още щом чуела гръмовния му глас, тя се разтрепервала от ужас. За нея той бил само чудовище, което смразявало душата ú. Тогава драконът бързал да излезе, за да не я плаши, но мъката вътре в него го разяждала. Той не можел да понесе факта, че предизвиква в нея само отвращение, защото вътре в огромното му тяло, като в затвор, било заключено едно  изгарящо го от любов сърце.
       А принцесата от ден на ден посървала все повече в своя затвор и заприличвала на вехнещо без слънчева светлина цвете. Мъката ú по баща ú и по родния дом била безмерна и изумруденият блясък на очите й гаснел все повече. Денем тя стояла до единственото малко прозорче на кулата и се взирала навън, за да види процеждащата се през него слънчева светлина. А нощем  се свивала в един студен ъгъл и неспирно плачела. Понякога, макар и много рядко, се случвало и да запее. Но песента ú била тъй тъжна ,и меланхолична, в нея тя влагала толкова скръб по своя баща и родния Юг,  че на дракона му се струвало, че сърцето му вътре в него се разкъсва.
       Един ден злата Фера влязла в кулата при принцесата и с тържествуващ вид ú показала стъкленото си кълбо. В него се виждал крал Роланд, който бил легнал на смъртно легло. Мъката по изчезналата му дъщеря била толкова голяма, че накрая съвсем го сломила. Принцеса Елинор се разридала, когато видяла любимия си баща болен. Тя закрила очите си с ръце и се свлякла на земята от отчаяние. А магьосницата се закискала злобно и извикала:
       - Видя ли какво направи? Ти си виновна за болестта на своя баща! Ако веднага се беше омъжила за сина ми, това нямаше да се случи! Сега имаш съвсем малко време да решиш, преди той да умре и ако искаш да се върнеш при него и да го утешиш, трябва веднага да станеш съпруга на Агорн. Животът на краля сега е в твоите ръце! - и излязла като се смеела толкова гръмогласно, че целият замък кънтял.
       Елинор не можела да си намери място от терзания. От една страна тя не искала да си представи да загуби своя баща, но от друга - при мисълта да стане съпруга на дракона, цялата потръпвала и леден ужас сграбчвал сърцето ú. Тя плачела и страдала, но не можела да вземе решение. Така изминали три дни и три нощи, в които не хапнала и не пила нищо, само мислела и горко ридаела. Агорн я гледал  как се измъчва, но не можел да направи нищо, за да я утеши. Виждал я как страда и сърцето му се разкъсвало от болка. Няколко дни той се чудел как да постъпи и накрая решил да направи нещо, което никога преди не му било хрумвало - решил да се опълчи на своята майка Той отишъл при Фера, изправил се пред нея с цялата си мощ и я помолил да пусне Елинор на свобода. Когато казал това на магьосницата, в първия миг тя не повярвала. Никога досега нейният син не се бил опитвал да ú противоречи и да се противопоставя на плановете ú. После толкова много се разгневила, че от черните й очи започнали да излизат истински мълнии. Със страшен глас тя го попитала защо иска това от нея:
      - Защото обичам Елинор и не мога да гледам как тя страда. - отвърнал Агорн - И защото откакто я видях и чух нежния ú глас, аз ú подарих сърцето си и оттук нататък то завинаги ще ú принадлежи.
      Когато чула тези думи, Фера побесняла от яд и извикала:
     - Значи ти, моят син, си готов да ме предадеш заради една човешка жена? Готов си да се противопоставиш на решенията ми? Как смееш? Никой не може да противоречи на великата Фера! Никой не може да застава на пътя ú! Щом е така и искаш сърцето ти да принадлежи на тази принцеса, то аз наистина ще ú го дам. Оттук нататък твоето сърце ще бъде нейно!
        И Фера в бясна ярост протегнала ръце към Агорн и започнала да изрича страшни заклинания. От ръцете ú се плъзнали  мълнии и се впили в тялото на дракона. От неговите ноздри започнал да излиза огън и да обгръща магьосницата. Изправили се те един срещу друг в страшна битка, която продължила часове наред. Накрая проклятията и магиите на магьосницата се оказали по-силни и тя успяла да победи дракона. Агорн паднал тежко на земята, от него се изтръгнал последен предсмъртен рев и той издъхнал. А Фера се навела над него и с кокалестите си пръсти, с един замах, изтръгнала сърцето му. То още биело и било горещо като огън. Тя го вдигнала високо над главата си и победният ú вик огласил целия замък. После го отнесла при принцеса Елинор, поставила го в ръцете й и яростно изкрещяла:
      - Това е сърцето на моя син. Той те обича и иска то да ти принадлежи!
       Елинор погледнала кървавото сърце, което още туптяло и изгаряло пръстите ú и извикала от ужас.
      - Агорн умря  заради любовта си към теб, а сега е и твой ред да умреш! - продължила Фера - Дойде време да си уредя сметките и с теб! - и протегнала ръце към Елинор, за да я убие.
       Но в този миг от драконовото сърце потекли горещи човешки сълзи. Те падали на земята и всяко място, което докоснели, изгаряло като от разтопена лава. Магьосницата извикала от уплаха. Сълзите се стичали една след друга, падали по земята и сякаш от тях потичали реки. Те достигнали до Фера, обгърнали я цялата и започнали да я изгарят като в адски огън. Тя се замятала и закрещяла от болка. Скоро цялото ú тяло пламнало, тя се превърнала в огромно огнено кълбо, което за няколко секунди изгоряло и се разтопило като дим във въздуха. Само пронизителният ú писък останал да звучи като ехо след нея, но скоро и той заглъхнал. Ужасната и зловеща магьосница била победена завинаги.
       Изведнъж целият замък се затресъл и се разнесъл страшен тътен. Всичко започнало да се люлее и руши. Страховитите Северни планини, в които от столетия никой не смеел да проникне, също се залюляли и с ужасен грохот се срутили. Не останало нищо, което да напомня за злата Фера и нейните магии. В същия момент принцеса Елинор се озовала в двореца на своя баща, на същото място, от което драконът я бил отвлякъл. Тя още стискала в ръцете си  неговото горещо сърце, което не преставало да тупти. Елинор веднага скочила и се заоглеждала, а после стремително се втурнала към двореца, за да намери своя баща. Открила го в покоите му и се хвърлила в бащините обятия. Роланд бил наистина тежко болен, защото мислел, че скъпата му дъщеря е завинаги изгубена и не можел да понесе тази мисъл. Но сега, когато я видял до себе си, щастлива усмивка на облекчение озарила лицето му и сълзи на щастие потекли по старческите му бузи.


                             
                                                               ***

        Разказват, че крал Роланд живял и управлявал Южното кралство още дълги години. Той най-накрая успял да победи скръбта по своята съпруга и се превърнал отново в горд и храбър владетел. След неговата смърт Елинор наследила престола му. Тя била добра, мъдра и справедлива кралица. При  нейното управление кралството увеличило многократно своята мощ и затвърдило достигнатите позициите. Легендата разказва още, че до престола на Елинор, в едно златно ковчеже, стояло винаги сърцето на дракона. То било живо и с вълшебната си сила пазело цялото кралство. През целия живот на Елинор то туптяло и било най-верният ú страж. Когато след много, много години тя си отишла от този свят, в същия миг и сърцето престанало да  тупти. То всъщност ú принадлежало и затова я последвало дори и в смъртта. Дори и там сърцето на дракона останало вярно на своята любима.
Мария Вергова

Седмата заповед

Тази нощ ще посипеме пепел и прах
върху седмата заповед Божия.
От морето прииждат талази от грях
и полепват по нашите кожи.

И когато в прегръдка притиснем тела
и първичното в нас се пробуди,
ще прескочат сърцата ни такт, или два
от вина и желание лудо.

Ще потръпне блажено брегът във екстаз
и гръбнак като лък ще извие.
Ще блести воайорски луната над нас
и ревниво, по вълчи ще вие.

А когато морето във миг приглуши
всички наши въздишки греховни
и полюшне във ритъм пенливи вълни,
нека то е за всичко виновно!

Мария Вергова

2012г.

В тишината на твоите сънища

       Ето ме, идвам при теб в тишината на твоите сънища. Нощта е спуснала своя воал и е обгърнала с него всичко. Непрогледно тъмно е. Дори луната се е скрила и не смее да наруши това съвършенство от мрак и тишина. Аз поемам ръката на мрака и преминавам в съня ти. Безшумно отварям вратата на мислите ти и тихо прониквам в тях. Коя съм аз ли? Аз съм тази, която винаги си чакал. Която всички винаги очакват. Аз съм най-сладката сладост и най-горчивата болка. Аз съм тази, която ще те накара да се почувстваш жив. Аз съм любовта. Или смъртта. Както ти харесва. Понякога съм сладка болка. Друг път - горчива сладост. Защото любовта боли, а смъртта понякога е чакана като любов. Аз съм това, от което всичко започва и това, където ще свърши. Начало и край, тленност и безвремие...

     Бавно протягам ръка към теб и нежно докосвам лицето ти. Ти се усмихваш. Докосването ми е парещо горещо, като любовна милувка. Навеждам се и целувам устните ти. Усещаш горещия ми дъх върху тях. Но защо изведнъж се сгърчват те? Защо изразяват болка? Нали те предупредих! Не разбра ли - понякога милувките ми са безмилостно студени, а студът  може да бъде изгарящ като жигосване. Понякога от целувките ми боли и съм по-жестока  дори от смъртта. Нежност и болка, любов и омраза, вина и разкаяние - всичко това съм аз. Проклинат ме и ме търсят, отричат ме и ме възпяват, отпращат ме и ме чакат. А аз съм осъдена завинаги да бъда с тях...

      ... Но ти отново се усмихваш. Лицето ти отново е спокойно. Приемаш ме такава, каквато съм. Както птицата приема тръна, в чиито прегръдки, нежно прободена, ще умре. Отпускаш се блажено в ръцете ми. Бавно обгръщам тялото ти, мислите ти, цялата ти същност...

        Вече съм в сърцето ти, Моя любов! Ти ме допусна там, вече съм част от  теб. Любов и смърт, начало и край, тленност и безвремие - вече сме едно цяло. Ти  разбра, Моя обич,  ти повярва - смъртта понякога е най-съвършеният израз на любов.

Мария Вергова

2009г.

Момиче с кехлибарени очи

       В онзи септемврийски следобед се прибирах от уикенд с приятели и  шофирах, безкрайно уморен и отегчен от дългия път. Наоколо първите багри на  есента бяха нашарили короните на дърветата в керемидено и златно, а полъхът на  вятъра донасяше аромата на изсъхнали листа и пожълтели треви. До града оставаха  по-малко от 100 мили и аз се надявах да стигна там преди свечеряване, затова  натисках здраво педала на автомобила. Винаги съм обичал спортните коли - да  чувстваш цялата тази мощ как вибрира под теб е истинско блаженство, а моят  открит корвет е наистина шедьовър на автомобилната индустрия. И този път летеше  като стрела по асфалта, а аз се наслаждавах на 350-те му конски сили. Тъкмо  слизах от моста Голдън Гейт на шосето и се канех да форсирам двигателя отново, когато неочаквано я съзрях да стои сама в далечината. Беше се изправила встрани, до банкета на пътя и на фона на ширналите се тонове бетон, изглеждаше почти  нереално с ефирната си бяла рокля и разветите от вятъра коси. Отдалеч не можех  да определя възрастта й, беше просто някаква жена, протегнала ръка напред и  вдигнала палеца си за стоп. Но когато намалих скоростта и наближих, видях, че е  съвсем младо момиче, може би някъде към двайсетте. Обикновено не качвам хора на  стоп, това за мен е принцип, който никога не нарушавам, но този път нещо сякаш  ме подтикна. Може би защото ми се стори твърде крехка и беззащитна, изправена  така сама край шосето. Спрях пред нея, отворих предната врата и тя, без да се  колебае, се качи на седалката до мен. В началото и двамата мълчахме. Погледнах я  крадешком, за да не я притесня - беше наистина много млада, почти дете, с  миловидно бледо лице и небрежно разпуснати коси. Странното беше, че не носеше  никакъв багаж - нито пътен сак, нито пък някаква дамска чанта, а и роклята, с  която беше, ми се стори твърде тънка и неподходяща за хладния есенен ден. Зачудих се накъде ли е тръгнала? Днешните младежи не спираха да ме удивляват заради  лекотата и безгрижието, с които приемаха живота, без да мислят и да правят  сметка за последствията от това. След известно време я погледнах вече по-открито  и казах:   

     -  Е, за къде пътувате, мис? Явно, за където и да сте тръгнали, е било наистина спешно, щом не сте взели никакъв багаж? – и се усмихнах, опитвайки се да скъся дистанцията и да я предразположа.      

     Тя също се усмихна и отвърна:        

       - За града съм. Помислих, че може би и вие сте за там и затова ви спрях. – и притеснено се  размърда на седалката.      

        -  Имате късмет - казах - и аз съм в същата посока, ще ви закарам. А и  ми беше доскучало да пътувам сам, малко компания ще ми дойде добре.  А вие  не се ли страхувате да пътувате на стоп? В днешно време това май е истинска  лудост, особено за младо момиче като вас. Между другото, казвам се Пол Смит. – допълних аз и я погледнах.       

      - Приятно  ми е, Кати. – отговори тя и вдигна очи към мен. Бяха най-необикновените очи, които съм виждал някога – кехлибарени на цвят и някак странно сериозни, въпреки  усмивката, която разцъфтя за секунди на устните й.        

   - Не се страхувам, че какво може да ми се случи? – продължи тя. – Много  пъти съм го правила, а и обичам да се возя на автомобил, дори това е  най-голямата ми страст. Обикновено шофирам сама, но в момента няма как. – допълни тя и за миг сякаш сянка премина през лицето й.      

     - Не се страхуваш, значи... Странно е, при всички тези истории за психопати  и престъпници, които слушаме всеки ден. А защо не можеш да шофираш в момента? – попитах я аз, като съвсем естествено преминах на ти.         

      - Защото… ами, защото колата ми е на ремонт. – промърмори тя. А после бързо  смени темата и попита:         

      -  А колко може да вдига вашата? Обожавам високите скорости и спортните  коли! И колко цилиндров е двигателят? – и с любопитство заразглежда  купето и таблото на автомобила  .          

      - И аз обичам да карам бързо, нали ме видя как летях преди малко? - отвърнах й - Може да вдигне и до 300 мили/час, но рядко качвам толкова. Е, признавам - понякога шофирам безразсъдно и прекалявам със скоростта, както сега - и  отново ускорих, давайки й възможност да се наслади на мощта на  автомобила.      

       - Да, видях  ви, карахте много бързо. Аз затова и избрах вас, мистър Смит, а и колата ви  много ми хареса – каза тя и затвори блажено очи, наслаждавайки се на силния  порив на вятъра, духащ в лицето й. - Обичам да чувам как вятърът свисти край  мен, когато шофирам - продължи – тогава имам чувството, че се надпреварвам с  него. В такива моменти съм истински свободна и щастлива, и сякаш нищо не може да  ме спре! Усещането е неповторимо! А някой ден ще стана пилот на автомобил и ще  бъда най-бързата. И всички ще знаят за мен. Затова не спирам да карам и да се  състезавам с другите коли на пътя. А понякога просто се гоня с вятъра. – и  отново се обърна към мен и се усмихна.      

        Погледнах я с интерес – докато говореше така, лицето й сякаш се бе озарило, а  необикновените й кехлибарени очи гледаха някак отнесено. Стори ми се още  по-миловидна и трогателна, като споделяше така открито мечтата си. Странни са  днешните деца, - помислих си – странни и различни, съвсем различни от нас  някога.       

       - Пилот на  автомобил значи. Ти наистина си интересно момиче, Кати, едва ли много други  девойки мечтаят за това. Обикновено май мислят само за мода и козметични салони. А ти – спортни коли... – замислено казах аз - Но какво пък, дано се сбъдне това, за което говориш! А когато станеш най-бързата, да знаеш, че ще те намеря и ще те  поздравя лично. – и й намигнах.     

        - И тогава  аз ще повозя вас, мистър Смит – каза тя и двамата се разсмяхме  едновременно.       

      – Между другото – продължих - не ти ли е студено с тази тънка рокля? Сигурно замръзваш. Все  пак – краят на Септември е.      

      -  Не, не ми  е студено, добре съм, наистина.      

       - Държа да се  наметнеш все пак, Кати! – настоях аз и й подадох якето си, което  беше оставено на задната седалка. Тя с неохота го пое и  облече.     

       До града продължихме  да си говорим за мечтата й, за любовта й към спортните автомобили, а тя не  спираше да ме разпитва за характеристиките на моя и да ме моли да увеличавам  скоростта. Установих, че познава до тънкост всичко свързано с автомобилите и  тяхното устройство. Наистина беше странно момиче, различно от всички други, които бях срещал. Накрая стигнахме. Оказа се, че живее с родителите си в един  квартал в предградията на града и аз я оставих до самия вход на малката им  едноетажна къща. Когато слезе от колата и ми махна с ръка за довиждане, си  помислих: Какво прекрасно, чаровно дете!       

         Вечерта се прибрах в самотния си апартамент и се захванах да върша обичайните за  мен неща, но мислите ми не спираха да се връщат към нея. В главата ми отекваха  части от нашия разговор, а красивите й очи с цвят на кехлибар непрекъснато  изплуваха в съзнанието ми. Явно наистина се бях впечатлил от младостта и  непринудеността й. През нощта се опитах да заспя, но колкото и да виках съня, той отстъпваше пред спомена за разветите  от вятъра коси и нежната извивка  на профила й. Май самотните дни и нощи не ми се отразяваха добре - помислих си, - щом една толкова кратка среща с момиче беше в състояние да размъти главата ми. От известно време, след развода със съпругата си,  живеех сам и навярно  липсата на женско присъствие ме правеше така уязвим и чувствителен. Когато  накрая все пак заспах, сънят ми бе кратък и неспокоен, а в него едно момиче с  кехлибарени очи се надпреварваше лудешки с вятъра.       

       На следващата сутрин се опитах да я отхвърля от съзнанието си. Забраних си да  мисля за нея и се съсредоточих изцяло върху ангажиментите в службата и дори за  кратко сякаш успях, но после отново ме връхлетяха картини от изминалата среща. Отново я виждах да стои там, сама на пътя, облечена в бяло и вдигнала ръка за  стоп. Виждах бледото й миловидно лице и блесналия поглед, виждах страстта и  въодушевлението, с които разказваше за голямата си мечта. И очите й, тези  невероятни очи ме гледаха топло и отнесено. Започнах да се чувствам неудобно. За  бога, та аз наближавах петдесетте и тя можеше да ми бъде дъщеря! Възможно ли  беше да съм се увлякъл по нея като застаряващ, наивен глупак? И то само  след една среща? Наистина беше достойно за съжаление. Но това, което със  сигурност знаех бе, че трябва да я видя отново, изпитвах непреодолимо желание за  това. Сетих се, че якето ми беше останало у нея и се опитах да оправдая сам себе  си, че това е достатъчно основателна причина, за да я потърся. Щях само да й се  обадя и да си го взема, нищо повече – заубеждавах се аз. В крайна сметка, какво чак толкова лошо имаше в това?       

       Изчаках края на  работния ден и се метнах нетърпелив във колата. Все така развълнуван и  въодушевен, стигнах до предградията и до нейния квартал. Когато наближих обаче, неувереността ми пак се завърна и започнах да се обвинявам, че се държа досущ  като влюбен, наивен гимназист. Все пак слязох от колата и се приближих до  къщата, а сърцето ми лудо заби. Натиснах звънеца на входа и зачаках, надявайки  се тя да си е вкъщи. Отвътре се чуха тихи стъпки и вратата бавно се отвори. На  прага застана жена, приблизително на моята възраст - навярно майка й - и аз  отново се почувствах глупаво и не на място. Тя ме погледна и  попита:       

           - Какво  обичате?      

           - Здравейте, търся Кати. – казах аз –  Неин познат съм и снощи я докарах до  тук с автомобила си, но якето ми остана у нея, та реших да намина да си го  прибера…       

      Изражението на  жената рязко се промени и аз осъзнах как навярно изглеждам в очите й. Приведох  рамене и се свих притеснен, а вътрешно се ругаех за глупостта и слабостта си. Тя  ме погледна изненадана и глухо каза:       

        - Кати я няма, господине, вече не живее тук, не я търсете повече. – и за миг ми се стори, че  влага проблясва в очите й.     

         Аз се размърдах, смутен.       

         - Вижте, госпожо - казах – сигурно е станала грешка. Аз търся едно момиче, някъде към двайсетте, с дълги руси коси и очи с цвят на кехлибар. – тук за миг сам се запитах дали  изобщо съм видял добре очите й и дали е възможно те да са имали наистина този  странен цвят. - Беше облечена с дълга бяла рокля, малко тънка за сезона, - продължих  – та се наложи да й услужа с якето си. Затова и я търся, за да  си го взема, но явно съм сгрешил адреса, извинете…    

       Но преди да довърша, жената с тих, почти безсилен глас, промълви:      

      - Какво  казахте?! Вие, господине, някакво чудовище ли сте? Как ви хрумна да дойдете тук  и да се гаврите с паметта на Кати? Не е изминал и месец, откакто тя почина и  раната ми е съвсем прясна - що за човек би се се подигравал така  със скръбта на една майка?! – в очите й проблясваха сълзи на болка и гняв, а ръката, с която държеше дръжката на вратата бе побеляла от стискане. – Вие  навярно и на погребението сте бил и сте видял, че я изпратихме с бяла рокля – продължи тя – и сега идвате тук и ми говорите всичко това. Моето момиченце го  няма вече, отиде си, отиде си само на 19... Там, до моста Голдън Гейт тя намери  смъртта си, уби я тази нейна глупава мечта  да се състезава с коли…– Тук  гласът й се задави в ридания и тя се олюля, а после влезе вътре и силно блъсна  вратата пред мен. 

      Останах безмълвен. Не  помня колко време съм стоял така вцепенен. Като на сън стигнах до автомобила, запалих двигателя и потеглих. Не помня и как съм прекарал нощта. Накрая, на  сутринта, след дълги колебания, се качих отново в корвета и отидох до градските  гробища. Лутах се дълго, много дълго, но най-сетне намерих участъка с новите  гробове. Трябваше ми и още малко време, за да открия точно това, което  търсех. Когато стигнах, застанах  пред надгробния паметник и се вгледах в снимката върху него. От нея ме гледаше Кати, усмихната и млада, с разпуснати руси коси. А върху белия мрамор, небрежно  преметнато, висеше моето черно, спортно яке.

Мария Вергова

2012г.

 

 

 

Изгубени в измеренията

                                             Мария Вергова &  Г.Ф.Стоилов 
                        





     Старият форд се носеше с бясна скорост по пустото, извиващо се като змия в далечината шосе. Слънцето се беше спуснало вече ниско над хоризонта, но жегата беше все така непоносима и на метър над асфалта се виждаше как въздухът трепти от топлина. Джим седеше зад кормилотo на автомобила и натискаше педала му докрай. Всички прозорци бяха отворени, но въпреки движението на въздуха, температурата вътре си оставаше висока. По слепоочията му се стичаха струйки пот, а хавайската риза,  разкопчана отпред, беше залепнала за гърба му. На всичко отгоре, си беше забравил и слънчевите очила, та сега блесналият насреща му асфалт го заслепяваше и трябваше непрекъснато да примижава с очи. Той стисна още по-силно кормилото и залепи скоростния педал до земята, а един мускул на бузата му нервно потрепваше. Навън, през свалените стъкла, нивите, които се простираха от двете страни на пътя, се виждаха като непрекъсната жълта стена и докъдето поглед стигаше, всичко бе изсушено от слънцето и нямаше дори едно зелено петънце.

         На седалката до Джим седеше братовчед му Скот. Той невъзмутимо въртеше в устата си една голяма дъвка, като дъвчеше в ритъм с бързата мелодия, гърмяща от радиото. Ръката му почти не се отделяше от бутоните и неуморно сменяше станциите. След рокендрола той намери някакво хеви метъл парче и разпери ръце, имитирайки свирене на китара, като дори започна да тръска главата си и да друса рижавите си, остри кичури. Червендалестото му и покрито с лунички лице стана съвсем червено от усилието и лъсна от пот. Отстрани гледката беше доста комична, но Джим остана все така намусен и мълчалив и не отделяше поглед от пътя. Вътрешно той се пръскаше от яд, че му се наложи да тръгне така ненадейно и да промени плановете си за тази вечер. Имаше уговорена среща с Маги и от няколко дни мислеше само за това и тръпнеше в очакване. Беше я преследвал с настойчиви покани и ухажване от месеци наред и беше вложил целия си чар, за да я впечатли. А тя - красавицата на квартала - не беше от момичетата, които се впечатляваха лесно. И накрая – тъкмо беше започнала да поомеква и дори се бе съгласила да излязат, когато той ù съобщи, че срещата им за тази вечер се отменя. Маги му отговори с леден глас по телефона, че си знаела предварително, че не трябва да се занимава с такива като него и му трясна слушалката. Беше повече от ясно, че е изгубил всякакъв по-нататъшен шанс с нея и сега не можеше да си намери място. И всичко заради това, че чичо му си беше счупил крака предната седмица, а спешно трябваше да се свърши някаква работа в съседния град и затова се наложи да придружи братовчед си дотам, за да му помогне. „Малоумният ми братовчед!” – помисли си той и погледна с периферното си зрение как Скот отново клати глава в такт с музиката и дъвче дъвката с широко отворена уста.

       Скот и Джим по нищо не си приличаха, въпреки родствената  връзка. Джим беше мускулест, тъмнокос и набит, а Скот – висок и слаб като чироз. Червената му коса беше вечно несресана и стърчеше във всички посоки. Приличаше на майка си – и тя като него беше висока, кокалеста и слаба. Те почти и не общуваха помежду си, с изключение на семейните сбирки по празниците, когато се налагаше да сядат на една и съща маса и да разменят по някоя дума. Но общо взето Джим избягваше компанията на братовчед си, с изключение на такива извънредни ситуации като тази.

         Той продължаваше да натиска газта, като се правеше, че не забелязва кривенето и мляскането на Скот, когато изведнъж едно силно бръмчене откъм радиото отклони вниманието му от пътя. От станцията, от която до този момент звучеше някаква шумна песен, сега се чуваше само дразнещо и накъсано бучене. Скот се протегна и превъртя леко  копчето. За миг прозвуча гласът на говорителя от другата станция, но после отново заглъхна и бръмченето се върна. Младежът продължи да превключва станциите, но навсякъде се повтаряше същото. В един момент шумът стана толкова силен, сякаш над главите им кръжаха стотици самолети, но в следващия миг рязко спря и радиото замлъкна. Скот продължи още малко да превърта копчетата и да превключва бутоните, като от учудване беше забравил дори да дъвче и сега челюстта му висеше отпусната надолу. Но колкото и да се опитваше да намери сигнал, радиото мълчеше.      

        - По дяволите, какво става тука? – избоботи той и продължи да гледа замлъкналата черна кутия.

         Джим също се протегна и натисна няколкото бутона, повъртя копчето насам-натам, но без полза.

         - Сигурно тук не се хваща сигнал. – каза той и облекчено въздъхна. И без това му се беше надула главата от силната музика.

         - Глупости! – отговори Скот - Как да не се хваща? Преди винаги се е хващал. Минавали сме хиляди пъти оттук! – и отново започна да ръчка радиото.

         Джим предпочете да не спори и си замълча. Скот обаче беше започнал да се изнервя и дъвката пак заподскача бързо в устата му. Когато разбра окончателно, че пътуването нататък ще е без музикален съпровод, той се облегна ядосано назад и започна да гледа през прозореца. Няколко минути в купето цареше тишина. Чуваше се само бръмченето на двигателя и свистящия край свалените стъкла въздух. После той започна по-съсредоточено да се оглежда – погледна наляво, погледна надясно, обърна глава назад и накрая каза:

         - Защо ми се струва, че пътят тук ми е непознат? Вече трябваше да сме се качили на отбивката за града - хиляди пъти съм ходил там и знам, че дори трябваше вече да сме стигнали!

Джим се огледа:

         - Не сме минавали край никаква отбивка, Скот. Ако бяхме минали, щях да забележа – отрече той и продължи да шофира спокойно.

Скот отново погледна назад.

         - Аз пък ти казвам, че сме я пропуснали, защото по този път, на който сме сега, не съм минавал никога! Сигурно, докато сме се занимавали с радиото, ти си я изтървал.

Джим стисна зъби и се опита да отговори отново спокойно:

         - Сигурен съм, че нямаше отбивка, Скот, през цялото време гледах внимателно пътя.

         - По дяволите! – Скот беше започнал наистина да се ядосва. – Ти мен на глупак ли ме правиш? Казах ти, че това не е пътят, по който трябва да се движим. Ето, виж! – и той бръкна в жабката на колата и започна да рови из нея. Отвътре изпаднаха няколко неплатени фиша за глоби, една празна кутия от кока-кола и смачкан пакет цигари. Накрая измъкна стара и оръфана пътна карта, разгъна я на нужното място и посочи с пръст:

         - Ето, виждаш ли? Има отбивка тук, а ние сме я подминали и сега отиваме кой знае къде.

         Джим погледна към картата и към мястото, където сочеше пръстът на Скот и видя, че наистина на поне десетина километра по-назад има завой надясно, който води към града.

         - Хм, прав си! – каза той – Но как съм могъл да го пропусна? Мога да се закълна, че пътят си водеше само напред!

         - Ами пропуснал си го! – натърти ядно Скот. – И сега трябва да се връщаме обратно.

         Джим погледна картата отново. Наистина беше много странно. Явно, ядосан, че му пропадна срещата с Маги, се беше замислил и е пропуснал да завие и сега  трябваше наистина да се върнат назад.

         Той направи обратен завой и мина в другото платно. Известно време и двамата мълчаха. После Скот явно не издържа на тишината и започна да си тананика последната мелодия, която беше звучала по радиото, като не забравяше междувременно и да примлясква. Джим примирено въздъхна и пак натисна педала докрай.

         Изминаха десетина километра по обратния път, но шосето водеше само направо. Сега и двамата гледаха внимателно, за да не изтърват търсения завой. Продължиха още малко напред, но все същото. Скот започна нервно да се намества на седалката и да ругае тихо под носа си, а изведнъж, както гледаше през прозореца, подскочи като ужилен и посочи с пръст празното пространство пред себе си:

         -  Хей, виж! Тук става нещо – каза той, – как е възможно! Там, на онова място, трябваше да е мотелът „ Джоузев и син”!

         Джим погледна в същата посока и очите му се разшириха от изумление:

         - Да му се не види! Прав си! Всички знаят, че тук от поне десетина години се намира онзи мотел, а сега го няма… Сякаш се е изпарил във въздуха! - погледът му беше станал тревожен, а лицето сериозно. - Тази работа не ми харесва! – добави той. После намали скоростта и спря колата. - А мога да се закълна, че карах през цялото време само напред и е невъзможно да съм тръгнал по друг път!

         - Какво става тука, по дяволите? – Скот отвори вратата и излезе от автомобила, като изплю шумно дъвката на земята. - Някой шега ли си прави с нас, или какво? – гласът му се беше извисил почти до фалцет. – Как може един завой и цял един мотел да се изпарят ей така, сякаш никога не ги е имало?

         Той крачеше в кръг край колата. Червендалестото му лице беше пребледняло и луничките му сега изпъкваха още повече, а рижавата му коса изглеждаше по-щръкнала от всякога. Оглеждаше се трескаво наоколо, но докъдето стигаше погледът му, се виждаше само пустото шосе и простиращите се в далечината ниви. Джим се надвеси през прозореца и му извика:

         - Влез обратно, Скот! Нека да продължим още малко назад, за да видим докъде ще стигнем!

         Скот направи още няколко крачки, ритна с обувката си един по-голям камък и се качи отново. В пълно мълчание двамата изминаха още десетина километра, без да видят нищо познато по пътя. На мястото, където допреди ден се намираше крайградският мол, с огромния му паркинг и увеселителна част, сега нямаше нищо. Малкото селскостопанско летище, което си съществуваше там още отпреди да се родят, също се беше изпарило. На тяхно място жълтееше единствено сухата, изгорена от силното слънце трева. Двамата гледаха невярващо наоколо и въпреки непоносимата жега, ледени тръпки пролазваха по гърба им. Последните километри изминаха в гробовно мълчание. Беше им непосилно да говорят, защото градът, в който се бяха родили, в който бяха израснали и живели откакто се помнят, и от който бяха излезли само преди няколко часа, не се виждаше никъде – сякаш се беше разтопил и изчезнал в пространството като лятна мъгла.

         - Няма го! - пръв наруши тишината Скот. Онази непринуденост от преди малко беше изчезнала и сега лицето му се опъваше все повече от страха, който го обземаше с всяка минута. - Джими, града ни го няма!

         Джим се опитваше да запази спокойствие и да разсъждава трезво. Прехвърляше наум възможностите, които ги доведоха до това пусто място. Опитваше се да приеме, че е объркал пътя, че в яда си е пропуснал отбивката, но как да признае, че не може да намери обратния път! Не можеше цял град да изчезне просто ей така.

         А този път, който пресичаше нищото, ги водеше някъде и той усети свиващо бодване в стомаха, помисляйки си къде биха се озовали, ако го следват.

         Скот започна да издава някакви хъхрещи звуци, давейки се в собствения си глас. Братовчед му го изгледа, но онзи бе вперил отчаян поглед навън в търсене на нещо различно от пустотата, за което да се закачи. Пръстите му нервно се свиваха, а единият му крак не спираше да се тресе. Дъвката отдавна бе извадена, но и сега  челюстите му потрепваха.

         Джим спря колата и изгаси двигателя. Тишината се стовари върху него тежка и непоносима, също като жегата отвън. Единственото, което я накъсваше, бе учестеното дишане на изплашения до смърт негов роднина.

         - Хайде, нека излезем – предложи той и внимателно отвори вратата.

         Боеше се, че реалността може да се разпадне във всеки момент, затова бавно се подаде и подуши въздуха. Миришеше му на сухо лято, на онези негови дни, когато горяха стърнищата по полетата. Но този път не бяха изгорели остатъците от събраните жита, а димът разнасяше аромата на изчезналият им град, си помисли той, докато стъпваше на топлия асфалт.

         Скот се появи от другата страна, озъртайки се непрекъснато.

         - Джим, какво се е случило? Къде е градът ни, къде са изчезнали всички? Къде си ме докарал!?

         - Не зная, Скоти, според мен сме объркали и обратния път – опита се да звучи спокойно той, но знаеше, че малко му трябва и неговият глас да затрепери.

         Изпръхтяване от страна на рижавия показа, че не мисли точно така. Скоти беше уверен, че не са поемали по други разклонения, нито пък са свивали от главния междуградски път. Знаеше, че са се загубили, но не и къде са се озовали и това го караше да се страхува. Много да се страхува.

         - Колко е тихо! – прошепна той на себе си. - И тази сивкава мъгла, която се носи.

         Слънцето все така грееше, но сякаш през някакъв допълнителен, филтриращ светлината слой над Земята, който правеше околността наистина сивееща.

         - Това е по-скоро дим. – обади се Джим, като подуши въздуха. Беше отишъл пред автомобила и се оглеждаше. -  Слушай! Май идва някой насам!

         Двамата затаиха дъх и се ослушаха. Над пожълтелите степи, които ги обграждаха, бавно се пропукваха десетки сухи клонки под нечии стъпки. Но на стотици метри пейзажът си оставаше еднообразен и те не видяха някой да се приближава. Затова пък пукането и мачкането на съчките ставаше все по-силно, и все по-близко. Сякаш гигантски крака тъпчеха реалността и приближаваха към спрелия стар форд насред пътя.

         - Да изчезваме, Джим! - изкрещя ужасен Скот, когато пукотът се разнесе между тях, и скочи обратно в колата, като тресна вратата, вдигна прозореца и я заключи.

         Джим не го чу, той стоеше подпрян на предницата и търсеше източника на този страшен шум.

         Реши да последва братовчед си, но нещо насреща започна да се променя и той замръзна. Бавно, сякаш някой рисуваше контурите с огромен молив, се появиха очертанията на няколко сгради едновременно. Също и на дребни предмети около тях. Щрихите на няколко улички бяха надраскани с едно движение и пукането стана ужасяващо силно.

         Все така бавно контурите се запълниха с цветове и сенки и със съвсем призрачно пропукване, от нищото изникна техният град. Изчезналият и отново появил се град. Позна го веднага, намираха се пред бензиностанцията на Тед Бърлоу, от която заредиха в същия ден, преди да потеглят на това проклето пътешествие.

         Откъм колата се чу някакъв шум, който накара Джим да откъсне очи от невероятното явление. Скоти чукаше по стъклото и му сочеше нещо. Не го чу заради шума на променящата се реалност. Той проследи пръста и не разбра какво иска да му каже. Повдигна рамене и това накара рижавата глава да се провре през полуотворената врата на водача и да прошепне с дрезгав глас:

         - Джими, тук няма никой!

         И наистина, пресичащите се малки улички бяха празни, край бензиностанцията нямаше жива душа, а отсреща кварталният парк пустееше под току-що появилите се редици от неподвижни дървета.

         Джим не знаеше кое e по-страшно – онази лишена от съдържание степ, която ги заобикаляше до преди няколко минути, или завърналият се призрачен град, останал без своите обитатели.

         Той влезна в колата и стисна волана. Искаше да спре треперещите си ръце, защото вече не по-малко от Скоти се беше изплашил. Затвори очи и се опита да диша спокойно. За разлика от него братовчед му не криеше емоциите си и мърмореше нещо, като все така трепереше.

         - Джим, нека се върнем отново! – предложи той на пресекулки. - Ако сме преминали не където трябва, то ще можем да се върнем и да намерим...

         - Кое, Скоти? Истинския град ли? - Джим отвори очи и се извърна към уплашената фигура, която се бе сгънала на седалката. - Ние сме в него, но той не е същият.

         - Не е същият... - повтори като ехо той. Извърна се и отново продължи да си говори сам.

         Джим запали, ревът на мотора бе погълнат от все още наместващите се стонове на опъващия контурите си град. Подкара бавно и влезна в бензиностанцията на Тед.  Мина между  колонките и спря до вратите на магазина. Вътре нямаше никой, само препълнените със стоки рафтове и големите витрини за студени напитки. Той излезе, без да угася двигателя и реши да надникне. Направи му впечатление, че витрините не отразиха приближаването му. Той ги използваше винаги, за да се огледа и оправи вида си. Но сега бяха просто празни стъкла, които дори не отразяваха и колата зад него, нито нещо друго.

         В този момент се разнесоха някакви звуци. Накъсано, с ужасно смущаване, но с постепенно изчистващ се сигнал, от външните говорители на магазина гръмна обичайното предаване на местното радио, което рекламираше някакви продукти. Гласът му стопли празнотата, а натиснатият в това време клаксон, направо я прогони.

         Джим се извърна ядосан на поредната глупост на братовчед си. Той отново му посочи нещо и видяното накара гневът да се изпари веднага. Улиците бяха оживели. В парка се мяркаха рояци деца и скупчени на групички, гледащи ги родители. Минаха и няколко коли, които все още бяха полупрозрачни, но бързо се наливаха с плътност.

         Той се извърна и откри, че в празното само преди миг помещение сега има няколко души. Там беше и самият Тед Бърлоу, който размахваше някаква кутия пред един клиент.

         Джим влезна и чу края на речта му:

         - ... и ако искаш вярвай, с това масло колата върви като смазана със зехтин – викаше той и гръмкият му смях се блъсна в стените. Усмихна се на току що влезлия и го поздрави: - Добър ден!

         - Здравей, Тед – каза Джим и се огледа. Чудеше се дали да не отиде до сервизното помещение и да се наплиска хубаво със студена вода. - Ама че ден! Още като тръгвахме ти казах, че е с нещо странен.

         Бензинаджията го погледна с интерес.

         - Познаваме ли се? Може би сте идвали и преди? - поинтересува се той, напъвайки се да си спомни дали е виждал и преди младия мъж.

         - Само това оставаше... – изпъшка Джим. - Аз съм Джим, нали днес заредихме...

         - Много хора от други градове минават, приятелю, не мога да ви помня всичките. – усмихна се Тед и подаде предлаганата кутия на другия си клиент.

          Джим се обърка, беше редовен клиент тук, със собственика се знаеха добре, но той сега се държеше, като че наистина го вижда за първи път. Заради едно студено предчувствие, той поиска да провери дали наистина Тед  Бърлоу го е забравил. Измърмори някакво извинение и отиде до вратата. Повика с жест останалия в колата Скот, който вече се бе поуспокоил след завръщането на нормалния свят.

         Неговата рижа физиономия никой не можеше да обърка, ако ще да я  види дори само веднъж.

         След минута двамата братовчеди пълзяха с колата си като тъмна сянка из града, който все още се възстановяваше от нищото. На някои места все още имаше празни петна, но вече запълвани с познатият им сух пукот. Двамата мълчаха съкрушени - Тед отрече да е виждал някога Скоти, като каза, че със сигурност би го запомнил.

         - Джим, откарай ме у дома! Искам да си легна. – промълви той, мачкайки отново пръстите на ръцете си. Пристъпът на паника пак започна да го стиска за гърлото.

         Напускайки бензиностанцията и двамата мислеха за едно и също, затова Скоти просто предложи да проверят дали щяха да бъдат непознати странници и в собствените си домове.

         Още щом свиха по улицата, разбраха, че ги очакват неприятни изненади. Имаше нещо на нея, което им се стори различно. Осъзнаха го, когато фордът спря пред номера на къщата на чичото на Джим. Номерът беше същият, но къщата се оказа различна. Скоти заскимтя от новата вълна надигнал се страх, а Джим изпъшка отчаяно. Къщата на чичо му беше двуетажна и прясно боядисана в топло жълто. А пред тях сега беше едноетажна съборетина с олющена фасада, висяща  на синкави парцали.

         Какво ли още ги очаква в този ден? Няма ли кошмарът да свърши и да се събудят? Какви са тези промени и явления, които се случват с тях двамата? - питаше се Джим, колебливо изчакващ преди да се срещне с действителността.

         Издиша силно и бутна братовчед си по рамото.

         - Ей, стегни се, ела да видим кой живее тук!

         - Страх ме е! – опъна се Скот.

         Нямаше капка кръв останала по лицето.

         - Знам. Хайде!

         В предния двор нямаше никой, но иззад къщата се чуваше шум. Заобиколиха и видяха бащата на Скот, чичото на Джим, да поправя градинската тревокосачка. Беше съвсем здрав, кракът му не беше счупен. Обикаляше около масата, върху която бе разглобил машината и ругаеше производителите със съвсем чужд и за двамата акцент.

         Само щом погледна учудено към момчетата, те разбраха, че и той вижда в тях напълно непознати лица. Грубо ги попита дали не са търговски пътници, но Скоти нервно задърпа Джим да се махат.

         Когато се качиха в колата, той хлипаше и размазваше сълзите си с юмрук. Пълно отчаяние обхвана и двамата. Определено тук ставаше нещо ужасно, приличащо им на кошмарен сън, само дето те бяха будни, а страхът, който ги обземаше, беше съвсем реален. Продължиха и малко по-надолу по улицата, в чийто край трябваше да бъде къщата на Джим, но на нейно място стояха сгушени една до друга две съвсем непознати им, високи сгради. Те преминаха на бавен ход с колата, като Джим ги гледаше невярващо и с разширени от изумление очи. От спретнатата едноетажна къща, боядисана в бяло, с моравата отпред и ниската ограда, в която той живееше, откакто се помни, нямаше и следа. Нямаше я бараката за инструменти в задния двор, нямаше я каменната алея, която водеше до входната врата и познатата пощенска кутия отвън, а най-страшното беше, че той нямаше представа къде може да са и собствените му родители. 

       - Господи! – успя само да промълви Джим и почувства как го напускат всички сили. Спря колата и отпусна отчаяно глава върху кормилото. Това не можеше да им се случва! В живота не ставаха такива неща! Той извърна пребледнялото си лице към Скот, който се беше свил на седалката и главата му сякаш бе хлътнала между раменете.          

        - Няма я, Скоти! Няма я! – едва чуто пророни Джим – Къщата ни я няма! 

      Откъм братовчед му се дочуха само някакви нечленоразделни звуци и той продължи да стои в безмълвен шок. Джими погледна отново към мястото, където до тази сутрин бе живял и потърси с поглед някакво движение на хора, които би могъл да попита за майка си, или баща си. Близо до каменния зид, който ограждаше едната от сградите, забеляза възрастна жена, която водеше малък бял пудел на каишка и едва ситнеше след него.  Джим слезе от колата и се приближи до нея:

     - Извинявайте, госпожо, търся дома на Клара и Питър Смит! Доколкото знам, живеят тук, на тази улица? – с нескрита надежда в гласа я попита той.

          Старата жена се извърна към него и го изгледа с интерес:

        - Тук няма такива хора, младежо! Или поне аз не съм чувала, а живея на този адрес вече 70 години. Да не би да си сбъркал квартала, или името, явно не си тукашен? – реши тя и погледна към спрелия пред нея автомобил. Джим само измънка нещо неразбираемо и се върна обратно, а старицата продължи да подтичва след дърпащия я домашен любимец. Това вече беше немислимо! Не само, че къщата му я нямаше, а щеше да се окаже, че никой не  познаваше, нито бе чувал и за родителите му! Как беше възможно това!? Как тогава, по дяволите, се беше родил той, щом те не съществуваха? И кой изобщо беше той? Джим имаше чувството, че започва да губи нормалния си разсъдък и че действителността го оплита във все по-лепкави и объркващи съзнанието му пипала. Не беше лесно да се асимилират всички тези случващи се за толкова кратко време събития! Той погледна за последно към мястото на липсващата къща и понечи да се качи в автомобила, когато в същия миг погледът му попадна върху една друга къща, малко по-надолу по улицата и веднага я позна – това беше домът на Маги. Тя си беше точно такава, каквато я помнеше от край време – дори на прозорците висяха същите бежови,  дантелени завеси, а оградата беше боядисана в стария жълт цвят. Сърцето му трепна – най-сетне нещо познато и непроменено в целия този връхлетял ги хаос! А и Маги, въпреки че му се беше сопнала по телефона тази сутрин, нямаше начин да не го разпознае, когато го види. Дори и да му се развика и да го прогони, за него бе важно да види поне едно лице, което да не го гледа като непознат. Той се завтече нататък и бързо мина през малката портална врата на оградата. След още няколко крачки беше вече пред входната врата и силно натискаше звънеца. След няколко секунди го натисна отново и запристъпва нетърпеливо от крак на крак. Отвътре се чуха нечии тежки стъпки и прекрасният, звънлив  глас на Маги извика:

         - Идвам, идвам! Потърпи малко!

       Джим го присви леко под лъжичката – ех, тази Маги, винаги толкова се вълнуваше при среща с нея!

       След още няколко тромави стъпки  вратата се отвори, но за негова изненада, навън се появи някаква съвсем непозната жена. Тя беше огромна, 150-килограмова дебелана, облечена в размъкната тениска и долнище на спортен екип. В ръката си държеше голямо парче шоколадов сладкиш и все още предъвкваше, докато отваряше вратата. Джим я погледна с разочарование – това не беше Маги – явно съдбата отново си правеше шега с него в този смахнат, идиотски ден! Той понечи да се извини, но после се вгледа отново и му се стори, че вижда нещо познато в изпънатото от тлъстина лице насреща. Нещо в изражението и погледа, или може би във формата на устните, в извивката на веждите…нещо му се струваше толкова познато…И изведнъж той разпозна насреща сините очи на Маги, макар и потънали във слой мазнина. Господи, това наистина беше тя, но с най-малко стотина килограма отгоре! Джим гледаше втрещено, а долната му челюст висеше като откачена. В същия миг жената насреща се усмихна с най-подкупващата усмивка и с меден глас попита:

        - Какво искаш, хубавецо! Познаваме ли се? – и запристъпва напред към него, а телесата й заплашително се залюшкаха.

        Джим успя само да промълви заеквайки:

        - Н-не, н-не, н-нищо, н-нищо! – и поглеждайки за последно към широката усмивка, с полепнал по зъбите шоколад, се обърна назад и побягна през глава обратно към автомобила. Качи се бързо и без да казва нищо на гледащия го втрещено Скот, я подкара бясно напред. Кокалчетата на пръстите му, стискащи кормилото, бяха побелели от напрежение, но дори и така се виждаше как ръцете му треперят. Той продължи да мълчи още няколко минути, като се опитваше да успокои дишането си и да дойде на себе си, а след това погледна към братовчед си:

      - Скот, струва ми се, че започвам да полудявам! Всичко това, което се случва е просто…просто…невъзможно и ако и ти не беше с мен, щях да си мисля, че халюцинирам! Или, че сънувам, че съм попаднал в някакъв дяволски, ужасен кошмар! Че и двамата сънуваме… Скоти, ощипи ме, моля те! Ощипи ме, или ме удари, за да се събудя веднага от този сън! Чуваш ли, удари ме, по дяволите! – Джим беше започнал да крещи, явно окончателно изпаднал в паника. Лицето му гореше, а погледът му святкаше безумно. Той натискаше педала и караше все така бясно колата, сякаш се опитваше да избяга от всички тези необясними и призрачни събития. До него Скот обаче седеше все така смълчан и вцепенен, с още по-пребледняло отпреди лице и едва мърдайки устни, повтаряше едно и също:

              - Страх ме е, Джим, много ме е страх! Страх ме е!    

          Джим само отчаяно изпъшка и стисна още по-силно кормилото с ръце. Те минаваха по уж същите и познати им отпреди улици на града, но почти навсякъде имаше по нещо ново, нещо различно. Или някоя сграда я нямаше там, където трябваше да бъде, или друга беше по-висока и по-голяма, отколкото си я спомняха. На мястото на старото училище, в което и двамата бяха учили например, се извисяваше едно огромно и високо сдание с огледални стъкла и мраморни стени, на чийто вход с големи, светещи букви пишеше Хотел. Там, където преди беше градският стадион с тенис-корта и баскетболното игрище, сега се виждаше спретната детска площадка с пързалки, люлки и въртележка. И двамата гледаха напрегнато през прозорците и с всяка следваща минута кръвта се отдръпваше все повече от лицата им. Изведнъж, както летяха по някаква малка, странична уличка, отнякъде изскочи една полицейска кола с включена сирена, задмина ги бързо и спря пред тях, препречвайки им пътя. Джим едва успя да удари спирачки и за малко да връхлети върху автомобила на пазителя на реда, който слезе бързо от колата и с няколко крачки се озова пред тях. Полицаят застана откъм страната на Джим и заемайки стойка с разкрачени крака и ръце зад гърба, каза с висок, басов глас:

         - Здравейте, аз съм полицай Конърс. Току що вие шофирахте със скорост 100 км/ч, при разрешени едва 40. В сериозно нарушение сте! Моля, дайте ми своите документи! – и той намести авторитетно слънчевите си очила.

         В първия момент Джим се стресна и изненадано погледна към униформения. Какво ли ги очакваше пък сега! След секунда обаче цялото напрежение падна от лицето му и погледът му светна, огромна усмивка цъфна на устните му и той с бурна радост изкрещя:
      - Матю! Матю Конърс! Боже, колко се радвам, че те виждам, приятелю! Точно от теб имах нужда сега! – и с бурна въздишка той изскочи бързо от колата, като се опита да прегърне мъжа насреща. Последният обаче се отдръпна назад, сепнат от изненада, а ръката му посегна инстинктивно към дръжката на висящия на кръста му пистолет.

           - Я по-спокойно! – извика той – Какво те прихваща? Какви глупости дрънкаш? Нито съм ти приятел, нито съм те виждал преди! Казах да си дадеш шофьорската книжка и документа за самоличност, а и твоето приятелче също! – изграчи полицаят, видимо ядосан, като погледна и към свития на седалката Скот. – И да знаеш, че ще си отнесеш глобата за превишена скорост! Летеше по улиците като Боинг!

        Джим замръзна от изненада. Боже, отново ли се случваше същото? Та това беше Матю Конърс, неговият най-добър приятел и съученик от първия до последен  клас в гимназията! Едва ли имаше друг човек, на който той да се доверяваше повече! С все още невярващ поглед, опита отново:

         -  Матю, виж ме, аз съм Джим, Джим Смит, твоят приятел и съученик! Познаваме се от 18 години и почти всяка вечер сме заедно! Не помниш ли – снощи дори пихме бира в кръчмата на ъгъла до вас, а после играхме билярд цяла вечер! – гласът на Джим беше умоляващ, а погледът му гледаше все още с надежда и очакване към Матю. – Днес ни се случват такива странни неща, а градът е толкова променен и различен, че си мисля, че сънувам. – додаде той – Моля те, помогни ни! Не разбирам какво става! – и  отчаяно поклати глава.

         Полицаят, вече съвсем ядосан и изнервен, отговори с равен глас:

         - Не ви познавам, господине и никога не съм ви виждал. Не се опитвайте да се измъквате с подобни глупости! А освен това снощи си бях у дома, със съпругата и сина си и такива жалки опити от ваша страна, уверявам ви, само ще ви навредят! А сега веднага ми представете документите си, а също и тези на рижавото ви приятелче. – Мъжът на закона зае отново първоначалната си поза с разтворени крака и изпъчено тяло, само дето сега единият му крак нервно потропваше.

         Джим помръкна след тези думи. Ясно беше, че всичко се повтаря – явно никой в този град не ги беше виждал и не ги познаваше. Той примирено наведе глава и бръкна в задния джоб на дънките си, за да извади личната си карта. Скот също ровеше по джобовете си и преравяше всяко кътче в тях, за да открие своята. Джим я подаде на полицая и зачака със стиснати устни онзи да я провери. Последният я пое между протегнатите си напред показалец и среден пръст и с демонстративно пренебрежение я погледна. Но в същата секунда погледът му се опули и той втрещен я приближи до очите си. Обърна я от другата страна, отдалечи я, пак я приближи, а накрая свали тъмните си очила и бавно, отделяйки всяка една дума, каза:

        - Е, сега вече приятелче, яко загази! Знаеш ли колко дават в съда за фалшифициране на документи? Това тук е най-нескопосаният фалшификат на лична карта, който съм виждал  и аз лично ще се постарая ти да си отнесеш всички последствия за това! Ще дойдеш веднага с мен в участъка! А също и онзи рижав глупак там! – Скот все още продължаваше да рови и да издирва своите документи, но явно заради шока и всички сполетели ги преживявания, така и не се сещаше къде ги е потулил.

         Джим стоеше застинал като статуя. Това вече беше върхът! И документите за самоличност в този дяволски град се оказаха различни! Имаше ли изобщо нещо нормално, което да им се е случило днес от началото на това проклето пътуване? А сега на всичкото отгоре го грозеше опасност да попадне в полицейския участък, или дори в затвора, и то арестуван от най-добрия си приятел! И за нещо, за което нямаше ни най-малка вина! Господи, щеше ли да свърши някога цялата тази лудост?!

        Полицаят тъкмо посягаше към белезниците, висящи на кръста му, за да закопчае Джим и да го отведе в ареста, когато откъм полицейската радиостанция на спряната на метри от тях кола, се дочу сигнал за тревога и силен глас призова всички униформени да се притекат на помощ на мястото на някаква престрелка. Блюстителят на реда само за секунди отклони вниманието си от двамата младежи, колкото да отговори на колегите си, че тръгва на помощ, когато Джим със светкавична бързина се стрелна обратно в колата и с бясна скорост я подкара. Матю Конърс се поколеба дали да не подгони двамата бегълци, но другият случай бе много по-спешен и той наду сирената в другата посока, заканвайки се да ги намери по-късно.

         - Ти си откачил! - надвика рева на форда Скоти. - Сега искаш и ченгетата да ни гонят ли?!

         - Не чу ли, че документите ни са фалшиви? – изрева в отговор Джим, правейки остри завои през добре познатите пресечки. - Сигурно сме пропаднали в някое друго измерение.

         Последното го каза повече на себе си, защото знаеше, че роднината му едва ли ще го разбере. Но от известно време бе започнал да обмисля тази възможност, особено след като видя промяната в неговата Маги. Подобни явления са описвани като възможни на теория, но на обикновен човек като Джим му се струваше прекалено нереално да се случат точно на него.

         - Къде караш! - изпищя Скот, когато Джим пресече направо по тротоара и отнесе няколко забравени кашона. После рече с леден глас: - Джим, искам да сляза!

         - След малко, потърпи. Знам къде отивам. - За по-малко от минута се измъкнаха от жилищната част на града и се врязаха в индустриалната зона, започваща след него. Той намали и плавно се мушна в една ивица между оградите на две фабрики. - Искам да се скрием някъде, където няма кой да ни пита кои сме и от къде идваме, разбираш ли? И трябва да помислим какво ще правим нататък.

         Скот не отвърна нищо, само дишаше тежко и учестено. Личеше, че е здравата уплашен, но Джим се надяваше да се овладее и не се предаде на паниката. Доколкото го познаваше, а и от видяното през последните часове, имаше вероятност тя да го надвие и тогава действията му ставаха непредвидими. Цялото му наперено държание винаги е било зле прикрит страх от заобикалящия го живот и сега нямаше и следа от нахаканата му физиономия. Предполагаше, че просто ще хукне на сляпо през града, крещейки, че е роден тук. Най-голямата глупост, която можеше да направи и заради която ще го приберат веднага като луд.

          - Тук е добре. – промърмори той, влизайки в едно изоставено хале, някога било транспортен склад и в неговия, а видно и в този свят. - Добре е, че има неща, които са си същите.

          Угаси мотора. Тишината нахлу през отворените прозорци. Откъм полето обаче се чуваше едва доловимо познатият им пукащ звук. Кой знае какво се появяваше сред стърнищата, опасващи долината, но ги вълнуваше повече  отхвърлянето на двамата от родният им град. Никой не ги познаваше, дори и родителите им, бяха като две изгубили се сенки.

         -  Какво ще правим? - обади се Скот, сякаш прочел мислите му.

         -  Не зная.

         -  Тук никой не ни помни, сякаш сме някакви чужденци. – почти изплака той.

         -  Забелязах, Скоти! – язвително го отряза Джим и осъзна, че единственият близък човек в този момент е смъртно изплашеното същество на другата седалка. Зачуди се дали това не е по-голямо зло, отколкото да бъде абсолютно сам?

         Той въздъхна тежко, усещайки цялата тежест на празнотата, в която някак си се бяха промъкнали.

         -  Джими, кажи, че имаш нещо на ум! – изхленчи отново Скот. - Винаги си бил по-умният, не мисли, че не съм го признавал през всичките тези години. Нашите... – той направи пауза, сещайки се, че те всъщност вече едва ли са негови родители, - нашите винаги те даваха за пример. Но аз просто не съм като теб.

         - Успокой се! – съжали го Джим и се насили да се усмихне, - Все ще измислим нещо.

         Другият кимна в съгласие. Беше се оставил в ръцете му, това се виждаше в покорния поглед, който отправи.

         -  Какво се е случило според теб?

         - Знам ли, чел съм за подобни случки, но всичко е било в областта на художествената измислица или в предположенията на някой по-ексцентричен  учен.

         -  Не те разбирам. – тъпо го изгледа Скот.

         Не се и съмнявам – помисли си Джим, но на глас каза:

         -  Ами има такава теория, че е напълно възможно явление като пропукване на времето и пространството, през което да се озовем в алтернативна реалност на нашия  живот. Защото има достатъчно хора, които твърдят, че животът е низ от слепени реалности, в които животът  си тече почти по един и същи начин, но с леки разминавания.

         Като онова нещо, което представляваше Маги. – въздъхна Джим.

         -  Слушай, тези приказки от твоите книги нещо не са ми ясни. Объркваш ме с тези реалности и пространства. – обади се братовчед му.

         -  Не са ти, защото и една не си прочел през живота си! – сопна се Джим.          - Скоти, защо си мислиш, че ако нещо ти е неясно, то е и невъзможно? Да беше прекарал малко повече време над учебниците, нямаше сега да гледаш като...

         Той замълча, беше се ядосал, макар да знаеше, че братовчед му няма вина. Никой не може да накара всички хора по света да бъдат с еднакъв потенциал. Затова има и достатъчно неуки, както има и учени, които да им разясняват неясните страни от заобикалящия ги свят. Нима той знаеше всичко?

         -  Извинявай! – каза след малко. - Знам че е невероятно, но помисли, че само преди няколко века са отричали дори и че Земята е кръгла. Било е една идея, заради която хората са били изгаряни на клада, гледал си по филмите, нали?

         Скот кимна уверено. Това поне го знаеше.

         -  Така, точно затова е съвсем възможно и всички теории за разместване на пластовете във времето, а с него и в пространството, да са верни. Така че си мисля дали не сме пропаднали в някое такова и сме се озовали в друга човешка  реалност, която просто не е нашата.

         -  Но нали всичко си е същото? Добре де, почти всичко. Защо никой не ни познава?

         - Защото вече навярно съществуваме тук и е невъзможно да сме съвместими на двете места едновременно, затова тези наши проекции се приемат като нещо чуждо...

         Той замълча, защото изведнъж усети, че ако наистина е така, то едната двойка трябва да асимилира другата, за да може да съществува в този свят. Те двамата в момента се явяваха като две античастици в това измерение и неизменно би трябвало да бъдат усвоени  и  анихилирани от същата двойка, която вече съществува.

         Как ли ще протече този процес? Навярно ще започнем отначало да забравяме кои сме и какво търсим – предположи Джим.

         Тукашното поле на времето ще ги засмуче, за да ги вплете в тази реалност, покривайки със забрава спомените им. С две думи,  Джим и Скот щяха скоро да се превърнат в един малък облак енергия, който ще се разнесе наоколо.

         -  Джими – прогони тишината гласът на споменатия току що в мислите му Скот, - какво каза, че се е случило с нас?

         Започна се!  -  каза си той, чудейки се дали ако избягат далеч оттук, защото със сигурност в този свят съществуваха и други градове, процесът няма да бъде спрян? Нали така античастиците ще прекъснат взаимодействието си и причината от премахване на излишната двойка няма да съществува. Ще си обещаят да не припарват насам и ще заживеят възможно най-далеч. Трябва да стане, защото това беше единствената им възможност.

         - Нищо, Скоти, тръгваме! – запали отново двигателя на измъчения от натоварването преди малко форд.

         -  Къде?

         - Колкото по-далеч, толкова по-добре за нас. – отсече Джим и с рев се понесе към близкия транспортен ръкав, който да ги изведе от родния им град, отритнал ги толкова негостоприемно.

         В този момент, сякаш  дебнати специално, от нищото изскочи полицейският автомобил на Матю Конърс и сирената му разби тишината. Явно полицаят нямаше да ги остави да им се размине ей така. Навярно ги беше дебнал, скрит някъде край пътя и знаещ, че няма откъде другаде да се измъкнат. И сега той се понесе след тях, следвайки ги плътно и не позволявайки им да вземат и метър преднина. Джим натисна още по-силно газта и колата буквално полетя по асфалта.

         Не можеше да си позволи да го хванат и тикнат зад решетките. Още по-малко в този толкова странен и объркан свят, в който се бяха озовали. Те преминаваха обратно по изминатите преди малко улици и всички сгради, едновременно и познати, и толкова различни, се занизаха отново  една след друга край тях. Скот, който до преди малко хленчеше и се вайкаше непрестанно, сега се беше хванал здраво за седалката и вперил поглед в пътя, мълчеше.

         Постепенно преминаха през централната част на града и се насочиха към изхода му през който бяха и пристигнали в този толкова злополучен ден. Оглушителната полицейска  сирена  ги следваше и полицаят явно беше решен да ги преследва и извън пределите на града. Скоро фордът премина край бензиностанцията на Тед Бърлоу,  сви край нея и излезе на главното извънградско шосе. Двигателят изрева здраво и Джим подкара още по-бясно, вече решил на всяка цена да се измъкне от ноктите на упорития си преследвач. Скот нададе уплашен вик, стреснат от внезапния тласък, с който автомобилът се понесе още по-бързо и стисна очи от страх. Джим беше натиснал педала до земята, а скоростната  стрелка се залепи на максималната стойност. Постепенно звукът от полицейската сирена започна да заглъхва и Джим, поглеждайки страничното огледало, видя, че дистанцията между двете коли се е увеличила. Той стисна още по-силно кормилото и продължи да поддържа същата скорост. Изведнъж Скот се обърна назад, погледна през стъклото и възбудено извика:

         - Джим, полицейската кола я няма! Май успяхме да се измъкнем!

          Джим също погледна в огледалото за обратно виждане и изненадан установи, че братовчед му казва истината - полицейският автомобил никакъв не се виждаше. Той тъкмо понечи да изрази изненадата си как е възможно за по-малко от минута това да се случи, когато силен шум във въздуха прекъсна мисълта му. Високо над тях се появи оглушително и мощно бучене, което продъни тишината и се разнесе наоколо. Бръмченето беше непоносимо, сякаш хиляди самолети закръжаха в небето. Скот побърза да покрие с длани ушите си, а Джим изкриви лицето си в болезнена гримаса. Но в същия миг силният тътен спря, също толкова рязко, колкото се беше и появил, а радиото в колата се включи само. От него зазвуча жизнерадостният глас на радиоводещия, който разпалено коментираше нещо. След малко се разнесе и една бавна, евъргрийн мелодия и изпълни пространството в купето. Скот протегна ръка към апарата и бързо завъртя копчето, сменяйки станцията. Изреди няколко други, докато намери някакъв нашумял напоследък хит и се спря на него, като даже си затананика в тон с песента. До него Джим съсредоточено гледаше пътя и стискаше здраво кормилото.  Километражът показваше, че кара почти с максимална скорост. Пътят се извиваше напред в далечината като змия, а силното слънце се отразяваше в асфалта и го заслепяваше. Сети се, че си забрави слънчевите очила и стисна ядосано зъби.

         Над тях премина един селскостопански самолет и се насочи към малкото летище, което се намираше близо до града им. Беше си там откакто се помнеха. Междувременно,  Скот явно се беше наситил на нашумялата песен, защото сега отново превърташе станциите и накрая избра едно хеви-метъл парче, усили го и дори разпери широко ръце, имитирайки свирене на китара.  Джим го погледна с периферното си зрение и сви презрително устни. Макар, че му беше братовчед, Скот никак не му допадаше. Държеше се винаги толкова странно и глупаво! Той даже избягваше срещите и общуването с него, освен ако това не се налагаше, както в случаи като този. Чичо му, бащата на Скот, си беше счупил крака предната седмица, та сега трябваше Джим да го придружи до съседния град, за да му помогне да свършат някаква работа. И заради това му пропадна срещата с Маги тази вечер. По дяволите, толкова дълго я беше преследвал и ухажвал, беше се правил  даже на глупак, само и само да я впечатли, а сега всичко се прецака. Място не можеше да си намери от яд. А и поне Скот да не го изнервяше толкова много с това пеене и кривене на съседната седалка...

         Джим тихо въздъхна. После пак се съсредоточи в пътя. Странно, струваше му се, че отдавна трябваше да са минали край мотела "Джоузев и син". Той беше само на километър-два след летището, а веднага след него беше и отбивката за съседния град. А ето, вече караше почти десетина километра след мястото, където трябваше да бъде, а мотелът го нямаше. Нямаше го и завоя. Навярно в бързината и яда си от провалената среща, се беше разсеял и го е пропуснал.

         Дали да не се върне назад и да го потърси?

         2010г.