събота, 14 февруари 2015 г.

И някак си ухае на любов

Звездите вън унесено се вглеждат
на месеца в златистия обков.
Нощта заприда лунната си прежда
и някак си...ухае на любов.

И някак си...ухае ми на пролет,
напук на декемврийските мъгли.
На цъфнали поля, ята във полет,
на луднали, разлистени гори.

Дали защото литналият бриз
целуна ме по пламналата кожа?
Или под звездно-лунния ескиз
се сбъдва всеки порив невъзможен?

Но тихичко покълва в мен надежда,
ефирна, като танц на пеперуди.
И сякаш за света край мен проглеждам,
и сякаш от летаргия се будя.

А този свят превръща се във храм,
изплуващ изпод диплите на мрака.
И моля - на колене и със плам - една любов,
там нейде, да ме чака!


Мария Вергова