неделя, 6 януари 2013 г.

Момиче с кехлибарени очи


       В онзи септемврийски следобед се прибирах от уикенд с приятели и  шофирах, безкрайно уморен и отегчен от дългия път. Наоколо първите багри на  есента бяха нашарили короните на дърветата в керемидено и златно, а полъхът на  вятъра донасяше аромата на изсъхнали листа и пожълтели треви. До града оставаха  по-малко от 100 мили и аз се надявах да стигна там преди свечеряване, затова  натисках здраво педала на автомобила. Винаги съм обичал спортните коли - да  чувстваш цялата тази мощ как вибрира под теб е истинско блаженство, а моят  открит корвет е наистина шедьовър на автомобилната индустрия. И този път летеше  като стрела по асфалта, а аз се наслаждавах на 350-те му конски сили. Тъкмо  слизах от моста Голдън Гейт на шосето и се канех да форсирам двигателя отново, когато неочаквано я съзрях да стои сама в далечината. Беше се изправила встрани, до банкета на пътя и на фона на ширналите се тонове бетон, изглеждаше почти  нереално с ефирната си бяла рокля и разветите от вятъра коси. Отдалеч не можех  да определя възрастта й, беше просто някаква жена, протегнала ръка напред и  вдигнала палеца си за стоп. Но когато намалих скоростта и наближих, видях, че е  съвсем младо момиче, може би някъде към двайсетте. Обикновено не качвам хора на  стоп, това за мен е принцип, който никога не нарушавам, но този път нещо сякаш  ме подтикна. Може би защото ми се стори твърде крехка и беззащитна, изправена  така сама край шосето. Спрях пред нея, отворих предната врата и тя, без да се  колебае, се качи на седалката до мен. В началото и двамата мълчахме. Погледнах я  крадешком, за да не я притесня - беше наистина много млада, почти дете, с  миловидно бледо лице и небрежно разпуснати коси. Странното беше, че не носеше  никакъв багаж - нито пътен сак, нито пък някаква дамска чанта, а и роклята, с  която беше, ми се стори твърде тънка и неподходяща за хладния есенен ден. Зачудих се накъде ли е тръгнала? Днешните младежи не спираха да ме удивляват заради  лекотата и безгрижието, с които приемаха живота, без да мислят и да правят  сметка за последствията от това. След известно време я погледнах вече по-открито  и казах:   
     -  Е, за къде пътувате, мис? Явно, за където и да сте тръгнали, е било наистина спешно, щом не сте взели никакъв багаж? – и се усмихнах, опитвайки се да скъся дистанцията и да я предразположа.      
     Тя също се усмихна и отвърна:        
       - За града съм. Помислих, че може би и вие сте за там и затова ви спрях. – и притеснено се  размърда на седалката.      
        -  Имате късмет - казах - и аз съм в същата посока, ще ви закарам. А и  ми беше доскучало да пътувам сам, малко компания ще ми дойде добре.  А вие  не се ли страхувате да пътувате на стоп? В днешно време това май е истинска  лудост, особено за младо момиче като вас. Между другото, казвам се Пол Смит. – допълних аз и я погледнах.       
      - Приятно  ми е, Кати. – отговори тя и вдигна очи към мен. Бяха най-необикновените очи, които съм виждал някога – кехлибарени на цвят и някак странно сериозни, въпреки  усмивката, която разцъфтя за секунди на устните й.        
   - Не се страхувам, че какво може да ми се случи? – продължи тя. – Много  пъти съм го правила, а и обичам да се возя на автомобил, дори това е  най-голямата ми страст. Обикновено шофирам сама, но в момента няма как. – допълни тя и за миг сякаш сянка премина през лицето й.      
     - Не се страхуваш, значи... Странно е, при всички тези истории за психопати  и престъпници, които слушаме всеки ден. А защо не можеш да шофираш в момента? – попитах я аз, като съвсем естествено преминах на ти.         
      - Защото… ами, защото колата ми е на ремонт. – промърмори тя. А после бързо  смени темата и попита:         
      -  А колко може да вдига вашата? Обожавам високите скорости и спортните  коли! И колко цилиндров е двигателят? – и с любопитство заразглежда  купето и таблото на автомобила  .          
      - И аз обичам да карам бързо, нали ме видя как летях преди малко? - отвърнах й - Може да вдигне и до 300 мили/час, но рядко качвам толкова. Е, признавам - понякога шофирам безразсъдно и прекалявам със скоростта, както сега - и  отново ускорих, давайки й възможност да се наслади на мощта на  автомобила.      
       - Да, видях  ви, карахте много бързо. Аз затова и избрах вас, мистър Смит, а и колата ви  много ми хареса – каза тя и затвори блажено очи, наслаждавайки се на силния  порив на вятъра, духащ в лицето й. - Обичам да чувам как вятърът свисти край  мен, когато шофирам - продължи – тогава имам чувството, че се надпреварвам с  него. В такива моменти съм истински свободна и щастлива, и сякаш нищо не може да  ме спре! Усещането е неповторимо! А някой ден ще стана пилот на автомобил и ще  бъда най-бързата. И всички ще знаят за мен. Затова не спирам да карам и да се  състезавам с другите коли на пътя. А понякога просто се гоня с вятъра. – и  отново се обърна към мен и се усмихна.      
        Погледнах я с интерес – докато говореше така, лицето й сякаш се бе озарило, а  необикновените й кехлибарени очи гледаха някак отнесено. Стори ми се още  по-миловидна и трогателна, като споделяше така открито мечтата си. Странни са  днешните деца, - помислих си – странни и различни, съвсем различни от нас  някога.       
       - Пилот на  автомобил значи. Ти наистина си интересно момиче, Кати, едва ли много други  девойки мечтаят за това. Обикновено май мислят само за мода и козметични салони. А ти – спортни коли... – замислено казах аз - Но какво пък, дано се сбъдне това, за което говориш! А когато станеш най-бързата, да знаеш, че ще те намеря и ще те  поздравя лично. – и й намигнах.     
        - И тогава  аз ще повозя вас, мистър Смит – каза тя и двамата се разсмяхме  едновременно.       
      – Между другото – продължих - не ти ли е студено с тази тънка рокля? Сигурно замръзваш. Все  пак – краят на Септември е.      
      -  Не, не ми  е студено, добре съм, наистина.      
       - Държа да се  наметнеш все пак, Кати! – настоях аз и й подадох якето си, което  беше оставено на задната седалка. Тя с неохота го пое и  облече.     
       До града продължихме  да си говорим за мечтата й, за любовта й към спортните автомобили, а тя не  спираше да ме разпитва за характеристиките на моя и да ме моли да увеличавам  скоростта. Установих, че познава до тънкост всичко свързано с автомобилите и  тяхното устройство. Наистина беше странно момиче, различно от всички други, които бях срещал. Накрая стигнахме. Оказа се, че живее с родителите си в един  квартал в предградията на града и аз я оставих до самия вход на малката им  едноетажна къща. Когато слезе от колата и ми махна с ръка за довиждане, си  помислих: Какво прекрасно, чаровно дете!       
         Вечерта се прибрах в самотния си апартамент и се захванах да върша обичайните за  мен неща, но мислите ми не спираха да се връщат към нея. В главата ми отекваха  части от нашия разговор, а красивите й очи с цвят на кехлибар непрекъснато  изплуваха в съзнанието ми. Явно наистина се бях впечатлил от младостта и  непринудеността й. През нощта се опитах да заспя, но колкото и да виках съня, той отстъпваше пред спомена за разветите  от вятъра коси и нежната извивка  на профила й. Май самотните дни и нощи не ми се отразяваха добре - помислих си, - щом една толкова кратка среща с момиче беше в състояние да размъти главата ми. От известно време, след развода със съпругата си,  живеех сам и навярно  липсата на женско присъствие ме правеше така уязвим и чувствителен. Когато  накрая все пак заспах, сънят ми бе кратък и неспокоен, а в него едно момиче с  кехлибарени очи се надпреварваше лудешки с вятъра.       
       На следващата сутрин се опитах да я отхвърля от съзнанието си. Забраних си да  мисля за нея и се съсредоточих изцяло върху ангажиментите в службата и дори за  кратко сякаш успях, но после отново ме връхлетяха картини от изминалата среща. Отново я виждах да стои там, сама на пътя, облечена в бяло и вдигнала ръка за  стоп. Виждах бледото й миловидно лице и блесналия поглед, виждах страстта и  въодушевлението, с които разказваше за голямата си мечта. И очите й, тези  невероятни очи ме гледаха топло и отнесено. Започнах да се чувствам неудобно. За  бога, та аз наближавах петдесетте и тя можеше да ми бъде дъщеря! Възможно ли  беше да съм се увлякъл по нея като застаряващ, наивен глупак? И то само  след една среща? Наистина беше достойно за съжаление. Но това, което със  сигурност знаех бе, че трябва да я видя отново, изпитвах непреодолимо желание за  това. Сетих се, че якето ми беше останало у нея и се опитах да оправдая сам себе  си, че това е достатъчно основателна причина, за да я потърся. Щях само да й се  обадя и да си го взема, нищо повече – заубеждавах се аз. В крайна сметка, какво чак толкова лошо имаше в това?       
       Изчаках края на  работния ден и се метнах нетърпелив във колата. Все така развълнуван и  въодушевен, стигнах до предградията и до нейния квартал. Когато наближих обаче, неувереността ми пак се завърна и започнах да се обвинявам, че се държа досущ  като влюбен, наивен гимназист. Все пак слязох от колата и се приближих до  къщата, а сърцето ми лудо заби. Натиснах звънеца на входа и зачаках, надявайки  се тя да си е вкъщи. Отвътре се чуха тихи стъпки и вратата бавно се отвори. На  прага застана жена, приблизително на моята възраст - навярно майка й - и аз  отново се почувствах глупаво и не на място. Тя ме погледна и  попита:       
           - Какво  обичате?      
           - Здравейте, търся Кати. – казах аз –  Неин познат съм и снощи я докарах до  тук с автомобила си, но якето ми остана у нея, та реших да намина да си го  прибера…       
      Изражението на  жената рязко се промени и аз осъзнах как навярно изглеждам в очите й. Приведох  рамене и се свих притеснен, а вътрешно се ругаех за глупостта и слабостта си. Тя  ме погледна изненадана и глухо каза:       
        - Кати я няма, господине, вече не живее тук, не я търсете повече. – и за миг ми се стори, че  влага проблясва в очите й.     
         Аз се размърдах, смутен.       
         - Вижте, госпожо - казах – сигурно е станала грешка. Аз търся едно момиче, някъде към двайсетте, с дълги руси коси и очи с цвят на кехлибар. – тук за миг сам се запитах дали  изобщо съм видял добре очите й и дали е възможно те да са имали наистина този  странен цвят. - Беше облечена с дълга бяла рокля, малко тънка за сезона, - продължих  – та се наложи да й услужа с якето си. Затова и я търся, за да  си го взема, но явно съм сгрешил адреса, извинете…    
       Но преди да довърша, жената с тих, почти безсилен глас, промълви:      
      - Какво  казахте?! Вие, господине, някакво чудовище ли сте? Как ви хрумна да дойдете тук  и да се гаврите с паметта на Кати? Не е изминал и месец, откакто тя почина и  раната ми е съвсем прясна - що за човек би се се подигравал така  със скръбта на една майка?! – в очите й проблясваха сълзи на болка и гняв, а ръката, с която държеше дръжката на вратата бе побеляла от стискане. – Вие  навярно и на погребението сте бил и сте видял, че я изпратихме с бяла рокля – продължи тя – и сега идвате тук и ми говорите всичко това. Моето момиченце го  няма вече, отиде си, отиде си само на 19... Там, до моста Голдън Гейт тя намери  смъртта си, уби я тази нейна глупава мечта  да се състезава с коли…– Тук  гласът й се задави в ридания и тя се олюля, а после влезе вътре и силно блъсна  вратата пред мен. 
      Останах безмълвен. Не  помня колко време съм стоял така вцепенен. Като на сън стигнах до автомобила, запалих двигателя и потеглих. Не помня и как съм прекарал нощта. Накрая, на  сутринта, след дълги колебания, се качих отново в корвета и отидох до градските  гробища. Лутах се дълго, много дълго, но най-сетне намерих участъка с новите  гробове. Трябваше ми и още малко време, за да открия точно това, което  търсех. Когато стигнах, застанах  пред надгробния паметник и се вгледах в снимката върху него. От нея ме гледаше Кати, усмихната и млада, с разпуснати руси коси. А върху белия мрамор, небрежно  преметнато, висеше моето черно, спортно яке.

Мария Вергова
2012г.
 
 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар