петък, 21 август 2015 г.

Песента на русалките

     За пръв път разговарях с него в самото начало на юни. Бяха първите дни на месеца, когато предчувствието за настъпващото лято се носеше из въздуха на талази. Плажът бе още пуст, само тук-таме се виждаха препичащи се по пясъка летовници, но чадърите вече бяха разперили пъстри криле, капаните по Крайбрежната опъваха платнища, а количката за сладолед бе заела обичайното си място на алеята, близо до стълбите. Безумно обичам този момент! Вкусът на идващото лято е така сладостен и опияняващ! Изпълва те с усещането за щастие. Седях на любимото си място на плажа – скалите, потопила крака във водата и се наслаждавах на този момент. Точно тогава чух гласа му. Не зная как се случи. Може би го довя някой полъх на вятъра, може би дойде до мен със шума на разбиващите се вълни, така и не разбрах. Но го чух съвсем ясно. Попита ме дали обичам да слушам морето. Наоколо нямаше никого и аз стреснато се заозъртах. А той продължи, че често идвал на това място и с часове слушал песента на вълните. Помислих, че халюцинирам и неспокойно разтрих слепоочията си с ръце, но гласът продължи да разказва колко красиво звучало морето, особено вечер, на лунна светлина, когато приливът заливал брега. Било невероятно!
     - А най-красиво е, когато звездите се отразяват във водата нощем – не се стърпях и казах аз – като в гладко водно огледало. Особено ако морето е тихо и спокойно.  – и в същия миг се сепнах и понечих да побегна – по принцип не чувам гласове току-така. Но той прекъсна порива ми с думите:
      -     Да, да, и изглежда така, сякаш си сред две небеса – едното над теб и едно в краката ти. Разперваш ръце и се оставяш водата да те обгърне, да направи тялото ти леко като перце и тогава сякаш се рееш сред безбрежния космос, безтелесен и заобиколен от милиони звезди.
      -    Да, точно така е, – промълвих тихо – и аз съм си мислела същото...
     Оказа се, че и той като мен обичал лятото, плажа и дългото съзерцание на морето. Както и да се усамотява на същата скала. Говорихме си часове наред за хиляди неща, без да усетим как времето е отлетяло. Рядко срещам някой, който да усеща света като мен. Накрая той предложи и на следващия ден да се срещнем тук, а аз отвърнах, че съм съгласна. Преди да си тръгна, го попитах кой всъщност е той, но последва мълчание. Само една вълна се разби лаконично в скалите.
    
     На другия ден отидох там, не без съмнения. Бях решила да поседя само няколко минути и да си тръгна, когато гласът му ме посрещна с радостен поздрав. Явно ме бе очаквал. Говорихме пак дълго. Разказа ми колко много обичал нашия град и как не можел да си представи да живее на никое друго място. Имало магия тук, нещо вълшебно, което веднъж усетил, човек не можел да забрави и да открие никъде другаде. Сякаш вълшебни нишки го теглели винаги обратно към плажа, към кея с рибарските лодки, към моста и пъстрите улици, поели стъпките на хиляди хора. Разбирах го прекрасно. Та нали и аз самата, преди толкова години, бях почувствала същото и така и не пожелах да си тръгна повече от морския град. Бях станала негов доброволен пленник. На свой ред му обясних как обичам разходките по Крайбрежната, разговорите до късно с приятели на чаша бира или просто да усещам, да вдишвам до насита въздуха на любимия град. Говорихме, говорихме и той сякаш изричаше на глас всички мои мисли и чувства... Часовете минаваха неусетно. Същото се повтори и на следващата, и на по-следващата ни среща. Сякаш темите нямаха край. Постепенно свикнах с него и всеки ден бързах да се отбия до скалата на плажа. Все се намираше по нещо интересно, което да споделим и никога не изпитвахме скука.
      Веднъж той ме посрещна развълнуван. Сякаш се бе случило нещо различно - нещо, което нямаше търпение да сподели. Седнах и се приготвих да го изслушам. И той започна да разказва. Бил стигнал навътре, много навътре в морето, до най-големите дълбини, когато неочаквано ги видял. Били облени от лунна светлина, събрани в кръг и неземно красиви, а косите им хвърляли наоколо златисти отблясъци и можели да заслепят дори пълната луна. Държали се за ръце и пеели, а песента им  била най-омайното нещо, което бил чувал. Русалки. Безброй много русалки.
        -    Слушах ги – продължаваше той –  и не можех да си представя нещо по-прекрасно. Бях като хипнотизиран от песента им. Няма нищо на света, което да може да се сравни с красотата на тази мелодия. Исках да остана и да я слушам цяла вечност...
     Той продължаваше, задъхан от вълнение:
      -    Ех, ако мажеше да я чуеш, ако можеше само за миг да я чуеш!... Така ми се иска да имаше начин! -
И отново, и отново разказваше за тях. Този път разговорът ни нямаше като друг път безброй много теми. Темата бе само една. Сякаш бе обсебен.
     Със времето започнах все по-нетърпеливо да очаквам срещите ни. Харесваше ми да споделям незначителни случки, мисли, идеи. Той също споделяше с мен и сякаш ме разбираше по-добре от всеки друг. Така неусетно се изтъркули юни. Беше дошъл разгарът на лятото.
      Юли!!! Може ли с думи да бъде описан юли? Може ли да намериш най-точните слова за нещо, което обичаш повече от всичко, което си чакал цяла година и сега нямаш търпение да му се насладиш? Да черпиш от него с пълни шепи и никога да не ти достига! Градът се бе превърнал в кошер. От всяко ъгълче, от всяко кътче се чуваше жуженето на хиляди щастливи гласове, трополенето на безброй бързащи стъпки. Плажът приличаше на мравуняк от хора, а въздухът сякаш вибрираше от разноезичната глъчка. Имах чувството, че даже на плажните чадъри им идва да литнат към небето от радост! Но най-много от всичко обичах да заставам в самото начало на улицата, която води към плажа и да наблюдавам пъстрата върволица от хора. В такива моменти винаги ми се струва, че наблюдавам най-вълшебния, най-разноцветния калейдоскоп на земята. Хиляди хора вървят, хиляди сърца тупкат, а улицата сякаш поема техния туптеж и го превръща в едно голямо, огромно, пулсиращо сърце - сърцето на Града! Опитвах се да се наслаждавам на всеки миг от лятото, да се възползвам от всяка секунда щастие, което то можеше да ми даде. И нямаше ден, в който да не отида до скалата. Бяхме започнали да си ставаме все по-близки. Имах чувството, че душата му е отражение на моята. Но не зная дали беше любов. И до днес нямам отговор на това. Макар, че веднъж бе подредил за мен красиви бели раковини във формата на сърце върху скалата, а друг път ми се стори, че усетих върху устните си целувка. Уж бе само ефирен и лек полъх на бриза, но не мога да се отърся от чувството, че не бе случаен...  И всеки, абсолютно всеки път повтаряше, че най-силно желаел и аз да мога да чуя песента на русалките...
      Но нищо на този свят не е съввършено. И най-хубавите и прекрасни неща имат един недостатък – рано или късно идва техният край. А лятото има и още един – твърде кратко е. Неусетно, сякаш с бързината на мълния се изниза юли, а след него още по-бързо отмина и август. Настъпиха първите дни на септември. На плажа все още имаше летовници, капаните по Крайбрежната бяха все така пълни с жадни хора, но във въздуха се усещаше една едва доловима тъга, един полъх на меланхолия, каквато носят единствено и само септемврийските дни. Аз продължавах да ходя всеки ден до скалата и да разговарям с него. Но бях започнала и все по-често да го моля да ми разкрие кой е. Но неизменно срещах по този въпрос само лаконично мълчание.
       Ето, че дойде и краят на месеца. Винаги, със всеки свършек на лятото, сякаш и част от сърцето ми безвъзвратно умира. Така беше и този път. Знаех, че е необратимо, знаех, че е в реда на нещата, но въпреки това ме болеше. Плажът бе вече окончателно опустял, само чадърите стърчаха по него самотно, като птици с пречупени криле. Количката за сладолед отдавна я нямаше, а крайбрежните кафенета бяха залостени. Короните на дърветата в Морската градина започваха едва забележимо, но сигурно, да се багрят в жълто и охра. Есента бе надвиснала като сянка над Морския град. Може би заради болката от това или защото бях чакала твърде дълго, но този път категорично поисках от него да ми разкрие своето име. Не приемах отказ или мълчание. Увещавах го, молех се, заплашвах. Накрая дори поставих ултиматум, че ако не разбера кой е, повече никога няма да ме види. Но той все така отговаряше с мълчание. Тръгнах си.
      Изминаха почти два месеца. Струва ми се, че краят на есента е по-малко тъжен от началото й. Или навярно просто накрая свикваме с тъгата. Животът  продължава своя ход. въпреки всичко.        
       Той ми липсваше. Господи, колко  много ми липсваше! Но обидата беше по-силна. Една сутрин се събудих със странното усещане, че нещо се е случило. Изпитах непреодолимо желание да отида до плажа. Не бях стъпвала там нито веднъж през последните месеци и сега с бавни крачки вървях по влажния пясък към скалата. Видях в далечината до нея скупчени хора и усетих по гърба си тръпки от предчувствието за нещо лошо. Приближих се още малко и чак тогава забелязах чувала, оставен на земята. Беше голям, тъмен на цвят и целият подгизнал от вода. Изминах още няколко крачки, но с всяка следваща истината проблясваше в съзнанието ми с все по-голяма сила. Когато стигнах до тях, дълбоко в сърцето си вече знаех. Още преди да съм попитала или да са казали каквото и да било. Един човек се отдели от групата и пророни:
        -    Удавник. Морето го е изхвърлило тази сутрин. Намерили са го близо до онези скали. Навярно е бил заклещен в тях и е прекарал във водата доста време, защото тялото не е приятна гледка. Сигурно е престоял вътре поне пет-шест месеца, най-вероятно още от самото начало на лятото.  - и тъжно поклати глава.
        -    Да, от самото начало на лятото. – едва промълвих аз.
     После се приближих бавно до скалата. Върху нея нещо се белееше. Беше голяма, бяла раковина,  извадена навярно от най-големите морски дълбини. Взех я и нежно я притиснах до сърцето си. После побягнах с все сила по плажа. Не помня колко време съм тичала така. Бягах, а от очите ми сълзите се сипеха безутешно. Все пак накрая той бе успял. Беше намерил начин да ми я подари. Беше намерил начин и да остане с мен завинаги. Стисках раковината. Вече разбирах всичко. Накрая се спрях и я поднесох бавно към ухото си. Но още преди да го направя, аз знаех какво ще чуя. Затворих очи и се заслушах. От отвора й ясно се долавяше шумът на морето, а сред него, нежна и неземно красива, звучеше и тя - песента на русалките.


Мария Вергова
2015г.