Целувка от отвъдното

     Слънцето плъзгаше по кожата му ласкави лъчи и го заливаше с разтапяща, блажена топлина. Той докосваше пясъка и от време на време загребваше от него цяла шепа. Обичаше да усеща как се стича като жив между пръстите, а после се връща обратно в безкрайното, пясъчно море. По страните си усещаше танцуващия полъх на бриза, а когато някоя немирна вълна се разбиеше в скалите, го заливаха безброй блестящи капчици. Мелинда лежеше до него и макар и със затворени очи, той усещаше присъствието й с цялото си същество. Протегна ръка към нея и докосна нежната кожа на корема й. Погали я леко и тя трепна, погъделичкана от неочаквания допир. После, полуотворил едното си око, извърна глава и я погледна. Пред погледа му се извисяваха малките, загорели хълмчета на гърдите й, с полепнали по тях нахални песъчинки. Главата й бе обърната към него, но заради тъмните очила не виждаше дали е задрямала, или го наблюдава. Плъзна очи надолу към стегнатия корем, към дългите, стройни крака и мъничките, нежни стъпала, които винаги така го умиляваха. Обичаше да я гледа, а мисълта, че цялата тази красота е само негова, му изглеждаше невероятна. Тъкмо насочваше поглед в обратна посока, когато усмивка цъфна върху устните й. Мелинда се надигна рязко, облегната на лакти, а косите й немирно се разпиляха.
             - Хей, младежо, внимавай, че ще ме изпепелиш с поглед! – викна тя през смях, а после хвърли шепа пясък върху него и се втурна към морето.
              - Ах, хитрушо, будна си била! – извика той изненадан и хукна след нея с големи крачки.
       Настигна я вътре, сред полюшващите се вълни и обгърна с ръце раменете й. Понечи да я целуне, но тя, все така смеейки се, извърташе лице и успяваше да се изплъзне. Накрая той я притисна, наклони глава и впи устни в нейните, а голите им тела се преплeтоха като съвършена статуя на любовта. Водни капчици се стичаха по тях и проблясваха на слънцето като мъниста.
              - Обичам те, Марк! – тихо прошепна тя в ухото му.
              - И аз те обичам, любима! – отговори той и зарови лице в косите й. – Обичам те цялата, обожавам всяка частичка от теб!


       Слънцето блестеше високо над тях, а чайките се рееха в бездънносиньото небе и очертаваха широки, неправилни спирали. Нейде в далечината се виждаха скупчени един до друг мъхнати облаци, носещи навярно дъжд и като флотилия пиратски кораби, пъплеха бавно към брега.

       Той я целуна пак, а после я вдигна на ръце и я понесе обратно към пясъка. Плажът наоколо пустееше, девствен и красив, а недалеч се виждаше бунгало, сгушено до самите скали. Той я пренесе през прага и все още държейки я, спря и се загледа в очите й. Бяха кафяви на цвят, блестящи от обожание и със пръснати сред ирисите безброй златисти точици. Устните й, жадни за целувки, се разтвориха и той отново се сля с тях. Любиха се дълго, часове наред, а времето, сякаш забравило да бърза, спря своя ход и се сви край завивките им, като куче. Минути и часове се размиваха в несекваща върволица от нежност. Минало и бъдеще се преплитаха, а двамата сякаш се сливаха с тях, един със друг и с вечността. После останаха още дълго така, мълчаливо притиснати и не можещи да се насладят на усещането си за близост. Накрая Мелинда стана и се запъти с лениви движения към кухненския плот. Сложи кафеварката на котлона и скоро се разнесе тръпчивият аромат на еспресото. Марк унесено я наблюдаваше. Обичаше красотата на движенията й, финеса, който се излъчваше от всеки неин жест. Тя се надигна грациозно на пръсти и протегна ръка към рафта, за да вземе панера с портокали, а той се наслади на изкусителната извивка на ханша й. Отдясно на талията й се мъдреше малко родилно петно, което така обожаваше да целува! Дългите й крака със стегнати бедра и прасци му напомняха за силата и ловкостта на диво животно. А когато косите й се разпиляха като кестеняв водопад по раменете, той за пореден път си помисли колко безумно обича тази жена и каква власт има тя над него. Мелинда свали портокалите и започна да ги изцежда в пресата за сок. Гъвкавите й пръсти ловко разрязваха плодовете и ги притискаха...

    

     ...помнеше, спомняше си толкова добре този следобед. Помнеше мириса на кафе, на прясно изцеден портокалов сок и на дъжд. Помнеше гръмотевичната буря, която се разрази така изведнъж и ги изплаши. А после разпилените по земята плодове, стреснатият вик и капките кръв, стичащи се от ръката на Мелинда. Помнеше и уплахата в очите й. Не беше забравил нищо, сякаш се бе случило вчера, съвсем скоро, а не преди десет години...

 

     ...Отвън проехтя гръмотевичен гръм и разтърси като орехова черупка бунгалото. После последва и втори, който сякаш се стовари върху самия покрив на дървената къщурка. Мелинда трепна от изненада, а ръката й, държаща ножа, подскочи и остави голяма, кървава следа върху левия палец. Тя несъзнателно поднесе порязания пръст към устните си, а жестът й бутна няколко от портокалите на земята. Те паднаха и се търколиха почти до средата на стаята. Мели вдигна очи и срещна погледа на Марк. Гледаше го с разширени зеници, без да промълви дума. Но той знаеше, знаеше какво му казват очите й. Знаше какво казват и неговите в този момент.

     ...Всичко е като преди...Всичко е като тогава...

     Навън дъждът се превърна в порой и заплющя силно по стъклата. Буреносните облаци бяха допъплили до брега и сега изливаха цялата си мощ над притихналата земя. През отворената врата на бунгалото нахлуваше упойващият мирис на озон и мокри водорасли.

      ...всичко е като преди... всичко е като тогава...

     Марк залепи раната на пръста с медицинско лепило. Тя се беше порязала дълбоко, но като медик, той поддържаше винаги добре заредена аптечка, със всичко необходимо за първа помощ и я носеше винаги, когато пътуваха. Превърза пръста с бинт, а след това поднесе ръката й към устните си и го целуна. Жест, който щеше да повтаря през годините после хиляди пъти. От порязването щеше да остане белег, който да им напомня за този малък инцидент през иначе приказно прекарания им меден месец.

 
 

       Меденият месец...  Не беше забравил нито миг, нито секунда от ваканцията им на този чуден плаж преди десет години. Спомняше си като вчера момента, когато Мелинда му съобщи, че чака дете и залялата го еуфория. А  девет месеца по-късно се беше родил Томи. После се бяха заредили безоблачни дни на спокойствие и непомрачавано щастие, за да бъде навярно болката след това още по-непоносима. А сетне дойде и тя. Болката. Учеше се да живее без Мели, учеше се да приема действителността и да не полудее в този свят, в който нея вече я нямаше. И не успяваше...

 

       Мелинда се бе смълчала. Сигурно мислеше за същото. После се сгуши до него, потърка нежно брадичка в рамото му и прошепна:

         - Помниш ли, две седмици след като си тръгнахме оттук, разбрах, че съм бременна?

       - Да, мила, помня, как бих могъл да забравя? - Той я притегли към себе си и я прегърна. - Тук заченахме Томи. Бяха най-щастливите ни дни! –  после целуна косата й и я погледна: - Всеки миг, който имах щастието да преживея с теб, Мели, беше безкрайно щастлив, беше безценен и неповторим. А тук, тук бе незабравимо... Затова толкова обичам да се връщам точно към този момент...

      Тя се притисна още по-близо и облегна глава на гърдите му. Навън дъждът все така яростно барабанеше по дървения покрив, а прибоят се блъскаше лудо в скалите. Кафето в чашите бавно изстиваше. Сякаш, за да им напомни, че нищо на този свят не е вечно, че всичко е преходно и рано или късно има своя край. Мелинда се размърда неспокойно в ръцете му, а той в отчаян порив я придърпа отново към себе си и я целуна. Но и двамата знаеха, че е време.

        -  Трябва да се връщаш! – тихо, но настоятелно  прошепна тя и го погледна в очите. Стори му се, че златистите точици в ирисите й са потъмнели. – Всеки път се страхувам, че нещо може да се обърка, че ако останеш твърде дълго тук, после няма да можеш да преминеш обратно... – глухо продължи тя – А Томи има нужда от теб. Там.

                Той я прегърна отново силно:

             -  Мели, знаеш - не бива да се боиш! Непрекъснато работя над серума и влагам в това цялата си енергия. За да можем да бъдем заедно, ще направя и невъзможното дори! За мен животът там, без теб, е агония... Жив съм само тук, където мога да те докосна, да те усетя, да виждам лицето ти! Когато ти си отиде, когато загина при онази катастрофа, само мисълта за Томи и за това как да бъда отново с теб ме крепяха. Работех денонощно върху изследванията. Знаеш, като лекар винаги са ме вълнували състоянията на кома, тънката граница между живота и смъртта. Тогава, когато съзнанието отхвърля оковите на плътта и е способно да бъде навсякъде, свободно и неуловимо. Когато дори успява да пребори времето, защото само тук, във Вечността, ние не сме му подвластни. За да бъда с теб, за да сме заедно, съм готов и на още по-безумни неща!  - той я гледаше трескаво и стискаше ръцете й. – Липсваш ми, Мели! Господи, колко ужасно ни липсваш на двамата с Том!  Живея само за миговете, в които мога да бъда с теб!

            Тя го слушаше развълнувана:

               -  Но ти знаеш, Марк - аз никога не съм ви оставяла, не съм се отделяла и за секунда от вас! Аз съм слънцето, което милва лицата ви, аз съм вятърът, който играе с косите ви, аз съм всеки нов ден, който окъпва живота ви в светлина. Аз съм с вас, аз съм част от вас и точно в това е моят рай!
 
            - Знам, Мели, знам! 
         Той я прегърна отново и впи устни в нейните. Дъждът край тях все така безмилостно се изливаше по стъклата. Морето бушуваше и поемаше в прегръдките си цялата мощ на небесната стихия, може би за да се слее с нея и да я укроти. Там, в отвъдното. А целувката им беше дълга, много дълга, толкова, колкото трае може би самата вечност. Но колко ли е дълга всъщност вечността, ако можем да я измерим с една целувка?

 

                                                                           ***

        Доктор Марк Парис лежеше на кушетката, а в кръвта му се процеждаха последните капчици течност от системата. На банката с малки черни букви беше изписан надписът серум мортали. Когато и последното количество от серума премина през тънкия маркуч, мъртвешки изглеждащото до преди малко лице на мъжа започна да възвръща цвета си. Скоро животът потече нормално по вкочанените вени и го заля със топлината си. Той отвори очи. Трябваше му време, за да се съвземе. Но преди да се надигне от леглото, погледът му спря на фотография, окачена на стената срещу него. От нея гледаше млада жена, с разпилени по раменете кестеняви коси. Той й се усмихна и тихо промълви:

              - До следващия път, любима!  

 

Мария Вергова

2015г.