неделя, 15 юни 2014 г.

„На Елизе“

    
       Мелодията се отронва от клавишите на пианото. В началото звучи малко нестройно, плахо и неуверено, но после бързо набира сила и зазвучава наоколо с цялата си прелест. Понася се из въздуха, лека и ефирна, като ангелска въздишка. Достига  всяко ъгълче на стаята и го изпълва, а накрая полита навън през прозореца към искрящия юлски ден, към безоблачното небе и нацъфтелите поляни.  Разлива се над ромолящи потоци,  криволичи из полюшваща се ръж, провира се с вятъра сред шумолящите клони на дърветата. И се слива сякаш с вечността, откъдето може би е и дошла. Едновременно простичка и съвършена. Момиченцето, което свири не осъзнава всичко това, но усеща със сърцето си великолепието ù. То се казва Емили и е на шест. Свири само от година, но вече чувства магията на музиката и е завинаги пленено от  красотата, която  малките му пръсти изтръгват от клавишите. „На Елизе“ –  откакто е научило тази мелодия, е влюбено в нея и не спира да я изпълнява пак и пак, до безкрай...  Понякога се налага майка му насила да го изтръгва от пианото.
      Изведнъж обаче музиката секва – нещо друго е привлякло вниманието на Емили. Тя надига глава към отворения прозорец и се заглежда в две  пъстри пеперуди, кръжащи отвън. Едната е жълта, с кафеникави и черни петънца по крилата, а другата  е обагрена в яркосиньо. Те се гонят една друга и изглежда така, сякаш танцуват чуден, магически танц. Момиченцето захласнато ги наблюдава. Самата тя прилича на пеперуда в красивата си розова рокличка, превързана в кръста със сатенена пандела и с розовата кордела в косите.  На краката си носи новите лачени обувки и не може да им се нарадва. Днес е 11-ти юли, денят на Свети Бенедикт и майка ù Катрин я е нагласила за празника и за литургията в църквата.  Но до тръгването има още време и сега Емили иска да се полюбува на танца на пеперудите. Тя ги обожава и на поляната пред къщата с часове бяга след тях, за да ги лови и да разглежда отблизо пъстроцветните им крила.  И сега не може да устои и хуква към балкона. Те кръжат ли, кръжат, подобно на малки, чудни феи, дошли от някакъв приказен свят.  Или поне на нея ù изглеждат така.  Кацат за кратко върху нацъфтелите мушката, разхождат се по разпъпилите цветове, а после отново се впускат в изумителни въртележки из въздуха. Момиченцето е така прехласнато, че дори за миг не се сеща, че майка му строго е забранила излизането на балкона. Домът, в който живеят е много стар, на повече от 300 години и балконите са станали отдавна нестабилни и опасни. Понякога дори му се струва, че цялата къща, с нейните високи тавани, тежки полилеи и фрески по стените поскърцва, пъшка, въздиша, подобно на старица, прегъната под тежестта на времето.  Но сега Емили не мисли за това. Пеперудите са прекалено красиви, а тази, яркосинята, е изумителна! Тя не е виждала досега такава и я наблюдава с възторг. А насекомото, сякаш усещайки възхитата ù се върти току пред главицата ù, само на педя от нея. Накрая детето не устоява и протяга ръка към хвъркатото чудо. То обаче се изплъзва и като че ли нарочно започва да кръжи още по-лудешки, описвайки из въздуха умопомрачителни спирали. Емили пристъпя напред и отново посяга да я достигне, но пеперудата рязко отхвърча и се отдалечава встрани. Изглежда така, сякаш е решила завинаги да си отиде и момиченцето тъкмо свива разочаровано малките си юмручета, когато хвъркатата фея променя решението си и отново се връща обратно. Сега вече Емили решава на всяка цена да я улови. Тя протяга ръце и се навежда напред и за малко почти да успее. После се накланя още повече и с цялата си тежест се обляга върху парапета на балкона. Струва ù се, че този път почти я докосва, когато старият зид под тялото ù започва да поддава и застрашително да се люлее. Всичко става толкова бързо, че детето дори не осъзнава какво му се случва. То най-сетне хваща синята пеперуда и усмивка разцъфтява на устните му, когато старият каменен балкон се откъсва от вековния си пиедестал и тежко полита надолу. Във въздуха полита и един пронизителен писък и за миг заглушава птичите песни и всички звуци на красивия юлски ден. После, за един безкраен миг, времето сякаш спира, а сетне отново се втурва напред, а с него литва и Емили. Тя догонва двете пъстри пеперуди и се включва в лудешкия им танц над тучните зелени треви.  Летящите феи са станали вече три – една жълта, яркосиня и розова.
 
                                                                                                                         
                                                                    ***
               
 
        Катрин се събуди, плувнала в пот. Сърцето ù бясно препускаше и едва успяваше да си поеме дъх. Сънят беше така реален, че ù трябваше време да се съвземе. След десет години продължаваше да го сънува и  ужасът си оставаше същият. Загубата на дъщеря й Емили беше неочаквана и нелепа, а  тези сънища я връщаха отново и отново към онзи 11-ти юли, сякаш за да остане раната все така жива и да не зараства.  А днес също беше 11-ти юли. Черен ден...
        След случилото се вратите към всички балкони в старинната къща бяха заковани, а пианото бе отнесено в една странична, неизползваема стая и забравено. Твърде много напомняше на всички за малката пианистка, свирела на него и твърде много болка носеха днес притихналите му клавиши. И сега -  без звуците на музиката, къщата като че ли стана още  по-голяма, по-стара и мрачна.  А Катрин се разхождаше из нея като призрак. Тя така и не можа да се съвземе, но Бог явно бе добър и милостив и след няколко години я дари отново с дъщеря – Ани. Наскоро тя беше навършила шест и поразително напомняше по жизнерадостта и енергията си на своята сестра. Като нея тичаше из двора, смееше се и обичаше слънцето и природата. Само дето никога не беше докосвала пиано.
       Дългият и мъчителен ден почти се бе стопил. Катрин сновеше из притихналия дом, минаваше от стая в стая и й се струваше, че днес къщата е по-пуста от всякога. Високите тавани, тежките драперии, картините и старинните свещници по стените  изглеждаха още по-мрачни и зловещи. И беше тихо, толкова тихо! Сякаш тази непоносима тишина кънтеше из всички ъгли на старата сграда. И изведнъж тя дочу далечни звуци на пиано. В началото беше сигурна, че ù се струва, че от болка съзнанието ù си прави шеги с нея. После се заслуша по-внимателно и установи, че звуците идват точно от стаята, където бяха поставили пианото на Емили. Дори можеше да се закълне, че звучеше „На Елизе“! Но как, за Бога, как!?... Катрин се втурна натам с лудешки биещо сърце и задъхана отвори вратата. И в същия миг се вцепени.  На стола до пианото седеше Ани и свиреше. Тя беше така увлечена, че не усети появяването на майка си. Тъничките ù пръсти майсторски докосваха клавишите, сякаш го бяха правили с години, а крачетата ù уверено натискаха педалите. Мелодията се разливаше из стаята като ромолящо поточе, идващо от високия планински връх, нашепваше за танцуващи есенни листа, носени от пакостливия вятър, разказваше за искрящи юлски утрини и безгрижни игри под яркото слънце. Издигаше се нагоре, едновременно простичка и съвършена, ефирна и нежна като ангелско дихание и се сливаше сякаш с вечността.
        В този миг Ани усети присъствието на майка си и се обърна. Гледаше я с най-сияещото лице и с най-щастливата усмивка на земята, а в очите й светеше някакъв нов, но същевременно толкова познат и обичан блясък. А сетне каза:
     -  Мами, тази мелодия ми беше любима, помниш ли? 
 
 
Мария Вергова
2014г.

2 коментара:

  1. http://www.youtube.com/watch?v=-n4MHgiXL2g
    ... първосигнална реакция , такава картина ми изплува...
    макар и много спомени и картини да предизвика написаното от теб .

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мен пък твоята песен ме върна много назад във времето, когато понякога заварвах учителката ми по пиано да свири "На Елизе". Спирах се пред вратата, за да не я прекъсвам и слушах ли слушах... :))

      Изтриване