неделя, 15 юни 2014 г.

„На Елизе“

    
       Мелодията се отронва от клавишите на пианото. В началото звучи малко нестройно, плахо и неуверено, но после бързо набира сила и зазвучава наоколо с цялата си прелест. Понася се из въздуха, лека и ефирна, като ангелска въздишка. Достига  всяко ъгълче на стаята и го изпълва, а накрая полита навън през прозореца към искрящия юлски ден, към безоблачното небе и нацъфтелите поляни.  Разлива се над ромолящи потоци,  криволичи из полюшваща се ръж, провира се с вятъра сред шумолящите клони на дърветата. И се слива сякаш с вечността, откъдето може би е и дошла. Едновременно простичка и съвършена. Момиченцето, което свири не осъзнава всичко това, но усеща със сърцето си великолепието ù. То се казва Емили и е на шест. Свири само от година, но вече чувства магията на музиката и е завинаги пленено от  красотата, която  малките му пръсти изтръгват от клавишите. „На Елизе“ –  откакто е научило тази мелодия, е влюбено в нея и не спира да я изпълнява пак и пак, до безкрай...  Понякога се налага майка му насила да го изтръгва от пианото.
      Изведнъж обаче музиката секва – нещо друго е привлякло вниманието на Емили. Тя надига глава към отворения прозорец и се заглежда в две  пъстри пеперуди, кръжащи отвън. Едната е жълта, с кафеникави и черни петънца по крилата, а другата  е обагрена в яркосиньо. Те се гонят една друга и изглежда така, сякаш танцуват чуден, магически танц. Момиченцето захласнато ги наблюдава. Самата тя прилича на пеперуда в красивата си розова рокличка, превързана в кръста със сатенена пандела и с розовата кордела в косите.  На краката си носи новите лачени обувки и не може да им се нарадва. Днес е 11-ти юли, денят на Свети Бенедикт и майка ù Катрин я е нагласила за празника и за литургията в църквата.  Но до тръгването има още време и сега Емили иска да се полюбува на танца на пеперудите. Тя ги обожава и на поляната пред къщата с часове бяга след тях, за да ги лови и да разглежда отблизо пъстроцветните им крила.  И сега не може да устои и хуква към балкона. Те кръжат ли, кръжат, подобно на малки, чудни феи, дошли от някакъв приказен свят.  Или поне на нея ù изглеждат така.  Кацат за кратко върху нацъфтелите мушката, разхождат се по разпъпилите цветове, а после отново се впускат в изумителни въртележки из въздуха. Момиченцето е така прехласнато, че дори за миг не се сеща, че майка му строго е забранила излизането на балкона. Домът, в който живеят е много стар, на повече от 300 години и балконите са станали отдавна нестабилни и опасни. Понякога дори му се струва, че цялата къща, с нейните високи тавани, тежки полилеи и фрески по стените поскърцва, пъшка, въздиша, подобно на старица, прегъната под тежестта на времето.  Но сега Емили не мисли за това. Пеперудите са прекалено красиви, а тази, яркосинята, е изумителна! Тя не е виждала досега такава и я наблюдава с възторг. А насекомото, сякаш усещайки възхитата ù се върти току пред главицата ù, само на педя от нея. Накрая детето не устоява и протяга ръка към хвъркатото чудо. То обаче се изплъзва и като че ли нарочно започва да кръжи още по-лудешки, описвайки из въздуха умопомрачителни спирали. Емили пристъпя напред и отново посяга да я достигне, но пеперудата рязко отхвърча и се отдалечава встрани. Изглежда така, сякаш е решила завинаги да си отиде и момиченцето тъкмо свива разочаровано малките си юмручета, когато хвъркатата фея променя решението си и отново се връща обратно. Сега вече Емили решава на всяка цена да я улови. Тя протяга ръце и се навежда напред и за малко почти да успее. После се накланя още повече и с цялата си тежест се обляга върху парапета на балкона. Струва ù се, че този път почти я докосва, когато старият зид под тялото ù започва да поддава и застрашително да се люлее. Всичко става толкова бързо, че детето дори не осъзнава какво му се случва. То най-сетне хваща синята пеперуда и усмивка разцъфтява на устните му, когато старият каменен балкон се откъсва от вековния си пиедестал и тежко полита надолу. Във въздуха полита и един пронизителен писък и за миг заглушава птичите песни и всички звуци на красивия юлски ден. После, за един безкраен миг, времето сякаш спира, а сетне отново се втурва напред, а с него литва и Емили. Тя догонва двете пъстри пеперуди и се включва в лудешкия им танц над тучните зелени треви.  Летящите феи са станали вече три – една жълта, яркосиня и розова.
 
                                                                                                                         
                                                                    ***
               
 
        Катрин се събуди, плувнала в пот. Сърцето ù бясно препускаше и едва успяваше да си поеме дъх. Сънят беше така реален, че ù трябваше време да се съвземе. След десет години продължаваше да го сънува и  ужасът си оставаше същият. Загубата на дъщеря й Емили беше неочаквана и нелепа, а  тези сънища я връщаха отново и отново към онзи 11-ти юли, сякаш за да остане раната все така жива и да не зараства.  А днес също беше 11-ти юли. Черен ден...
        След случилото се вратите към всички балкони в старинната къща бяха заковани, а пианото бе отнесено в една странична, неизползваема стая и забравено. Твърде много напомняше на всички за малката пианистка, свирела на него и твърде много болка носеха днес притихналите му клавиши. И сега -  без звуците на музиката, къщата като че ли стана още  по-голяма, по-стара и мрачна.  А Катрин се разхождаше из нея като призрак. Тя така и не можа да се съвземе, но Бог явно бе добър и милостив и след няколко години я дари отново с дъщеря – Ани. Наскоро тя беше навършила шест и поразително напомняше по жизнерадостта и енергията си на своята сестра. Като нея тичаше из двора, смееше се и обичаше слънцето и природата. Само дето никога не беше докосвала пиано.
       Дългият и мъчителен ден почти се бе стопил. Катрин сновеше из притихналия дом, минаваше от стая в стая и й се струваше, че днес къщата е по-пуста от всякога. Високите тавани, тежките драперии, картините и старинните свещници по стените  изглеждаха още по-мрачни и зловещи. И беше тихо, толкова тихо! Сякаш тази непоносима тишина кънтеше из всички ъгли на старата сграда. И изведнъж тя дочу далечни звуци на пиано. В началото беше сигурна, че ù се струва, че от болка съзнанието ù си прави шеги с нея. После се заслуша по-внимателно и установи, че звуците идват точно от стаята, където бяха поставили пианото на Емили. Дори можеше да се закълне, че звучеше „На Елизе“! Но как, за Бога, как!?... Катрин се втурна натам с лудешки биещо сърце и задъхана отвори вратата. И в същия миг се вцепени.  На стола до пианото седеше Ани и свиреше. Тя беше така увлечена, че не усети появяването на майка си. Тъничките ù пръсти майсторски докосваха клавишите, сякаш го бяха правили с години, а крачетата ù уверено натискаха педалите. Мелодията се разливаше из стаята като ромолящо поточе, идващо от високия планински връх, нашепваше за танцуващи есенни листа, носени от пакостливия вятър, разказваше за искрящи юлски утрини и безгрижни игри под яркото слънце. Издигаше се нагоре, едновременно простичка и съвършена, ефирна и нежна като ангелско дихание и се сливаше сякаш с вечността.
        В този миг Ани усети присъствието на майка си и се обърна. Гледаше я с най-сияещото лице и с най-щастливата усмивка на земята, а в очите й светеше някакъв нов, но същевременно толкова познат и обичан блясък. А сетне каза:
     -  Мами, тази мелодия ми беше любима, помниш ли? 
 
 
Мария Вергова
2014г.