Чаршията е опнала гръбнак,
катери се по стръмното нагоре.
Вървиме двама с теб и странно как -
сами сме сред гъмжилото от хора.
А спомени от миналото спят,
заровени из старите дюкяни
и чудно е как всичко в този град
събужда в мене родовата памет.
Пороят се разплиска изведнъж,
потече из ведро по калдаръма
и сякаш с този луд, проливен дъжд,
болярски огън лумна във кръвта ми.
Реката се разпени, зашумя,
поспря за миг под моста и отмина,
но зная, че целувката ни тя
ще помни даже и след сто години.
И нека звуци, или светлини
да глъхнат покрай билото на хълма -
аз виждам само твоите очи
и слушам твоя глас, додето съмне.
И знам, че споменът за тази нощ
ще е греховен и по царски блуден,
и ще гори в зениците ни още,
щом двама с тебе утре се събудим.
Мария Вергова
04.04.2013г.
