сряда, 16 януари 2013 г.

В тишината на твоите сънища

       Ето ме, идвам при теб в тишината на твоите сънища. Нощта е спуснала своя воал и е обгърнала с него всичко. Непрогледно тъмно е. Дори луната се е скрила и не смее да наруши това съвършенство от мрак и тишина. Аз поемам ръката на мрака и преминавам в съня ти. Безшумно отварям вратата на мислите ти и тихо прониквам в тях. Коя съм аз ли? Аз съм тази, която винаги си чакал. Която всички винаги очакват. Аз съм най-сладката сладост и най-горчивата болка. Аз съм тази, която ще те накара да се почувстваш жив. Аз съм любовта. Или смъртта. Както ти харесва. Понякога съм сладка болка. Друг път - горчива сладост. Защото любовта боли, а смъртта понякога е чакана като любов. Аз съм това, от което всичко започва и това, където ще свърши. Начало и край, тленност и безвремие...
     Бавно протягам ръка към теб и нежно докосвам лицето ти. Ти се усмихваш. Докосването ми е парещо горещо, като любовна милувка. Навеждам се и целувам устните ти. Усещаш горещия ми дъх върху тях. Но защо изведнъж се сгърчват те? Защо изразяват болка? Нали те предупредих! Не разбра ли - понякога милувките ми са безмилостно студени, а студът  може да бъде изгарящ като жигосване. Понякога от целувките ми боли и съм по-жестока  дори от смъртта. Нежност и болка, любов и омраза, вина и разкаяние - всичко това съм аз. Проклинат ме и ме търсят, отричат ме и ме възпяват, отпращат ме и ме чакат. А аз съм осъдена завинаги да бъда с тях...
      ... Но ти отново се усмихваш. Лицето ти отново е спокойно. Приемаш ме такава, каквато съм. Както птицата приема тръна, в чиито прегръдки, нежно прободена, ще умре. Отпускаш се блажено в ръцете ми. Бавно обгръщам тялото ти, мислите ти, цялата ти същност...
        Вече съм в сърцето ти, Моя любов! Ти ме допусна там, вече съм част от  теб. Любов и смърт, начало и край, тленност и безвремие - вече сме едно цяло. Ти  разбра, Моя обич,  ти повярва - смъртта понякога е най-съвършеният израз на любов.


Мария Вергова
2009г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар