четвъртък, 17 януари 2013 г.

Седмата заповед

Тази нощ ще посипеме пепел и прах
върху седмата заповед Божия.
От морето прииждат талази от грях
и полепват по нашите кожи.

И когато в прегръдка притиснем тела
и първичното в нас се пробуди,
ще прескочат сърцата ни такт, или два
от вина и желание лудо.

Ще потръпне блажено брегът във екстаз
и гръбнак като лък ще извие.
Ще блести воайорски луната над нас
и ревниво, по вълчи ще вие.

А когато морето във миг приглуши
всички наши въздишки греховни
и полюшне във ритъм пенливи вълни,
нека то е за всичко виновно!


Мария Вергова
2012г.

сряда, 16 януари 2013 г.

В тишината на твоите сънища

       Ето ме, идвам при теб в тишината на твоите сънища. Нощта е спуснала своя воал и е обгърнала с него всичко. Непрогледно тъмно е. Дори луната се е скрила и не смее да наруши това съвършенство от мрак и тишина. Аз поемам ръката на мрака и преминавам в съня ти. Безшумно отварям вратата на мислите ти и тихо прониквам в тях. Коя съм аз ли? Аз съм тази, която винаги си чакал. Която всички винаги очакват. Аз съм най-сладката сладост и най-горчивата болка. Аз съм тази, която ще те накара да се почувстваш жив. Аз съм любовта. Или смъртта. Както ти харесва. Понякога съм сладка болка. Друг път - горчива сладост. Защото любовта боли, а смъртта понякога е чакана като любов. Аз съм това, от което всичко започва и това, където ще свърши. Начало и край, тленност и безвремие...
     Бавно протягам ръка към теб и нежно докосвам лицето ти. Ти се усмихваш. Докосването ми е парещо горещо, като любовна милувка. Навеждам се и целувам устните ти. Усещаш горещия ми дъх върху тях. Но защо изведнъж се сгърчват те? Защо изразяват болка? Нали те предупредих! Не разбра ли - понякога милувките ми са безмилостно студени, а студът  може да бъде изгарящ като жигосване. Понякога от целувките ми боли и съм по-жестока  дори от смъртта. Нежност и болка, любов и омраза, вина и разкаяние - всичко това съм аз. Проклинат ме и ме търсят, отричат ме и ме възпяват, отпращат ме и ме чакат. А аз съм осъдена завинаги да бъда с тях...
      ... Но ти отново се усмихваш. Лицето ти отново е спокойно. Приемаш ме такава, каквато съм. Както птицата приема тръна, в чиито прегръдки, нежно прободена, ще умре. Отпускаш се блажено в ръцете ми. Бавно обгръщам тялото ти, мислите ти, цялата ти същност...
        Вече съм в сърцето ти, Моя любов! Ти ме допусна там, вече съм част от  теб. Любов и смърт, начало и край, тленност и безвремие - вече сме едно цяло. Ти  разбра, Моя обич,  ти повярва - смъртта понякога е най-съвършеният израз на любов.


Мария Вергова
2009г.

неделя, 6 януари 2013 г.

Момиче с кехлибарени очи


       В онзи септемврийски следобед се прибирах от уикенд с приятели и  шофирах, безкрайно уморен и отегчен от дългия път. Наоколо първите багри на  есента бяха нашарили короните на дърветата в керемидено и златно, а полъхът на  вятъра донасяше аромата на изсъхнали листа и пожълтели треви. До града оставаха  по-малко от 100 мили и аз се надявах да стигна там преди свечеряване, затова  натисках здраво педала на автомобила. Винаги съм обичал спортните коли - да  чувстваш цялата тази мощ как вибрира под теб е истинско блаженство, а моят  открит корвет е наистина шедьовър на автомобилната индустрия. И този път летеше  като стрела по асфалта, а аз се наслаждавах на 350-те му конски сили. Тъкмо  слизах от моста Голдън Гейт на шосето и се канех да форсирам двигателя отново, когато неочаквано я съзрях да стои сама в далечината. Беше се изправила встрани, до банкета на пътя и на фона на ширналите се тонове бетон, изглеждаше почти  нереално с ефирната си бяла рокля и разветите от вятъра коси. Отдалеч не можех  да определя възрастта й, беше просто някаква жена, протегнала ръка напред и  вдигнала палеца си за стоп. Но когато намалих скоростта и наближих, видях, че е  съвсем младо момиче, може би някъде към двайсетте. Обикновено не качвам хора на  стоп, това за мен е принцип, който никога не нарушавам, но този път нещо сякаш  ме подтикна. Може би защото ми се стори твърде крехка и беззащитна, изправена  така сама край шосето. Спрях пред нея, отворих предната врата и тя, без да се  колебае, се качи на седалката до мен. В началото и двамата мълчахме. Погледнах я  крадешком, за да не я притесня - беше наистина много млада, почти дете, с  миловидно бледо лице и небрежно разпуснати коси. Странното беше, че не носеше  никакъв багаж - нито пътен сак, нито пък някаква дамска чанта, а и роклята, с  която беше, ми се стори твърде тънка и неподходяща за хладния есенен ден. Зачудих се накъде ли е тръгнала? Днешните младежи не спираха да ме удивляват заради  лекотата и безгрижието, с които приемаха живота, без да мислят и да правят  сметка за последствията от това. След известно време я погледнах вече по-открито  и казах:   
     -  Е, за къде пътувате, мис? Явно, за където и да сте тръгнали, е било наистина спешно, щом не сте взели никакъв багаж? – и се усмихнах, опитвайки се да скъся дистанцията и да я предразположа.      
     Тя също се усмихна и отвърна:        
       - За града съм. Помислих, че може би и вие сте за там и затова ви спрях. – и притеснено се  размърда на седалката.      
        -  Имате късмет - казах - и аз съм в същата посока, ще ви закарам. А и  ми беше доскучало да пътувам сам, малко компания ще ми дойде добре.  А вие  не се ли страхувате да пътувате на стоп? В днешно време това май е истинска  лудост, особено за младо момиче като вас. Между другото, казвам се Пол Смит. – допълних аз и я погледнах.       
      - Приятно  ми е, Кати. – отговори тя и вдигна очи към мен. Бяха най-необикновените очи, които съм виждал някога – кехлибарени на цвят и някак странно сериозни, въпреки  усмивката, която разцъфтя за секунди на устните й.        
   - Не се страхувам, че какво може да ми се случи? – продължи тя. – Много  пъти съм го правила, а и обичам да се возя на автомобил, дори това е  най-голямата ми страст. Обикновено шофирам сама, но в момента няма как. – допълни тя и за миг сякаш сянка премина през лицето й.      
     - Не се страхуваш, значи... Странно е, при всички тези истории за психопати  и престъпници, които слушаме всеки ден. А защо не можеш да шофираш в момента? – попитах я аз, като съвсем естествено преминах на ти.         
      - Защото… ами, защото колата ми е на ремонт. – промърмори тя. А после бързо  смени темата и попита:         
      -  А колко може да вдига вашата? Обожавам високите скорости и спортните  коли! И колко цилиндров е двигателят? – и с любопитство заразглежда  купето и таблото на автомобила  .          
      - И аз обичам да карам бързо, нали ме видя как летях преди малко? - отвърнах й - Може да вдигне и до 300 мили/час, но рядко качвам толкова. Е, признавам - понякога шофирам безразсъдно и прекалявам със скоростта, както сега - и  отново ускорих, давайки й възможност да се наслади на мощта на  автомобила.      
       - Да, видях  ви, карахте много бързо. Аз затова и избрах вас, мистър Смит, а и колата ви  много ми хареса – каза тя и затвори блажено очи, наслаждавайки се на силния  порив на вятъра, духащ в лицето й. - Обичам да чувам как вятърът свисти край  мен, когато шофирам - продължи – тогава имам чувството, че се надпреварвам с  него. В такива моменти съм истински свободна и щастлива, и сякаш нищо не може да  ме спре! Усещането е неповторимо! А някой ден ще стана пилот на автомобил и ще  бъда най-бързата. И всички ще знаят за мен. Затова не спирам да карам и да се  състезавам с другите коли на пътя. А понякога просто се гоня с вятъра. – и  отново се обърна към мен и се усмихна.      
        Погледнах я с интерес – докато говореше така, лицето й сякаш се бе озарило, а  необикновените й кехлибарени очи гледаха някак отнесено. Стори ми се още  по-миловидна и трогателна, като споделяше така открито мечтата си. Странни са  днешните деца, - помислих си – странни и различни, съвсем различни от нас  някога.       
       - Пилот на  автомобил значи. Ти наистина си интересно момиче, Кати, едва ли много други  девойки мечтаят за това. Обикновено май мислят само за мода и козметични салони. А ти – спортни коли... – замислено казах аз - Но какво пък, дано се сбъдне това, за което говориш! А когато станеш най-бързата, да знаеш, че ще те намеря и ще те  поздравя лично. – и й намигнах.     
        - И тогава  аз ще повозя вас, мистър Смит – каза тя и двамата се разсмяхме  едновременно.       
      – Между другото – продължих - не ти ли е студено с тази тънка рокля? Сигурно замръзваш. Все  пак – краят на Септември е.      
      -  Не, не ми  е студено, добре съм, наистина.      
       - Държа да се  наметнеш все пак, Кати! – настоях аз и й подадох якето си, което  беше оставено на задната седалка. Тя с неохота го пое и  облече.     
       До града продължихме  да си говорим за мечтата й, за любовта й към спортните автомобили, а тя не  спираше да ме разпитва за характеристиките на моя и да ме моли да увеличавам  скоростта. Установих, че познава до тънкост всичко свързано с автомобилите и  тяхното устройство. Наистина беше странно момиче, различно от всички други, които бях срещал. Накрая стигнахме. Оказа се, че живее с родителите си в един  квартал в предградията на града и аз я оставих до самия вход на малката им  едноетажна къща. Когато слезе от колата и ми махна с ръка за довиждане, си  помислих: Какво прекрасно, чаровно дете!       
         Вечерта се прибрах в самотния си апартамент и се захванах да върша обичайните за  мен неща, но мислите ми не спираха да се връщат към нея. В главата ми отекваха  части от нашия разговор, а красивите й очи с цвят на кехлибар непрекъснато  изплуваха в съзнанието ми. Явно наистина се бях впечатлил от младостта и  непринудеността й. През нощта се опитах да заспя, но колкото и да виках съня, той отстъпваше пред спомена за разветите  от вятъра коси и нежната извивка  на профила й. Май самотните дни и нощи не ми се отразяваха добре - помислих си, - щом една толкова кратка среща с момиче беше в състояние да размъти главата ми. От известно време, след развода със съпругата си,  живеех сам и навярно  липсата на женско присъствие ме правеше така уязвим и чувствителен. Когато  накрая все пак заспах, сънят ми бе кратък и неспокоен, а в него едно момиче с  кехлибарени очи се надпреварваше лудешки с вятъра.       
       На следващата сутрин се опитах да я отхвърля от съзнанието си. Забраних си да  мисля за нея и се съсредоточих изцяло върху ангажиментите в службата и дори за  кратко сякаш успях, но после отново ме връхлетяха картини от изминалата среща. Отново я виждах да стои там, сама на пътя, облечена в бяло и вдигнала ръка за  стоп. Виждах бледото й миловидно лице и блесналия поглед, виждах страстта и  въодушевлението, с които разказваше за голямата си мечта. И очите й, тези  невероятни очи ме гледаха топло и отнесено. Започнах да се чувствам неудобно. За  бога, та аз наближавах петдесетте и тя можеше да ми бъде дъщеря! Възможно ли  беше да съм се увлякъл по нея като застаряващ, наивен глупак? И то само  след една среща? Наистина беше достойно за съжаление. Но това, което със  сигурност знаех бе, че трябва да я видя отново, изпитвах непреодолимо желание за  това. Сетих се, че якето ми беше останало у нея и се опитах да оправдая сам себе  си, че това е достатъчно основателна причина, за да я потърся. Щях само да й се  обадя и да си го взема, нищо повече – заубеждавах се аз. В крайна сметка, какво чак толкова лошо имаше в това?       
       Изчаках края на  работния ден и се метнах нетърпелив във колата. Все така развълнуван и  въодушевен, стигнах до предградията и до нейния квартал. Когато наближих обаче, неувереността ми пак се завърна и започнах да се обвинявам, че се държа досущ  като влюбен, наивен гимназист. Все пак слязох от колата и се приближих до  къщата, а сърцето ми лудо заби. Натиснах звънеца на входа и зачаках, надявайки  се тя да си е вкъщи. Отвътре се чуха тихи стъпки и вратата бавно се отвори. На  прага застана жена, приблизително на моята възраст - навярно майка й - и аз  отново се почувствах глупаво и не на място. Тя ме погледна и  попита:       
           - Какво  обичате?      
           - Здравейте, търся Кати. – казах аз –  Неин познат съм и снощи я докарах до  тук с автомобила си, но якето ми остана у нея, та реших да намина да си го  прибера…       
      Изражението на  жената рязко се промени и аз осъзнах как навярно изглеждам в очите й. Приведох  рамене и се свих притеснен, а вътрешно се ругаех за глупостта и слабостта си. Тя  ме погледна изненадана и глухо каза:       
        - Кати я няма, господине, вече не живее тук, не я търсете повече. – и за миг ми се стори, че  влага проблясва в очите й.     
         Аз се размърдах, смутен.       
         - Вижте, госпожо - казах – сигурно е станала грешка. Аз търся едно момиче, някъде към двайсетте, с дълги руси коси и очи с цвят на кехлибар. – тук за миг сам се запитах дали  изобщо съм видял добре очите й и дали е възможно те да са имали наистина този  странен цвят. - Беше облечена с дълга бяла рокля, малко тънка за сезона, - продължих  – та се наложи да й услужа с якето си. Затова и я търся, за да  си го взема, но явно съм сгрешил адреса, извинете…    
       Но преди да довърша, жената с тих, почти безсилен глас, промълви:      
      - Какво  казахте?! Вие, господине, някакво чудовище ли сте? Как ви хрумна да дойдете тук  и да се гаврите с паметта на Кати? Не е изминал и месец, откакто тя почина и  раната ми е съвсем прясна - що за човек би се се подигравал така  със скръбта на една майка?! – в очите й проблясваха сълзи на болка и гняв, а ръката, с която държеше дръжката на вратата бе побеляла от стискане. – Вие  навярно и на погребението сте бил и сте видял, че я изпратихме с бяла рокля – продължи тя – и сега идвате тук и ми говорите всичко това. Моето момиченце го  няма вече, отиде си, отиде си само на 19... Там, до моста Голдън Гейт тя намери  смъртта си, уби я тази нейна глупава мечта  да се състезава с коли…– Тук  гласът й се задави в ридания и тя се олюля, а после влезе вътре и силно блъсна  вратата пред мен. 
      Останах безмълвен. Не  помня колко време съм стоял така вцепенен. Като на сън стигнах до автомобила, запалих двигателя и потеглих. Не помня и как съм прекарал нощта. Накрая, на  сутринта, след дълги колебания, се качих отново в корвета и отидох до градските  гробища. Лутах се дълго, много дълго, но най-сетне намерих участъка с новите  гробове. Трябваше ми и още малко време, за да открия точно това, което  търсех. Когато стигнах, застанах  пред надгробния паметник и се вгледах в снимката върху него. От нея ме гледаше Кати, усмихната и млада, с разпуснати руси коси. А върху белия мрамор, небрежно  преметнато, висеше моето черно, спортно яке.

Мария Вергова
2012г.
 
 
 

петък, 4 януари 2013 г.

Изгубени в измеренията

                                             Мария Вергова &  Г.Ф.Стоилов 
                        





     Старият форд се носеше с бясна скорост по пустото, извиващо се като змия в далечината шосе. Слънцето се беше спуснало вече ниско над хоризонта, но жегата беше все така непоносима и на метър над асфалта се виждаше как въздухът трепти от топлина. Джим седеше зад кормилотo на автомобила и натискаше педала му докрай. Всички прозорци бяха отворени, но въпреки движението на въздуха, температурата вътре си оставаше висока. По слепоочията му се стичаха струйки пот, а хавайската риза,  разкопчана отпред, беше залепнала за гърба му. На всичко отгоре, си беше забравил и слънчевите очила, та сега блесналият насреща му асфалт го заслепяваше и трябваше непрекъснато да примижава с очи. Той стисна още по-силно кормилото и залепи скоростния педал до земята, а един мускул на бузата му нервно потрепваше. Навън, през свалените стъкла, нивите, които се простираха от двете страни на пътя, се виждаха като непрекъсната жълта стена и докъдето поглед стигаше, всичко бе изсушено от слънцето и нямаше дори едно зелено петънце.
         На седалката до Джим седеше братовчед му Скот. Той невъзмутимо въртеше в устата си една голяма дъвка, като дъвчеше в ритъм с бързата мелодия, гърмяща от радиото. Ръката му почти не се отделяше от бутоните и неуморно сменяше станциите. След рокендрола той намери някакво хеви метъл парче и разпери ръце, имитирайки свирене на китара, като дори започна да тръска главата си и да друса рижавите си, остри кичури. Червендалестото му и покрито с лунички лице стана съвсем червено от усилието и лъсна от пот. Отстрани гледката беше доста комична, но Джим остана все така намусен и мълчалив и не отделяше поглед от пътя. Вътрешно той се пръскаше от яд, че му се наложи да тръгне така ненадейно и да промени плановете си за тази вечер. Имаше уговорена среща с Маги и от няколко дни мислеше само за това и тръпнеше в очакване. Беше я преследвал с настойчиви покани и ухажване от месеци наред и беше вложил целия си чар, за да я впечатли. А тя - красавицата на квартала - не беше от момичетата, които се впечатляваха лесно. И накрая – тъкмо беше започнала да поомеква и дори се бе съгласила да излязат, когато той ù съобщи, че срещата им за тази вечер се отменя. Маги му отговори с леден глас по телефона, че си знаела предварително, че не трябва да се занимава с такива като него и му трясна слушалката. Беше повече от ясно, че е изгубил всякакъв по-нататъшен шанс с нея и сега не можеше да си намери място. И всичко заради това, че чичо му си беше счупил крака предната седмица, а спешно трябваше да се свърши някаква работа в съседния град и затова се наложи да придружи братовчед си дотам, за да му помогне. „Малоумният ми братовчед!” – помисли си той и погледна с периферното си зрение как Скот отново клати глава в такт с музиката и дъвче дъвката с широко отворена уста.
       Скот и Джим по нищо не си приличаха, въпреки родствената  връзка. Джим беше мускулест, тъмнокос и набит, а Скот – висок и слаб като чироз. Червената му коса беше вечно несресана и стърчеше във всички посоки. Приличаше на майка си – и тя като него беше висока, кокалеста и слаба. Те почти и не общуваха помежду си, с изключение на семейните сбирки по празниците, когато се налагаше да сядат на една и съща маса и да разменят по някоя дума. Но общо взето Джим избягваше компанията на братовчед си, с изключение на такива извънредни ситуации като тази.
         Той продължаваше да натиска газта, като се правеше, че не забелязва кривенето и мляскането на Скот, когато изведнъж едно силно бръмчене откъм радиото отклони вниманието му от пътя. От станцията, от която до този момент звучеше някаква шумна песен, сега се чуваше само дразнещо и накъсано бучене. Скот се протегна и превъртя леко  копчето. За миг прозвуча гласът на говорителя от другата станция, но после отново заглъхна и бръмченето се върна. Младежът продължи да превключва станциите, но навсякъде се повтаряше същото. В един момент шумът стана толкова силен, сякаш над главите им кръжаха стотици самолети, но в следващия миг рязко спря и радиото замлъкна. Скот продължи още малко да превърта копчетата и да превключва бутоните, като от учудване беше забравил дори да дъвче и сега челюстта му висеше отпусната надолу. Но колкото и да се опитваше да намери сигнал, радиото мълчеше.      
        - По дяволите, какво става тука? – избоботи той и продължи да гледа замлъкналата черна кутия.
         Джим също се протегна и натисна няколкото бутона, повъртя копчето насам-натам, но без полза.
         - Сигурно тук не се хваща сигнал. – каза той и облекчено въздъхна. И без това му се беше надула главата от силната музика.
         - Глупости! – отговори Скот - Как да не се хваща? Преди винаги се е хващал. Минавали сме хиляди пъти оттук! – и отново започна да ръчка радиото.
         Джим предпочете да не спори и си замълча. Скот обаче беше започнал да се изнервя и дъвката пак заподскача бързо в устата му. Когато разбра окончателно, че пътуването нататък ще е без музикален съпровод, той се облегна ядосано назад и започна да гледа през прозореца. Няколко минути в купето цареше тишина. Чуваше се само бръмченето на двигателя и свистящия край свалените стъкла въздух. После той започна по-съсредоточено да се оглежда – погледна наляво, погледна надясно, обърна глава назад и накрая каза:
         - Защо ми се струва, че пътят тук ми е непознат? Вече трябваше да сме се качили на отбивката за града - хиляди пъти съм ходил там и знам, че дори трябваше вече да сме стигнали!
Джим се огледа:
         - Не сме минавали край никаква отбивка, Скот. Ако бяхме минали, щях да забележа – отрече той и продължи да шофира спокойно.
Скот отново погледна назад.
         - Аз пък ти казвам, че сме я пропуснали, защото по този път, на който сме сега, не съм минавал никога! Сигурно, докато сме се занимавали с радиото, ти си я изтървал.
Джим стисна зъби и се опита да отговори отново спокойно:
         - Сигурен съм, че нямаше отбивка, Скот, през цялото време гледах внимателно пътя.
         - По дяволите! – Скот беше започнал наистина да се ядосва. – Ти мен на глупак ли ме правиш? Казах ти, че това не е пътят, по който трябва да се движим. Ето, виж! – и той бръкна в жабката на колата и започна да рови из нея. Отвътре изпаднаха няколко неплатени фиша за глоби, една празна кутия от кока-кола и смачкан пакет цигари. Накрая измъкна стара и оръфана пътна карта, разгъна я на нужното място и посочи с пръст:
         - Ето, виждаш ли? Има отбивка тук, а ние сме я подминали и сега отиваме кой знае къде.
         Джим погледна към картата и към мястото, където сочеше пръстът на Скот и видя, че наистина на поне десетина километра по-назад има завой надясно, който води към града.
         - Хм, прав си! – каза той – Но как съм могъл да го пропусна? Мога да се закълна, че пътят си водеше само напред!
         - Ами пропуснал си го! – натърти ядно Скот. – И сега трябва да се връщаме обратно.
         Джим погледна картата отново. Наистина беше много странно. Явно, ядосан, че му пропадна срещата с Маги, се беше замислил и е пропуснал да завие и сега  трябваше наистина да се върнат назад.
         Той направи обратен завой и мина в другото платно. Известно време и двамата мълчаха. После Скот явно не издържа на тишината и започна да си тананика последната мелодия, която беше звучала по радиото, като не забравяше междувременно и да примлясква. Джим примирено въздъхна и пак натисна педала докрай.
         Изминаха десетина километра по обратния път, но шосето водеше само направо. Сега и двамата гледаха внимателно, за да не изтърват търсения завой. Продължиха още малко напред, но все същото. Скот започна нервно да се намества на седалката и да ругае тихо под носа си, а изведнъж, както гледаше през прозореца, подскочи като ужилен и посочи с пръст празното пространство пред себе си:
         -  Хей, виж! Тук става нещо – каза той, – как е възможно! Там, на онова място, трябваше да е мотелът „ Джоузев и син”!
         Джим погледна в същата посока и очите му се разшириха от изумление:
         - Да му се не види! Прав си! Всички знаят, че тук от поне десетина години се намира онзи мотел, а сега го няма… Сякаш се е изпарил във въздуха! - погледът му беше станал тревожен, а лицето сериозно. - Тази работа не ми харесва! – добави той. После намали скоростта и спря колата. - А мога да се закълна, че карах през цялото време само напред и е невъзможно да съм тръгнал по друг път!
         - Какво става тука, по дяволите? – Скот отвори вратата и излезе от автомобила, като изплю шумно дъвката на земята. - Някой шега ли си прави с нас, или какво? – гласът му се беше извисил почти до фалцет. – Как може един завой и цял един мотел да се изпарят ей така, сякаш никога не ги е имало?
         Той крачеше в кръг край колата. Червендалестото му лице беше пребледняло и луничките му сега изпъкваха още повече, а рижавата му коса изглеждаше по-щръкнала от всякога. Оглеждаше се трескаво наоколо, но докъдето стигаше погледът му, се виждаше само пустото шосе и простиращите се в далечината ниви. Джим се надвеси през прозореца и му извика:
         - Влез обратно, Скот! Нека да продължим още малко назад, за да видим докъде ще стигнем!
         Скот направи още няколко крачки, ритна с обувката си един по-голям камък и се качи отново. В пълно мълчание двамата изминаха още десетина километра, без да видят нищо познато по пътя. На мястото, където допреди ден се намираше крайградският мол, с огромния му паркинг и увеселителна част, сега нямаше нищо. Малкото селскостопанско летище, което си съществуваше там още отпреди да се родят, също се беше изпарило. На тяхно място жълтееше единствено сухата, изгорена от силното слънце трева. Двамата гледаха невярващо наоколо и въпреки непоносимата жега, ледени тръпки пролазваха по гърба им. Последните километри изминаха в гробовно мълчание. Беше им непосилно да говорят, защото градът, в който се бяха родили, в който бяха израснали и живели откакто се помнят, и от който бяха излезли само преди няколко часа, не се виждаше никъде – сякаш се беше разтопил и изчезнал в пространството като лятна мъгла.
         - Няма го! - пръв наруши тишината Скот. Онази непринуденост от преди малко беше изчезнала и сега лицето му се опъваше все повече от страха, който го обземаше с всяка минута. - Джими, града ни го няма!
         Джим се опитваше да запази спокойствие и да разсъждава трезво. Прехвърляше наум възможностите, които ги доведоха до това пусто място. Опитваше се да приеме, че е объркал пътя, че в яда си е пропуснал отбивката, но как да признае, че не може да намери обратния път! Не можеше цял град да изчезне просто ей така.
         А този път, който пресичаше нищото, ги водеше някъде и той усети свиващо бодване в стомаха, помисляйки си къде биха се озовали, ако го следват.
         Скот започна да издава някакви хъхрещи звуци, давейки се в собствения си глас. Братовчед му го изгледа, но онзи бе вперил отчаян поглед навън в търсене на нещо различно от пустотата, за което да се закачи. Пръстите му нервно се свиваха, а единият му крак не спираше да се тресе. Дъвката отдавна бе извадена, но и сега  челюстите му потрепваха.
         Джим спря колата и изгаси двигателя. Тишината се стовари върху него тежка и непоносима, също като жегата отвън. Единственото, което я накъсваше, бе учестеното дишане на изплашения до смърт негов роднина.
         - Хайде, нека излезем – предложи той и внимателно отвори вратата.
         Боеше се, че реалността може да се разпадне във всеки момент, затова бавно се подаде и подуши въздуха. Миришеше му на сухо лято, на онези негови дни, когато горяха стърнищата по полетата. Но този път не бяха изгорели остатъците от събраните жита, а димът разнасяше аромата на изчезналият им град, си помисли той, докато стъпваше на топлия асфалт.
         Скот се появи от другата страна, озъртайки се непрекъснато.
         - Джим, какво се е случило? Къде е градът ни, къде са изчезнали всички? Къде си ме докарал!?
         - Не зная, Скоти, според мен сме объркали и обратния път – опита се да звучи спокойно той, но знаеше, че малко му трябва и неговият глас да затрепери.
         Изпръхтяване от страна на рижавия показа, че не мисли точно така. Скоти беше уверен, че не са поемали по други разклонения, нито пък са свивали от главния междуградски път. Знаеше, че са се загубили, но не и къде са се озовали и това го караше да се страхува. Много да се страхува.
         - Колко е тихо! – прошепна той на себе си. - И тази сивкава мъгла, която се носи.
         Слънцето все така грееше, но сякаш през някакъв допълнителен, филтриращ светлината слой над Земята, който правеше околността наистина сивееща.
         - Това е по-скоро дим. – обади се Джим, като подуши въздуха. Беше отишъл пред автомобила и се оглеждаше. -  Слушай! Май идва някой насам!
         Двамата затаиха дъх и се ослушаха. Над пожълтелите степи, които ги обграждаха, бавно се пропукваха десетки сухи клонки под нечии стъпки. Но на стотици метри пейзажът си оставаше еднообразен и те не видяха някой да се приближава. Затова пък пукането и мачкането на съчките ставаше все по-силно, и все по-близко. Сякаш гигантски крака тъпчеха реалността и приближаваха към спрелия стар форд насред пътя.
         - Да изчезваме, Джим! - изкрещя ужасен Скот, когато пукотът се разнесе между тях, и скочи обратно в колата, като тресна вратата, вдигна прозореца и я заключи.
         Джим не го чу, той стоеше подпрян на предницата и търсеше източника на този страшен шум.
         Реши да последва братовчед си, но нещо насреща започна да се променя и той замръзна. Бавно, сякаш някой рисуваше контурите с огромен молив, се появиха очертанията на няколко сгради едновременно. Също и на дребни предмети около тях. Щрихите на няколко улички бяха надраскани с едно движение и пукането стана ужасяващо силно.
         Все така бавно контурите се запълниха с цветове и сенки и със съвсем призрачно пропукване, от нищото изникна техният град. Изчезналият и отново появил се град. Позна го веднага, намираха се пред бензиностанцията на Тед Бърлоу, от която заредиха в същия ден, преди да потеглят на това проклето пътешествие.
         Откъм колата се чу някакъв шум, който накара Джим да откъсне очи от невероятното явление. Скоти чукаше по стъклото и му сочеше нещо. Не го чу заради шума на променящата се реалност. Той проследи пръста и не разбра какво иска да му каже. Повдигна рамене и това накара рижавата глава да се провре през полуотворената врата на водача и да прошепне с дрезгав глас:
         - Джими, тук няма никой!
         И наистина, пресичащите се малки улички бяха празни, край бензиностанцията нямаше жива душа, а отсреща кварталният парк пустееше под току-що появилите се редици от неподвижни дървета.
         Джим не знаеше кое e по-страшно – онази лишена от съдържание степ, която ги заобикаляше до преди няколко минути, или завърналият се призрачен град, останал без своите обитатели.
         Той влезна в колата и стисна волана. Искаше да спре треперещите си ръце, защото вече не по-малко от Скоти се беше изплашил. Затвори очи и се опита да диша спокойно. За разлика от него братовчед му не криеше емоциите си и мърмореше нещо, като все така трепереше.
         - Джим, нека се върнем отново! – предложи той на пресекулки. - Ако сме преминали не където трябва, то ще можем да се върнем и да намерим...
         - Кое, Скоти? Истинския град ли? - Джим отвори очи и се извърна към уплашената фигура, която се бе сгънала на седалката. - Ние сме в него, но той не е същият.
         - Не е същият... - повтори като ехо той. Извърна се и отново продължи да си говори сам.
         Джим запали, ревът на мотора бе погълнат от все още наместващите се стонове на опъващия контурите си град. Подкара бавно и влезна в бензиностанцията на Тед.  Мина между  колонките и спря до вратите на магазина. Вътре нямаше никой, само препълнените със стоки рафтове и големите витрини за студени напитки. Той излезе, без да угася двигателя и реши да надникне. Направи му впечатление, че витрините не отразиха приближаването му. Той ги използваше винаги, за да се огледа и оправи вида си. Но сега бяха просто празни стъкла, които дори не отразяваха и колата зад него, нито нещо друго.
         В този момент се разнесоха някакви звуци. Накъсано, с ужасно смущаване, но с постепенно изчистващ се сигнал, от външните говорители на магазина гръмна обичайното предаване на местното радио, което рекламираше някакви продукти. Гласът му стопли празнотата, а натиснатият в това време клаксон, направо я прогони.
         Джим се извърна ядосан на поредната глупост на братовчед си. Той отново му посочи нещо и видяното накара гневът да се изпари веднага. Улиците бяха оживели. В парка се мяркаха рояци деца и скупчени на групички, гледащи ги родители. Минаха и няколко коли, които все още бяха полупрозрачни, но бързо се наливаха с плътност.
         Той се извърна и откри, че в празното само преди миг помещение сега има няколко души. Там беше и самият Тед Бърлоу, който размахваше някаква кутия пред един клиент.
         Джим влезна и чу края на речта му:
         - ... и ако искаш вярвай, с това масло колата върви като смазана със зехтин – викаше той и гръмкият му смях се блъсна в стените. Усмихна се на току що влезлия и го поздрави: - Добър ден!
         - Здравей, Тед – каза Джим и се огледа. Чудеше се дали да не отиде до сервизното помещение и да се наплиска хубаво със студена вода. - Ама че ден! Още като тръгвахме ти казах, че е с нещо странен.
         Бензинаджията го погледна с интерес.
         - Познаваме ли се? Може би сте идвали и преди? - поинтересува се той, напъвайки се да си спомни дали е виждал и преди младия мъж.
         - Само това оставаше... – изпъшка Джим. - Аз съм Джим, нали днес заредихме...
         - Много хора от други градове минават, приятелю, не мога да ви помня всичките. – усмихна се Тед и подаде предлаганата кутия на другия си клиент.
          Джим се обърка, беше редовен клиент тук, със собственика се знаеха добре, но той сега се държеше, като че наистина го вижда за първи път. Заради едно студено предчувствие, той поиска да провери дали наистина Тед  Бърлоу го е забравил. Измърмори някакво извинение и отиде до вратата. Повика с жест останалия в колата Скот, който вече се бе поуспокоил след завръщането на нормалния свят.
         Неговата рижа физиономия никой не можеше да обърка, ако ще да я  види дори само веднъж.
         След минута двамата братовчеди пълзяха с колата си като тъмна сянка из града, който все още се възстановяваше от нищото. На някои места все още имаше празни петна, но вече запълвани с познатият им сух пукот. Двамата мълчаха съкрушени - Тед отрече да е виждал някога Скоти, като каза, че със сигурност би го запомнил.
         - Джим, откарай ме у дома! Искам да си легна. – промълви той, мачкайки отново пръстите на ръцете си. Пристъпът на паника пак започна да го стиска за гърлото.
         Напускайки бензиностанцията и двамата мислеха за едно и също, затова Скоти просто предложи да проверят дали щяха да бъдат непознати странници и в собствените си домове.
         Още щом свиха по улицата, разбраха, че ги очакват неприятни изненади. Имаше нещо на нея, което им се стори различно. Осъзнаха го, когато фордът спря пред номера на къщата на чичото на Джим. Номерът беше същият, но къщата се оказа различна. Скоти заскимтя от новата вълна надигнал се страх, а Джим изпъшка отчаяно. Къщата на чичо му беше двуетажна и прясно боядисана в топло жълто. А пред тях сега беше едноетажна съборетина с олющена фасада, висяща  на синкави парцали.
         Какво ли още ги очаква в този ден? Няма ли кошмарът да свърши и да се събудят? Какви са тези промени и явления, които се случват с тях двамата? - питаше се Джим, колебливо изчакващ преди да се срещне с действителността.
         Издиша силно и бутна братовчед си по рамото.
         - Ей, стегни се, ела да видим кой живее тук!
         - Страх ме е! – опъна се Скот.
         Нямаше капка кръв останала по лицето.
         - Знам. Хайде!
         В предния двор нямаше никой, но иззад къщата се чуваше шум. Заобиколиха и видяха бащата на Скот, чичото на Джим, да поправя градинската тревокосачка. Беше съвсем здрав, кракът му не беше счупен. Обикаляше около масата, върху която бе разглобил машината и ругаеше производителите със съвсем чужд и за двамата акцент.
         Само щом погледна учудено към момчетата, те разбраха, че и той вижда в тях напълно непознати лица. Грубо ги попита дали не са търговски пътници, но Скоти нервно задърпа Джим да се махат.
         Когато се качиха в колата, той хлипаше и размазваше сълзите си с юмрук. Пълно отчаяние обхвана и двамата. Определено тук ставаше нещо ужасно, приличащо им на кошмарен сън, само дето те бяха будни, а страхът, който ги обземаше, беше съвсем реален. Продължиха и малко по-надолу по улицата, в чийто край трябваше да бъде къщата на Джим, но на нейно място стояха сгушени една до друга две съвсем непознати им, високи сгради. Те преминаха на бавен ход с колата, като Джим ги гледаше невярващо и с разширени от изумление очи. От спретнатата едноетажна къща, боядисана в бяло, с моравата отпред и ниската ограда, в която той живееше, откакто се помни, нямаше и следа. Нямаше я бараката за инструменти в задния двор, нямаше я каменната алея, която водеше до входната врата и познатата пощенска кутия отвън, а най-страшното беше, че той нямаше представа къде може да са и собствените му родители. 
       - Господи! – успя само да промълви Джим и почувства как го напускат всички сили. Спря колата и отпусна отчаяно глава върху кормилото. Това не можеше да им се случва! В живота не ставаха такива неща! Той извърна пребледнялото си лице към Скот, който се беше свил на седалката и главата му сякаш бе хлътнала между раменете.          
        - Няма я, Скоти! Няма я! – едва чуто пророни Джим – Къщата ни я няма! 
      Откъм братовчед му се дочуха само някакви нечленоразделни звуци и той продължи да стои в безмълвен шок. Джими погледна отново към мястото, където до тази сутрин бе живял и потърси с поглед някакво движение на хора, които би могъл да попита за майка си, или баща си. Близо до каменния зид, който ограждаше едната от сградите, забеляза възрастна жена, която водеше малък бял пудел на каишка и едва ситнеше след него.  Джим слезе от колата и се приближи до нея:
     - Извинявайте, госпожо, търся дома на Клара и Питър Смит! Доколкото знам, живеят тук, на тази улица? – с нескрита надежда в гласа я попита той.
          Старата жена се извърна към него и го изгледа с интерес:
        - Тук няма такива хора, младежо! Или поне аз не съм чувала, а живея на този адрес вече 70 години. Да не би да си сбъркал квартала, или името, явно не си тукашен? – реши тя и погледна към спрелия пред нея автомобил. Джим само измънка нещо неразбираемо и се върна обратно, а старицата продължи да подтичва след дърпащия я домашен любимец. Това вече беше немислимо! Не само, че къщата му я нямаше, а щеше да се окаже, че никой не  познаваше, нито бе чувал и за родителите му! Как беше възможно това!? Как тогава, по дяволите, се беше родил той, щом те не съществуваха? И кой изобщо беше той? Джим имаше чувството, че започва да губи нормалния си разсъдък и че действителността го оплита във все по-лепкави и объркващи съзнанието му пипала. Не беше лесно да се асимилират всички тези случващи се за толкова кратко време събития! Той погледна за последно към мястото на липсващата къща и понечи да се качи в автомобила, когато в същия миг погледът му попадна върху една друга къща, малко по-надолу по улицата и веднага я позна – това беше домът на Маги. Тя си беше точно такава, каквато я помнеше от край време – дори на прозорците висяха същите бежови,  дантелени завеси, а оградата беше боядисана в стария жълт цвят. Сърцето му трепна – най-сетне нещо познато и непроменено в целия този връхлетял ги хаос! А и Маги, въпреки че му се беше сопнала по телефона тази сутрин, нямаше начин да не го разпознае, когато го види. Дори и да му се развика и да го прогони, за него бе важно да види поне едно лице, което да не го гледа като непознат. Той се завтече нататък и бързо мина през малката портална врата на оградата. След още няколко крачки беше вече пред входната врата и силно натискаше звънеца. След няколко секунди го натисна отново и запристъпва нетърпеливо от крак на крак. Отвътре се чуха нечии тежки стъпки и прекрасният, звънлив  глас на Маги извика:
         - Идвам, идвам! Потърпи малко!
       Джим го присви леко под лъжичката – ех, тази Маги, винаги толкова се вълнуваше при среща с нея!
       След още няколко тромави стъпки  вратата се отвори, но за негова изненада, навън се появи някаква съвсем непозната жена. Тя беше огромна, 150-килограмова дебелана, облечена в размъкната тениска и долнище на спортен екип. В ръката си държеше голямо парче шоколадов сладкиш и все още предъвкваше, докато отваряше вратата. Джим я погледна с разочарование – това не беше Маги – явно съдбата отново си правеше шега с него в този смахнат, идиотски ден! Той понечи да се извини, но после се вгледа отново и му се стори, че вижда нещо познато в изпънатото от тлъстина лице насреща. Нещо в изражението и погледа, или може би във формата на устните, в извивката на веждите…нещо му се струваше толкова познато…И изведнъж той разпозна насреща сините очи на Маги, макар и потънали във слой мазнина. Господи, това наистина беше тя, но с най-малко стотина килограма отгоре! Джим гледаше втрещено, а долната му челюст висеше като откачена. В същия миг жената насреща се усмихна с най-подкупващата усмивка и с меден глас попита:
        - Какво искаш, хубавецо! Познаваме ли се? – и запристъпва напред към него, а телесата й заплашително се залюшкаха.
        Джим успя само да промълви заеквайки:
        - Н-не, н-не, н-нищо, н-нищо! – и поглеждайки за последно към широката усмивка, с полепнал по зъбите шоколад, се обърна назад и побягна през глава обратно към автомобила. Качи се бързо и без да казва нищо на гледащия го втрещено Скот, я подкара бясно напред. Кокалчетата на пръстите му, стискащи кормилото, бяха побелели от напрежение, но дори и така се виждаше как ръцете му треперят. Той продължи да мълчи още няколко минути, като се опитваше да успокои дишането си и да дойде на себе си, а след това погледна към братовчед си:
      - Скот, струва ми се, че започвам да полудявам! Всичко това, което се случва е просто…просто…невъзможно и ако и ти не беше с мен, щях да си мисля, че халюцинирам! Или, че сънувам, че съм попаднал в някакъв дяволски, ужасен кошмар! Че и двамата сънуваме… Скоти, ощипи ме, моля те! Ощипи ме, или ме удари, за да се събудя веднага от този сън! Чуваш ли, удари ме, по дяволите! – Джим беше започнал да крещи, явно окончателно изпаднал в паника. Лицето му гореше, а погледът му святкаше безумно. Той натискаше педала и караше все така бясно колата, сякаш се опитваше да избяга от всички тези необясними и призрачни събития. До него Скот обаче седеше все така смълчан и вцепенен, с още по-пребледняло отпреди лице и едва мърдайки устни, повтаряше едно и също:
              - Страх ме е, Джим, много ме е страх! Страх ме е!    
          Джим само отчаяно изпъшка и стисна още по-силно кормилото с ръце. Те минаваха по уж същите и познати им отпреди улици на града, но почти навсякъде имаше по нещо ново, нещо различно. Или някоя сграда я нямаше там, където трябваше да бъде, или друга беше по-висока и по-голяма, отколкото си я спомняха. На мястото на старото училище, в което и двамата бяха учили например, се извисяваше едно огромно и високо сдание с огледални стъкла и мраморни стени, на чийто вход с големи, светещи букви пишеше Хотел. Там, където преди беше градският стадион с тенис-корта и баскетболното игрище, сега се виждаше спретната детска площадка с пързалки, люлки и въртележка. И двамата гледаха напрегнато през прозорците и с всяка следваща минута кръвта се отдръпваше все повече от лицата им. Изведнъж, както летяха по някаква малка, странична уличка, отнякъде изскочи една полицейска кола с включена сирена, задмина ги бързо и спря пред тях, препречвайки им пътя. Джим едва успя да удари спирачки и за малко да връхлети върху автомобила на пазителя на реда, който слезе бързо от колата и с няколко крачки се озова пред тях. Полицаят застана откъм страната на Джим и заемайки стойка с разкрачени крака и ръце зад гърба, каза с висок, басов глас:
         - Здравейте, аз съм полицай Конърс. Току що вие шофирахте със скорост 100 км/ч, при разрешени едва 40. В сериозно нарушение сте! Моля, дайте ми своите документи! – и той намести авторитетно слънчевите си очила.
         В първия момент Джим се стресна и изненадано погледна към униформения. Какво ли ги очакваше пък сега! След секунда обаче цялото напрежение падна от лицето му и погледът му светна, огромна усмивка цъфна на устните му и той с бурна радост изкрещя:
      - Матю! Матю Конърс! Боже, колко се радвам, че те виждам, приятелю! Точно от теб имах нужда сега! – и с бурна въздишка той изскочи бързо от колата, като се опита да прегърне мъжа насреща. Последният обаче се отдръпна назад, сепнат от изненада, а ръката му посегна инстинктивно към дръжката на висящия на кръста му пистолет.
           - Я по-спокойно! – извика той – Какво те прихваща? Какви глупости дрънкаш? Нито съм ти приятел, нито съм те виждал преди! Казах да си дадеш шофьорската книжка и документа за самоличност, а и твоето приятелче също! – изграчи полицаят, видимо ядосан, като погледна и към свития на седалката Скот. – И да знаеш, че ще си отнесеш глобата за превишена скорост! Летеше по улиците като Боинг!
        Джим замръзна от изненада. Боже, отново ли се случваше същото? Та това беше Матю Конърс, неговият най-добър приятел и съученик от първия до последен  клас в гимназията! Едва ли имаше друг човек, на който той да се доверяваше повече! С все още невярващ поглед, опита отново:
         -  Матю, виж ме, аз съм Джим, Джим Смит, твоят приятел и съученик! Познаваме се от 18 години и почти всяка вечер сме заедно! Не помниш ли – снощи дори пихме бира в кръчмата на ъгъла до вас, а после играхме билярд цяла вечер! – гласът на Джим беше умоляващ, а погледът му гледаше все още с надежда и очакване към Матю. – Днес ни се случват такива странни неща, а градът е толкова променен и различен, че си мисля, че сънувам. – додаде той – Моля те, помогни ни! Не разбирам какво става! – и  отчаяно поклати глава.
         Полицаят, вече съвсем ядосан и изнервен, отговори с равен глас:
         - Не ви познавам, господине и никога не съм ви виждал. Не се опитвайте да се измъквате с подобни глупости! А освен това снощи си бях у дома, със съпругата и сина си и такива жалки опити от ваша страна, уверявам ви, само ще ви навредят! А сега веднага ми представете документите си, а също и тези на рижавото ви приятелче. – Мъжът на закона зае отново първоначалната си поза с разтворени крака и изпъчено тяло, само дето сега единият му крак нервно потропваше.
         Джим помръкна след тези думи. Ясно беше, че всичко се повтаря – явно никой в този град не ги беше виждал и не ги познаваше. Той примирено наведе глава и бръкна в задния джоб на дънките си, за да извади личната си карта. Скот също ровеше по джобовете си и преравяше всяко кътче в тях, за да открие своята. Джим я подаде на полицая и зачака със стиснати устни онзи да я провери. Последният я пое между протегнатите си напред показалец и среден пръст и с демонстративно пренебрежение я погледна. Но в същата секунда погледът му се опули и той втрещен я приближи до очите си. Обърна я от другата страна, отдалечи я, пак я приближи, а накрая свали тъмните си очила и бавно, отделяйки всяка една дума, каза:
        - Е, сега вече приятелче, яко загази! Знаеш ли колко дават в съда за фалшифициране на документи? Това тук е най-нескопосаният фалшификат на лична карта, който съм виждал  и аз лично ще се постарая ти да си отнесеш всички последствия за това! Ще дойдеш веднага с мен в участъка! А също и онзи рижав глупак там! – Скот все още продължаваше да рови и да издирва своите документи, но явно заради шока и всички сполетели ги преживявания, така и не се сещаше къде ги е потулил.
         Джим стоеше застинал като статуя. Това вече беше върхът! И документите за самоличност в този дяволски град се оказаха различни! Имаше ли изобщо нещо нормално, което да им се е случило днес от началото на това проклето пътуване? А сега на всичкото отгоре го грозеше опасност да попадне в полицейския участък, или дори в затвора, и то арестуван от най-добрия си приятел! И за нещо, за което нямаше ни най-малка вина! Господи, щеше ли да свърши някога цялата тази лудост?!
        Полицаят тъкмо посягаше към белезниците, висящи на кръста му, за да закопчае Джим и да го отведе в ареста, когато откъм полицейската радиостанция на спряната на метри от тях кола, се дочу сигнал за тревога и силен глас призова всички униформени да се притекат на помощ на мястото на някаква престрелка. Блюстителят на реда само за секунди отклони вниманието си от двамата младежи, колкото да отговори на колегите си, че тръгва на помощ, когато Джим със светкавична бързина се стрелна обратно в колата и с бясна скорост я подкара. Матю Конърс се поколеба дали да не подгони двамата бегълци, но другият случай бе много по-спешен и той наду сирената в другата посока, заканвайки се да ги намери по-късно.
         - Ти си откачил! - надвика рева на форда Скоти. - Сега искаш и ченгетата да ни гонят ли?!
         - Не чу ли, че документите ни са фалшиви? – изрева в отговор Джим, правейки остри завои през добре познатите пресечки. - Сигурно сме пропаднали в някое друго измерение.
         Последното го каза повече на себе си, защото знаеше, че роднината му едва ли ще го разбере. Но от известно време бе започнал да обмисля тази възможност, особено след като видя промяната в неговата Маги. Подобни явления са описвани като възможни на теория, но на обикновен човек като Джим му се струваше прекалено нереално да се случат точно на него.
         - Къде караш! - изпищя Скот, когато Джим пресече направо по тротоара и отнесе няколко забравени кашона. После рече с леден глас: - Джим, искам да сляза!
         - След малко, потърпи. Знам къде отивам. - За по-малко от минута се измъкнаха от жилищната част на града и се врязаха в индустриалната зона, започваща след него. Той намали и плавно се мушна в една ивица между оградите на две фабрики. - Искам да се скрием някъде, където няма кой да ни пита кои сме и от къде идваме, разбираш ли? И трябва да помислим какво ще правим нататък.
         Скот не отвърна нищо, само дишаше тежко и учестено. Личеше, че е здравата уплашен, но Джим се надяваше да се овладее и не се предаде на паниката. Доколкото го познаваше, а и от видяното през последните часове, имаше вероятност тя да го надвие и тогава действията му ставаха непредвидими. Цялото му наперено държание винаги е било зле прикрит страх от заобикалящия го живот и сега нямаше и следа от нахаканата му физиономия. Предполагаше, че просто ще хукне на сляпо през града, крещейки, че е роден тук. Най-голямата глупост, която можеше да направи и заради която ще го приберат веднага като луд.
          - Тук е добре. – промърмори той, влизайки в едно изоставено хале, някога било транспортен склад и в неговия, а видно и в този свят. - Добре е, че има неща, които са си същите.
          Угаси мотора. Тишината нахлу през отворените прозорци. Откъм полето обаче се чуваше едва доловимо познатият им пукащ звук. Кой знае какво се появяваше сред стърнищата, опасващи долината, но ги вълнуваше повече  отхвърлянето на двамата от родният им град. Никой не ги познаваше, дори и родителите им, бяха като две изгубили се сенки.
         -  Какво ще правим? - обади се Скот, сякаш прочел мислите му.
         -  Не зная.
         -  Тук никой не ни помни, сякаш сме някакви чужденци. – почти изплака той.
         -  Забелязах, Скоти! – язвително го отряза Джим и осъзна, че единственият близък човек в този момент е смъртно изплашеното същество на другата седалка. Зачуди се дали това не е по-голямо зло, отколкото да бъде абсолютно сам?
         Той въздъхна тежко, усещайки цялата тежест на празнотата, в която някак си се бяха промъкнали.
         -  Джими, кажи, че имаш нещо на ум! – изхленчи отново Скот. - Винаги си бил по-умният, не мисли, че не съм го признавал през всичките тези години. Нашите... – той направи пауза, сещайки се, че те всъщност вече едва ли са негови родители, - нашите винаги те даваха за пример. Но аз просто не съм като теб.
         - Успокой се! – съжали го Джим и се насили да се усмихне, - Все ще измислим нещо.
         Другият кимна в съгласие. Беше се оставил в ръцете му, това се виждаше в покорния поглед, който отправи.
         -  Какво се е случило според теб?
         - Знам ли, чел съм за подобни случки, но всичко е било в областта на художествената измислица или в предположенията на някой по-ексцентричен  учен.
         -  Не те разбирам. – тъпо го изгледа Скот.
         Не се и съмнявам – помисли си Джим, но на глас каза:
         -  Ами има такава теория, че е напълно възможно явление като пропукване на времето и пространството, през което да се озовем в алтернативна реалност на нашия  живот. Защото има достатъчно хора, които твърдят, че животът е низ от слепени реалности, в които животът  си тече почти по един и същи начин, но с леки разминавания.
         Като онова нещо, което представляваше Маги. – въздъхна Джим.
         -  Слушай, тези приказки от твоите книги нещо не са ми ясни. Объркваш ме с тези реалности и пространства. – обади се братовчед му.
         -  Не са ти, защото и една не си прочел през живота си! – сопна се Джим.          - Скоти, защо си мислиш, че ако нещо ти е неясно, то е и невъзможно? Да беше прекарал малко повече време над учебниците, нямаше сега да гледаш като...
         Той замълча, беше се ядосал, макар да знаеше, че братовчед му няма вина. Никой не може да накара всички хора по света да бъдат с еднакъв потенциал. Затова има и достатъчно неуки, както има и учени, които да им разясняват неясните страни от заобикалящия ги свят. Нима той знаеше всичко?
         -  Извинявай! – каза след малко. - Знам че е невероятно, но помисли, че само преди няколко века са отричали дори и че Земята е кръгла. Било е една идея, заради която хората са били изгаряни на клада, гледал си по филмите, нали?
         Скот кимна уверено. Това поне го знаеше.
         -  Така, точно затова е съвсем възможно и всички теории за разместване на пластовете във времето, а с него и в пространството, да са верни. Така че си мисля дали не сме пропаднали в някое такова и сме се озовали в друга човешка  реалност, която просто не е нашата.
         -  Но нали всичко си е същото? Добре де, почти всичко. Защо никой не ни познава?
         - Защото вече навярно съществуваме тук и е невъзможно да сме съвместими на двете места едновременно, затова тези наши проекции се приемат като нещо чуждо...
         Той замълча, защото изведнъж усети, че ако наистина е така, то едната двойка трябва да асимилира другата, за да може да съществува в този свят. Те двамата в момента се явяваха като две античастици в това измерение и неизменно би трябвало да бъдат усвоени  и  анихилирани от същата двойка, която вече съществува.
         Как ли ще протече този процес? Навярно ще започнем отначало да забравяме кои сме и какво търсим – предположи Джим.
         Тукашното поле на времето ще ги засмуче, за да ги вплете в тази реалност, покривайки със забрава спомените им. С две думи,  Джим и Скот щяха скоро да се превърнат в един малък облак енергия, който ще се разнесе наоколо.
         -  Джими – прогони тишината гласът на споменатия току що в мислите му Скот, - какво каза, че се е случило с нас?
         Започна се!  -  каза си той, чудейки се дали ако избягат далеч оттук, защото със сигурност в този свят съществуваха и други градове, процесът няма да бъде спрян? Нали така античастиците ще прекъснат взаимодействието си и причината от премахване на излишната двойка няма да съществува. Ще си обещаят да не припарват насам и ще заживеят възможно най-далеч. Трябва да стане, защото това беше единствената им възможност.
         - Нищо, Скоти, тръгваме! – запали отново двигателя на измъчения от натоварването преди малко форд.
         -  Къде?
         - Колкото по-далеч, толкова по-добре за нас. – отсече Джим и с рев се понесе към близкия транспортен ръкав, който да ги изведе от родния им град, отритнал ги толкова негостоприемно.
         В този момент, сякаш  дебнати специално, от нищото изскочи полицейският автомобил на Матю Конърс и сирената му разби тишината. Явно полицаят нямаше да ги остави да им се размине ей така. Навярно ги беше дебнал, скрит някъде край пътя и знаещ, че няма откъде другаде да се измъкнат. И сега той се понесе след тях, следвайки ги плътно и не позволявайки им да вземат и метър преднина. Джим натисна още по-силно газта и колата буквално полетя по асфалта.
         Не можеше да си позволи да го хванат и тикнат зад решетките. Още по-малко в този толкова странен и объркан свят, в който се бяха озовали. Те преминаваха обратно по изминатите преди малко улици и всички сгради, едновременно и познати, и толкова различни, се занизаха отново  една след друга край тях. Скот, който до преди малко хленчеше и се вайкаше непрестанно, сега се беше хванал здраво за седалката и вперил поглед в пътя, мълчеше.
         Постепенно преминаха през централната част на града и се насочиха към изхода му през който бяха и пристигнали в този толкова злополучен ден. Оглушителната полицейска  сирена  ги следваше и полицаят явно беше решен да ги преследва и извън пределите на града. Скоро фордът премина край бензиностанцията на Тед Бърлоу,  сви край нея и излезе на главното извънградско шосе. Двигателят изрева здраво и Джим подкара още по-бясно, вече решил на всяка цена да се измъкне от ноктите на упорития си преследвач. Скот нададе уплашен вик, стреснат от внезапния тласък, с който автомобилът се понесе още по-бързо и стисна очи от страх. Джим беше натиснал педала до земята, а скоростната  стрелка се залепи на максималната стойност. Постепенно звукът от полицейската сирена започна да заглъхва и Джим, поглеждайки страничното огледало, видя, че дистанцията между двете коли се е увеличила. Той стисна още по-силно кормилото и продължи да поддържа същата скорост. Изведнъж Скот се обърна назад, погледна през стъклото и възбудено извика:
         - Джим, полицейската кола я няма! Май успяхме да се измъкнем!
          Джим също погледна в огледалото за обратно виждане и изненадан установи, че братовчед му казва истината - полицейският автомобил никакъв не се виждаше. Той тъкмо понечи да изрази изненадата си как е възможно за по-малко от минута това да се случи, когато силен шум във въздуха прекъсна мисълта му. Високо над тях се появи оглушително и мощно бучене, което продъни тишината и се разнесе наоколо. Бръмченето беше непоносимо, сякаш хиляди самолети закръжаха в небето. Скот побърза да покрие с длани ушите си, а Джим изкриви лицето си в болезнена гримаса. Но в същия миг силният тътен спря, също толкова рязко, колкото се беше и появил, а радиото в колата се включи само. От него зазвуча жизнерадостният глас на радиоводещия, който разпалено коментираше нещо. След малко се разнесе и една бавна, евъргрийн мелодия и изпълни пространството в купето. Скот протегна ръка към апарата и бързо завъртя копчето, сменяйки станцията. Изреди няколко други, докато намери някакъв нашумял напоследък хит и се спря на него, като даже си затананика в тон с песента. До него Джим съсредоточено гледаше пътя и стискаше здраво кормилото.  Километражът показваше, че кара почти с максимална скорост. Пътят се извиваше напред в далечината като змия, а силното слънце се отразяваше в асфалта и го заслепяваше. Сети се, че си забрави слънчевите очила и стисна ядосано зъби.
         Над тях премина един селскостопански самолет и се насочи към малкото летище, което се намираше близо до града им. Беше си там откакто се помнеха. Междувременно,  Скот явно се беше наситил на нашумялата песен, защото сега отново превърташе станциите и накрая избра едно хеви-метъл парче, усили го и дори разпери широко ръце, имитирайки свирене на китара.  Джим го погледна с периферното си зрение и сви презрително устни. Макар, че му беше братовчед, Скот никак не му допадаше. Държеше се винаги толкова странно и глупаво! Той даже избягваше срещите и общуването с него, освен ако това не се налагаше, както в случаи като този. Чичо му, бащата на Скот, си беше счупил крака предната седмица, та сега трябваше Джим да го придружи до съседния град, за да му помогне да свършат някаква работа. И заради това му пропадна срещата с Маги тази вечер. По дяволите, толкова дълго я беше преследвал и ухажвал, беше се правил  даже на глупак, само и само да я впечатли, а сега всичко се прецака. Място не можеше да си намери от яд. А и поне Скот да не го изнервяше толкова много с това пеене и кривене на съседната седалка...
         Джим тихо въздъхна. После пак се съсредоточи в пътя. Странно, струваше му се, че отдавна трябваше да са минали край мотела "Джоузев и син". Той беше само на километър-два след летището, а веднага след него беше и отбивката за съседния град. А ето, вече караше почти десетина километра след мястото, където трябваше да бъде, а мотелът го нямаше. Нямаше го и завоя. Навярно в бързината и яда си от провалената среща, се беше разсеял и го е пропуснал.
         Дали да не се върне назад и да го потърси?

         2010г.