четвъртък, 5 декември 2013 г.

Отмини ме, любов!

Отмини ме, Любов, отмини ме,
не нахлувай в душата ми пак!
Не наричай със своето име
всеки трепет наивен и плах!

Отмини ме, че всяка надежда
във сърцето ми щом загори,
е отново простреляна нежност
с нажежени до бяло стрели.

Отмини ме, че всяка раздяла
във очите ми дълго вали,
а страстта ти превръща се цяла
в прах и пепел от минали дни.

Че издигах ти крепост за двама
и за мене свещена бе ти,
но след теб във душата ми храма
се превръщаше в куп руини.

Не пристигай пак - чиста и бяла!
Днес заключих в мен всички врати.
Не притихвай, на прага ми спряла!
Отмини ме, Любов, отмини!


Мария Вергова
2011г.

сряда, 30 октомври 2013 г.

Вятър работа

                                                  автор :  Велко  Милоев


„– Вятър работа е тази!
– Не обиждай! – засегна се вятърът...“
(Съвсем истински разговор)

„Паралелно-интегралната аналогия между метео и психопроцесите е в основата на принципа
на аеротрансформирането. Ер-малък-излъчването преобразува субстанциалната структура
на психиката в трасцендентно-полева при запазване на индивидуалната диферентност.
Психотроните като аналог на невроните са носители на информацията, а психофизиологи-
чните процеси на мисленето се заменят с трацендентно-квантови. При псевдоактивно
възбуждане на интерпсихотронната съвкупност психотроните излъчват психокванти, коитo
поляризират молекулите на газовете във въздуха и ги увличат в посоката на нарастване на
градиента на психо-метео-полето. Или по-просто казано, духа вятър.
Очевидно тук няма никаква магия...“
(Из рекламната брошура „Подложете се на аеротрансформиране – станете вятър!“)

Минава полунощ и наоколо няма жива душа. Площадът е празен, притихнал. Нищо не трепва в градинката – нито пожълтелите дървета, нито сенките им под синкавата светлина на лампите. И все пак той е тук. Ето, от една липа се откъсват няколко пъстри листа, политат надолу, но изведнъж се завъртат в странен танц, застиват в причудливи симетрични фигури, после се пръсват и кацат точно върху купчинките с есенна шума.
– Естет! – промърморих под носа си и се опитах да запаля цигара.
Силен повей отнесе огънчето, със зловещо плющене нещо плоско и хладно се лепна върху гърба ми. В такъв момент дори един опитен инспектор по времето може да трепне. Без да се обръщам, дръпнах нещото. Беше цветен плакат – руса красавица с развети коси и надпис „Станете вятър“. Хвърлих го, плакатът се плъзна леко по асфалта към най-близкото кошче.
– Много смешно! – казах в шепата си, докато драсках втората клечка. Когато разговаряш с вятър, няма смисъл да се оглеждаш.
– Инспекторът и нощта... – прошепна някой на ухото ми. – Инспекторът не спи. Защо така?
Вдигнах яката на шлифера и седнах на една пейка.
– Дошъл си да ме възпитаваш? – гласът се опитваше да бъде ироничен.
– Не съм. Макар че би трябвало... Хубава нощ... А ти? Значи дотук я докара – да метеш.
Вятърът се завъртя около пейката, стана ми хладно.
– Знаеш ли, това е по-приятно, отколкото да клатя разцъфтели клонки пред прозореца на Вихрев или да вия самотно в комина.
Той бе започнал работа на времето при един известен поет.
– Поетите – казвам мъдро – затова са поети, за да виждат красотата там, където ние не я забелязваме. А ти капризничиш.
– Вярно е, капризнича. Но не искам да галя върховете на тополите, а на работниците по скелите да им бруля лиицата. Не е честно... А бе, тебе да не са те пратили?...
– Не са. Просто не ми се спи.
Той се втурна, улови едно сухо листо на педя от земята и го остави върху купчинката. После го усетих да се връща.
– Щото може и да са те пратили. Нали не са доволни от мен... Обаче аз полезен ли съм? Полезен съм. Нищо не могат да ми кажат.
– Хубаво. Ама затова ли се върна в града? Нали искаше простор? Да летиш над гори и планини...
Вятърът не отговори веднага. Само листата на тополата над мен леко се разшумоляха. Това не бе дори и полъх, това бе въздишка. Само той можеше да духа така. Хитрец!
– Бях при делтапланеристите... Избягах... Те нямат нужда от нас.
– Как така нямат?
– Изкарах две седмици. Отначало наистина се радваха, нали разбираш, такива полети не бяха правили досега – продължителни, нависоко. А и безопасно... Един ден носех едно момче, бяхме летели няколко пъти заедно. Веселяк. Ама този ден мълчеше. Минахме два-три баира, питам го – сега накъде? А той – трай си, вика, не можеш ли да си траеш, все едно, че те няма. И изведнъж рязко сви надолу, изплъзна ми се, разбираш ли? Щеше да се пребие. Успях да го подхвана малко над земята и го пуснах. А той заряза делтаплана и тръгна, ей така, наникъде. Нищо не каза.
Хвърлих цигарата и станах. Пресякох градинката, тръгнах през площада. Вървях като че ли съвсем сам, но с приближаването ми дърветата се разшумоляваха, плющяха скъсаните краища на афишите. На няколко крачки от мен всичко утихваше.
– Добре де – спрях рязко и се обърнах, – ами децата? Те не се ли радват? Хвърчилата, балоните?
– Децата ли? – повтори невидимият глас. – Иди на някоя от детските площадки, където има дежурни ветрове за хвърчилата. И какво ще видиш – много вятър, а няма деца. Освен ако някое не е доведено от дядо или вуйчо. Щом е организирано, не им е интересно, разбираш ли?
Като че ли и аз бях забелязал нещо такова.
– И изобщо – продължи той – цялата тази работа е много нагласена. И не е така, както си я мислят някои. Е, затова събирам сухите листа по улиците.
– Ако искаш, ще се опитам да те преместя в «Прогнози за времето».
– А, извинявай! Не искам да капризнича, ама това не е за мене. Щом не им излезе прогнозата, хайде, давай, тези облаци – от тук – там. Онези облаци от там – тук. Днес, казват, ще духаш слабо, до умерено. А си духнал неумерено, мисли му...
Вече бяхме обиколили площадчето и без да бързаме, започвахме кръга отначало. От един двор се показа котка и измяука призивно към тъмнината. В същия момент един захвърлен вестник се надигна като призрак, размаха зловещо страници и се плъзна към котката. Тя изсъска и се скри.
– А бе, животът е...
– Дааа – съгласи се вятърът. – И момичетата, с тия панталони...
– И какво, според тебе излиза, че няма смисъл?
– Има... Ама ти не ги разбираш тези работи... Какъв е смисълът да превърнеш човека в скитник? Да го накараш да поживее не в стаята, а на улицата? И над покривите. Преди само съм си въобразявал, че познавам града. Отгоре е друго. И изобщо започнах да виждам някои неща по-иначе... Запознах се с нови хора...
При последните думи гласът му прозвуча особено. Но нямаше начин да го погледна в очите... Бяхме спрели пред витрината на магазина за конфекция и разсеяно разглеждах манекените – въпреки късния час те се усмихваха бодро.
– Хубава е, нали? – попита вятърът.
– Кое?
– Шапката. Нали е хубава? Утре ще издебна някоя фукла да си я купи и ще ѝ я свия.
А така! Като че ли започнах да се досещам.
– Я ми обясни – казах с обвиняващ тон – за какъв дявол ти е потрябвала дамска шапка?
За мнозина е трудно да си представят вятърът да се засрами. Той, разбира се, не може да наведе глава и да се изчерви, но дългогодишният опит на инспектор по времето ми подсказваше със сигурност – той се смущаваше. Няколко малки вихрушки се подгониха по тротоара.
– Тя се казва Мария.
– Честито! Мисля, че си първият вятър, на който му е дошло на ум да се влюби. Трябва да е от дългото общуване с поетите.
Дори не се обиди от шегата ми.
– Искаш ли да ти я покажа?
– Сега? – попитах учуден, но той вече беше грабнал шепа листа и като ги пускаше едно по едно, за да ми показва пътя, хукна към близкия безистен. Щом се озовахме във вътрешния двор, вятърът бързо се издигна нависоко.
– Ето, тук е – прошепна на ухото ми в същото време. Това не представляваше за него никаква трудност. Погледнах нагоре: от един балкон на шестия етаж весело ми махаше проскубан фикус.
– Съжалявам – казах, – но дори да се надигна на пръсти, няма да мога да надникна.
– Ама че досадно – измърмори вятърът, – забравих, че си толкова тромав. Тя е прекрасна, като спи. Всяка нощ идвам да я гледам.
– Тя знае ли за теб?
– Знае – разпалено зашепна той. – Идвал съм много пъти, какви ли не игри сме измисляли! Най-много обича да прави хартиени лястовици и да ги хвърля над двора, а аз ги поемам и ги нося над покривите, плаша гълъбите и накрая ги пускам в прозореца на хазяйката. А вечер сяда на балкона и аз ѝ разказвам за поетите, за делтапланеристите, за облаците, за врабците и после я приспивам с аромат от люляците. Като цъфтяха тополите, много ѝ харесваше да ѝ направя дълъг бял шлейф от тополов пух и да го нося след нея. Така ходеше на училище, като царица, а приятелките ѝ умираха от завист.
Излязохме от дворчето и тръгнахме без посока. Отново мълчахме, но аз усещах, че тази вечер ми предстои да чуя още удивителни неща.
– Слушай – обади се след малко вятърът, – искам да те помоля за една услуга, ама само между нас да си остане.
– Гроб съм.
– Да ми напишеш едно писмо. За нея. Знаеш, че аз не мога. То не е точно писмо, ами...
– Ами какво?
– Стихове.
– Винаги съм мислел, че е заразно – казах. – Вярно, че с какъвто се събереш, такъв ставаш.
– Нищо не разбираш – ядоса се вятърът. – Това няма нищо общо със службата ми при Вихрев. Просто когато не спиш по цяла нощ... А бе, някои неща можеш да си ги представиш само нощем или на разсъмване, докато наоколо още няма никой.
Много добре го разбирах. Нали и моята работа е такава – нощна. Седнах на една пейка, извадих от джоба си химикалка и бележник. Разсъмваше. На изток комините се очертаваха върху ръждивото небе. Площадчето бе все така притихнало и безлюдно, сякаш вглъбено в себе си, с къщи, прозорци и врати, неподвижни като театрален декор под неподвижната светлина на лампите. Тогава той заговори:
Илюстрация ДИМО
Какво се случва рано сутрин?
Рано сутрин
със топла ласка слънцето
пробужда ветровете,
задрямали във клоните
на старите липи.
Тогава липите започват да ухаят.
Листата се разшумоляват,
разказват си
едно на друго шепнешком
зелените си сънища.
Нощем листата са зелени кораби,
звездите са маяците
на техните сънувани пристанища.
Денем листата попиват слънцето
и бавно пожълтяват.
И идва ден, когато корабите
с претъпкани със злато трюмове
разкъсват сребърни котвени вериги
на паяжините
и плъзгат се към дъното, разсичат есенния въздух.
А над тях отново се затварят прозрачните води
и странно е това опиянение,
да се удавиш в синкавопрозрачен въздух,
като за сламка да се заловиш за някой слънчев лъч,
без жалост да се отдадеш на лудия водовъртеж
и само молиш вятъра да бъде дълго.
Това се случва рано сутрин.
За вас полъхва просто вятър във градинката.
А просто вятърът отгоре вижда
мозайка цветна от потопени кораби
със трюмове, препълнени със злато,
на дъното на синкавопрозрачно езеро
от ноемврийски въздух.

Вече беше рано сутрин. Небето все по-бързо избледняваше. Дърветата и пейките изплуваха постепенно от тъмнината като на снимка в проявител. На съседната улица изскърца трамвай.
– Ти си глупак – казах му. – Ако аз съм на твое място, още днес отивам в службата и прекъсвам договора. Подлагам се на ретрансформация, купувам цветя и – право при момичето.
– Мислиш, че не ми се иска ли? – отвърна с горчивина вятърът. – Ама като стана обикновен човек, сигурно няма да иска да ме погледне. Аз съм иначе... аз съм толкова... обикновен. И малко пълен.
Той въздъхна и аз потреперах от хлад.
– Сега за нея всичко е романтично – в нея се е влюбил вятърът и тя излиза нощем на балкона в бялата си нощница, а вятърът я гали и ѝ нашепва небивалици. Тя ми съчуства, защото съм сам, защото не искам нищо, нищо не мога да поискам. А иначе всичко ще е толкова обикновено...
– И скоро ще те пратят да чистиш комините на някой завод, а момичето ще има да си стои на балкона и да те чака в бялата си нощница.
– Прав си. Разбира се, че си прав. Е, в края на краищата остават само няколко месеца от договора.
– Не! – поклатих глава. – Не. Днес ще те уволня. За несправяне.
Той притихна. Като че ли се замисли.
– Е, добре, ама... нека да е утре, а?... Искам още веднъж да се разходя нощем наоколо, по улиците, из дворовете. Да поскитам, да поиграя с някой облак... Знаеш ли, все пак е хубаво това.
– Добре – съгласих се, – нека да е утре.
Замълчахме изморени. По фасадите отсреща един след друг светваха прозорци. Хлопна се врата. Чувах стъпки и гласове.
– Време е да си тръгвам – казах и се надигнах от пейката. Костите ме боляха. – Скиташ по цяла нощ за оня, дето духа.
– А защо не?
Не ми се тръгваше.
– А за шапката – казвам – не се безпокой. Аз ще я купя, като отворят.
Силен повей огъна клоните на липите. Рояк сънени, разчорлени врабци се вдигна с недоволно цвърчене, по земята се посипаха листа. Тръгнах бавно по алеята. От къщите излизаха хора, сънени и сърдити като врабците. Не ми се спеше, не ми се прибираше. Спрях и се обърнах – погледнах нагоре към върховете на дърветата, към покривите, към бледорозовото небе...
Вятърът каза, че било хубаво.

събота, 19 октомври 2013 г.

Назад към началото

             За един изследовател на отминали събития е много важно на каква задача за изследване ще попадне. Да пътуваш във времето и да събираш факти за отдавна  отишли си събития и хора, не е много приятно занимание. Понякога се налага да се смесваш с тълпата и да се подлагаш на риск, само за да заснемеш някоя значима за историята случка, или да разгадаеш истината за нещо, останало дълго време неизяснено. Връщаш се със стотици, понякога с хиляди години назад и  прекарваш в избраната епоха седмици и месеци наред, като правиш безброй снимки и записи на всичко, което те заобикаля. Налага се да носиш дрехите, да говориш езика и да ядеш храната, характерни за времето. Трябва и да спазваш обичаите и да се придържаш към нравите на обществото, в което си попаднал, за  да не предизвикваш скандали и конфликти. С две думи - трябва да се слееш с тълпата и да станеш един от всички. И накрая от целия този труд остават само няколко снимки или видеозаписи в Световния музей по история, a в най-добрия случай може да видиш кратък репортаж за него в някой късен час по Интервизията. А за да попаднеш на нещо наистина значимо и интересно в нашата работа, е нужен невероятен шанс и късмет. Но  все пак,  усилията си заслужават - трупат се ценни познания в архивите,  достъпни за всеки проявяващ интерес, а това никак не е малко. От друга страна се обогатяваш и ти  със интересни преживявания, често нямащи никаква научна стойност, но пък оставящи много скъпи спомени.
          Това си мислех,  докато отивах на среща с моят шеф в Института по антична история. Вече двадесет години изминавам този път и дългият коридор, водещ към кабинета му ми е до болка познат. Чудех се каква ли ще бъде задачата, която ще ми възложи този път?  И тайно се надявах да ми е интересна. Освен това се питах и какво е това бързане! Току що се бях върнал от мисия и дори не бях успял  да се преоблека. Все още бях с дрехите на фарисей, с които бях облечен, докато се смесвах с крещящата тълпа на Голгота. Събрах хубав материал от разпъването на Иисус на кръста. Всъщност, Евангелията не  бяха съвсем точни и  сега трябваше да обработя събраните сведения и да направя нужните корекции в архивите. Но преди всичко имах нужда от душ и чисти дрехи. Затова малко раздразнено вървях към кабинета.
        Когато почуках и отворих вратата, заварих Джъстин Харисън с гръб към нея, застанал в напрегната стойка до прозореца. Той явно ме очакваше, защото мигновено се обърна. Покани ме в стаята, поздрави ме разсеяно и започна да крачи нервно из кабинета си. Виждаше се, че е много развълнуван. Аз го оставих известно време да снове така насам-натам, а после  директно го попитах:
                 - Е, Джъстин, карай направо! Какво ще бъде този път? Виждам, че си много напрегнат.
        Той се спря, погледна ме замислено, пое си въздух и каза:
           - Майкъл, този път  задачата ще е по-различна от всякога. Няма да прилича на  нищо друго което си правил досега и затова, ако решиш да се откажеш, напълно ще те разбера.
         Аз повдигнах саркастично вежди и се усмихнах. Дотук бях изпълнявал какви ли не задачи и мисии  и се бях  сблъсквал   със  всевъзможни проблеми, така че едва ли нещо вече можеше да ме смути. Затова с лека насмешка отвърнах:
        - Е, хайде сега, едва ли е нещо чак толкова страшно?
      Но Джъстин ме изгледа сериозно и отговори:
           - Майкъл, досега си бил на мисии, за които винаги си бил перфектно подготвен. Знаел си с какво ще се сблъскаш, какво да очакваш и от теб се е искало само да се интегрираш добре в епохата и времето, да не биеш много на очи, и да събереш колкото можеш повече информация. Така ли е? - Аз кимнах. - Имал си под ръка всичко необходимо, което може да ти бъде от полза, знаел си езика и навиците на населението и винаги, абсолютно винаги си познавал историята на събитието. Нали така? - отново кимнах. - Е, сега нищо от това няма да бъде налице.
      Погледнах го неразбиращо:
        - Но защо?
     Той продължи:
         - До сега сме те пращали назад в епохи, за които винаги сме имали достатъчно информация. Можели сме да предвидим всеки възможен риск и да те защитим от него. Но този път не е така. Този път става въпрос за време, за което реално нищо не знаем. Макар че има безброй много хипотези.
       Вече съвсем объркан го попитах:
      - Но за какво всъщност говориш, Джъстин?
      Шефът ме погледна право в очите:
         - Говоря ти за  времето много преди Христос, много преди пирамидите и преди всяка най-стара цивилизация, която можеш да си представиш. Говоря ти за Сътворението, за еволюцията, или каквото там точно е било. За времето,  когато някоя маймуна е еволюирала до първия човек, или когато Бог е вдъхнал живот на една направена от кал фигура и е сътворил от нея мъж. За онова начало, когато  се е появил човешкият  род и което и досега е забулено в мистерия. Искам от теб да се върнеш там и да откриеш истината, искам светът най-после да получи отговор на въпроса -  Сътворение  или  еволюция е имало?
          В първия момент аз замълчах и не знаех какво да кажа от учудване. Това което чух, беше трудно за възприемане. Наистина за дългия си опит като историк-изследовател бях правил какво ли не и се бях връщал назад във всяка възможна епоха. Е, само при динозаврите не бях ходил, но те са си приоритет на палеонтолозите. Иначе всяка по-интересна случка и исторически факт бяха щателно разнищени и отразени от мен. Бях видял с очите си как обожественият по-късно Имхотеп проектира и построява стъпаловидната пирамида в Сакара за своя господар фараона Джосер. Бях присъствал на основаването на Рим, а стотици години по-късно видях как лудия Нерон го подпали. Няколко изнурителни месеца плавах на „Пинта" към Новия свят, заедно с Колумб. След това тръгнах с „Титаник" през Атлантика, едва не загинах тогава, но заснех ужаса по лицата на давещите се. Дори за потъването на Атлантида знаех всичко. Но навсякъде рискът беше премерен и опасност за мен почти нямаше. А сега ставаше дума за нещо, за което нямах и най-малка представа  какво да очаквам. Нито знаех какво точно трябва да търся, нито как да го намеря.
         Обърнах се към Джъстин и му казах:
           - Но, шефе, та аз дори не знам за кое историческо време говорим!
            - Спокойно, Майкъл, това поне е установено със сигурност - отвърна той. - Първите открити останки от човекоподобни маймуни датират отпреди два милиона години  в източна Африка, а първият Homo Sapiens се появява преди четиристотин хиляди години  южно от Сахара. Това означава, че в този период от време трябва да се  търси истината. Някъде там нещо се е случило и е довело до появата на човека. Дали е било еволюция, дали е имало  божествена намеса, никой не знае. Но ти можеш да се върнеш и да разбереш.
      - Позволи ми да не се съглася с теб, шефе! Дори и да приема, че си прав, то това е един огромен период от време. Знаеш ли кога точно е станало събитието, ако изобщо има такова? Да предположим, че е имало Сътворение - кога е станало това? Досега имахме някаква поне приблизителна датировка, знаехме и местоположението на събитията, а сега? Нищо. Ами ако не е било точно преди четиристотин хиляди години, а преди триста и петдесет?  Какво правим тогава?
        - Хмм... - изсумтя Джъстин. - Абсолютно прав си, нещата са много неясни. Признай обаче, че предизвикателството  е страхотно и ако има някой, който може  да се справи,  то това си ти!  Ако има нещо, ти ще го откриеш.
         - Благодаря ти за доверието, Джъстин, наистина съм поласкан, но смятам, че трябва да си помисля. А и позволи ми първо да взема душ, преди да тръгна към нищото! - опитах да се пошегувам  аз.
        - Разбира се, Майкъл. Просто съм прекалено въодушевен и исках да го споделя с теб веднага. Сега отивай да си починеш, да се възстановиш и да обмислиш нещата. Когато си готов, заповядай да обсъдим  всичко.
           Излязох със смесени чувства от кабинета. Признавам, че и на мен идеята ми допадна. На това му се викаше истинско предизвикателство. Джъстин обаче прекалено опростяваше процеса. Всъщност човешката еволюция е преминала през доста стадии. Къде точно трябваше да се насоча, откъде трябваше да започна да търся?  Трябваше добре да обмисля и да събера информация.  Всъщност, това което беше сигурно, бе, че човекът е произлязъл от човекоподобната маймуна. Знаеше се, че разликата между  неговия геном и този на шимпанзето е само 1,5%. Дори ДНК на шимпанзетата и горилите бе по-близка до тази на човека, отколкото до орангутаните и гибоните. Именно шимпанзетата последни са се отклонили от линията, водеща към човека. А що се отнася до последния, то всички негови видове са потомци на австралопитеките, от които преди около 3 млн. години се е отклонила линията Homo. От друга страна, това което ме озадачаваше, беше фактът, че никъде досега, в нито един земен пласт не е открита междинна форма между двата вида. Това беше най-голямата загадка. Дори си спомних, че самият Дарвин е казал навремето, че това, което може да обори неговата  Еволюционна теория е липсата на  такива междинни форми между отделните видове. Как тогава се бе осъществил преходът между тях? Как от едното бе възникнало другото? Мисля, че отговорът на това беше ключът към всичко останало. От друга страна веднага възникваше и другият  въпрос - как всъщност е започнало всичко? Беше повече от ясно, че случайното възникване на живота е невъзможно, така както не може нещо да възникне от нищото. Но кой или какво тогава стоеше в основата му? Не се ли стигаше до  единствения и логичен извод, че животът трябва да има свой Създател?  Нещо, което вече е притежавало живота в себе си? Както една компютърна програма никога не може да възникне случайно, само един интелигентен и високообразован програмист може да я създаде, така и биологичната информация трябваше да има един  свой изключително интелигентен творец, създал тази информация. И всъщност,  дори в основата си Библейското учение за Сътворението с нищо не противоречеше на научното обяснение за произхода на биологичната информация от един свръхинтелигентен източник, когото защо да не можеше да наречем Бог? Въобще, предстоеше ми доста интензивен период на проучване и подготовка, и колкото повече мислех, толкова повече се амбицирах. Неусетно извървях обратния път и напуснах сградата на института.
              Седмица по-късно отново вървях  към кабинета на Джъстин. За разлика от предния път, сега бях бодър, отпочинал и облечен в удобни дрехи в камуфлажен цвят. Връщането към първобитните хора се оказа, че има и известни предимства. Нямаше нужда да се сливам с обстановката, нито да нося някакви смешни или неудобни дрехи, характерни за епохата и обществото, които  изследвах. А и нямаше да правя каквито и да било опити за общуване - просто щях да наблюдавам отстрани и да снимам.
           През изминалата седмица направих много проучвания, събрах доста информация, водих дълги разговори с колеги-палеонтолози. Вече имах изградена  идея какво трябва да търся и в кое време назад трябва да се върна. С бодра крачка влязох в кабинета на Джъстин. Заварих го потънал в мекото си кресло зад бюрото, обвит в облак тютюнев дим.
        - Здрасти, шефе! - поздравих с усмивка.
        - Хайде, Майкъл, притесних се за теб. Къде изчезна?
         - Казах ти, Джъстин, имах нужда от почивка. Освен това трябваше да обработя събрания материал от Голгота.
        - Остави сега разпването на Иисус. Какво реши за новия проект?
          - Ще го направя, шефе. Събрах доста информация и вече имам идея. Мисля, че знам какво трябва да търсим.
         - Отлично! - извика той - Знаех си, че мога да разчитам на теб.
        - Е, стига, шефе, все още нищо не съм открил - усмихнах се леко самодоволно. Стана ми приятно от доверието му. Все пак, освен мой шеф, с него бяхме и дългогодишни приятели.
          - Аз съм сигурен, че след като си се заел, ще го откриеш, каквото и да е. Кажи сега каква е теорията ти.
          - Всъщност за теория едва ли може да се говори. Но тия дни много мислих и смятам, че тогава, преди около 3 млн години, откогато датират останките от първите хоминиди,  нещо трябва да се е случило. Нещо е причинило промяната в наследствения материал на тези родоначалници на човешкия род. Както знаеш, основната причина за биологичната еволюция е мутацията, тя е моторът за формирането на биологичните   видове. И аз смятам, че  тогава  някакъв фактор, случаен или изкуствено предизвикан, е довел до тази промяна в генотипа на маймуните и е преобърнал целия ход на развитието им. Смятам, че трябва да се върна в този период и да се опитам да разбера какво е.
        - Интересно - отговори Джъстин - но честно казано, ми звучи като да търсиш игла в купа сено.
         - Прав си - усмихнах се аз - наистина изглежда налудничаво, но нямам за какво друго да се хвана. Единственото с което разполагаме са догадки. Но мисля, че ако отида там  и се поогледам, може  и да изскочи нещо.
          - Разбира се,  така е. А решил ли си къде  точно трябва да търсиш?
         - Да, след като проучих  палеонтологичните данни  за находките от този период, смятам да се насоча към източната част на Африка,  на територията на днешна Кения. Там са открити най-много фосили от човекоподобни маймуни.
            - Много добре! - отговори Джъстин - Вярвам, че щом ти си се заел, ще се справиш. Искаш ли да подготвим екип, който да те придружава в мисията?
          -  Не, шефе, знаеш, че винаги съм предпочитал да работя сам.
           - Ок,  Майкъл, както кажеш. А кога смяташ да тръгнеш?
       - Всъщност, готов съм да тръгна веднага. - отвърнах - Няма смисъл да се бавя повече. А и съм амбициран да разбера какво, по дяволите, се е случило!
         И така, след няколкочасова подготовка на нужната екипировка, аз се озовах  в хронолета. Той беше настроен да ме върне точно 3 млн години назад към нашите прародители, към приключението и към пълната неизвестност. За секунди цялото ми тяло беше разградено на съставните си частици и атоми, а после отново материализирано, но вече на съвсем друго място и в друго време - на територията на  днешна Кения по време на плиоцена. Трябваха ми няколко минути, за да се справя с дезориентацията и странното чувство, което винаги изпитвах при тези времеви преходи. Известно време усещах крайниците си като чужди и трудно ги контролирах, а главата ми беше замаяна и зрението замъглено. Постоях  така малко,  докато дойда на себе си, а после внимателно се раздвижих и запремигвах. Постепенно зрението ми се възстанови  и аз със  любопитство се огледах. Бях попаднал в девствената савана. Стоях нагазил в трева, която стигаше почти до кръста ми, а някъде в далечината виждах разни огромни папрати и високи дървета. Въздухът беше горещ и много влажен. Чуваха се и силни писукащи звуци, навярно от някаква птица.
           Заоглеждах  внимателно екипировката си, за да се уверя, че всичко е наред и не е повредено при прехода. Всичко се събираше в една средно голяма раница - носех миниатюрно записващо устройство, топлинен сензор, който да ме предупреждава за евентуални хищници, запаси от концентрирана храна, която можеше да ми стигне за няколко месеца, оръжие за самозащита и един голям ловен нож - повече от сигурен бях, че при условията, при които попадам, той ще ми потрябва. Проверих и термосистемата, с която бяха снабдени дрехите ми и която при нужда можеше да затопля, или охлажда тялото ми. Всичко беше наред. Накрая погледнах и  устройството, което носех на китката си - от цялата ми екипировка, то беше най-важно, понеже ми осигуряваше връзка с хронолета и щеше да ме върне обратно, когато му дойдеше времето. Изправих се и внимателно  започнах да се провирам  между храстите и гъстата  висока трева, като непрекъснато се оглеждах и ослушвах. Бях наясно с какви животински видове мога да се сблъскам и определено се налагаше да внимавам, а ръката ми беше готова всеки момент да посегне към  мощния автоматичен пистолет на кръста ми. Да убия някое животно, което ме е нападнало не беше никакъв проблем. Вече се знаеше със сигурност, че това по никакъв начин няма да повлияе на бъдещето. Беше доказано, че времето е еднопосочен поток, който не се променя от минали събития и  щом нещо се случва някъде, то значи така или иначе е щяло да се случи. Но на първо време трябваше да се ориентирам къде точно се намирам, да огледам  района и да преценя доколко мястото е безопасно. Налагаше се да бъда предпазлив, защото не исках да застана на пътя на някой саблезъб тигър, или мастодонт, за които знаех, че  може да живеят по тези места.  А след това трябваше да потърся  някоя група примати. Това  беше най-важната задача.
              Тръгнах към дърветата, които забелязах в началото. Вървях така известно време, като не пропусках да правя и снимки на всичко наоколо и скоро стигнах до целта си. Попаднах в типична за саваната галерийна гора, растяща около едно поточе, което я напояваше с влагата си и ме мамеше с прохладното си ромолене в жегата. Свалих раницата и се наплисках, за да се разхладя и освежа. Помислих си, че сигурно доста животни идват тук, за да пият вода и ми хрумна идеята да си направя нещо като импровизиран лагер някъде наоколо, за да мога да ги наблюдавам и снимам. Избрах си едно дърво, чиито клони бяха толкова нагъсто един до друг, че образуваха нещо като гнездо. Покачих се по него и се настаних там - така имах много добра видимост към потока и същевременно се чувствах достатъчно защитен. Не искам да описвам невероятната красота на тази девствена природа, на чудноватите птици и бозайници, които виждах и които за жалост бяха изчезнали  и останали абсолютно непознати за науката. Успях само да ги заснема и се радвам, че поне в архивите ще останат някакви сведения за тях. Известно време прекарах  така в наблюдение, после дори  съм заспал, унесен от жегата и  когато се събудих, денят беше вече към края си. Поразходих се отново край потока, надявайки се да зърна някое стадо примати, но за съжаление не видях нищо друго освен птици и разни дребни животни. Постепенно нощта се спусна над  джунглата и аз я прекарах  в "гнездото", стиснал в ръка оръжието си и готов  всеки момент при нужда да го използвам.
            На следващия ден се събудих рано, още с изгрева на слънцето и с очакването този път надеждите ми да се оправдаят. Но отново не се случи нищо по-интересно. Странно, но  нямаше и следа от едри бозайници - нито тревопасни, нито хищници. Заобикаляше ме пълна пустош, като само някой птичи крясък нарушаваше тишината. Къде бях попаднал? Дали пък не бях объркал данните, които зададох на хронолета и той ме бе запратил кой знае къде във времето? Проверих зададените параметри - нямаше грешка. Намирах се на територията на днешна Източна Кения, преди три милиона години. Но не знаех защо едрите животни сякаш отбягваха това място. Топлинният сензор улавяше само разни дребни гризачи и влечуги. Такива мисли ми минаваха и в края на третия ден, когато вече почти се бях отчаял, че  мога да видя примати, когато изневиделица се появи една групичка от четири екземпляра, предвождана от едър мъжкар. Затаих дъх от вълнение - най-накрая очакванията ми се бяха оправдали. Животните се приближиха към водата и дълго пиха, а мъжкарят  стоеше по-встрани  и издаваше от време на време силен рев. Аз започнах да ги оглеждам с любопитство. Приличаха много на съвременните шимпанзета. Поне аз не виждах по нещо да се отличават от тези, които познавах от своето време. Може би бяха само малко по-едри. Не забелязвах и  да притежават някакви по-развити способности от тези на животните в зоопарка. Ходеха на четирите си лапи,  и  само от време на време се изправяха на задните си крака, като  тромаво се поклащаха. А две от женските явно се съревноваваха за вниманието на мъжкия, защото се боричкаха настървено, докато той не изрева силно и не ги принуди да спрат. Извадих записващото устройство от раницата и направих няколко снимки. После ги зададох за сравнение с базата данни, която се пазеше в устройството. Там имаше и снимки на реконструкции на човешки прадеди. За секунда програмата сравни снимките и на дисплея се появи информация, че наблюдаваните от мен животни, които взех за шимпанзета, всъщност са от вида Оррорин - вид примати, живели през плиоцена. Но определено в тях  нямаше никакви белези, които да подсказват наченки на по-развито в еволюционно отношение поведение. Почувствах се леко разочарован. Не знам защо, но явно очаквах да видя нещо много по-обнадеждаващо в  отговор на търсените от мен въпроси. Дали пък не бях сбъркал, като се бях насочил точно към това историческо време? Дали истината не беше няколкостотин, или няколкохиляди години напред? И дали изобщо трябваше да търся отговорите точно в тази насока? Все пак ясно беше, че известно време се налага  да ги наблюдавам и да изучавам навиците им, за да събера материал за архивите. А после щях да се прехвърля  напред  в бъдещето и да видя как се развиват нещата там.
              Междувременно животните се напиха с вода и сякаш се канеха да се устроят на това място. Явно бяха привлечени от отличните условия край потока, наличието на вода и изобилието от храна. Това ме устройваше идеално. Аз също реших да остана там  и близо седмица непрекъснато ги следвах и документирах  всичко свързано с тях. Постепенно научих навиците им и дори започнах  да ги различавам. Междувременно бях намерил една голяма хралупа в основата на един дънер, в която целият се побирах и прекарвах нощите на сигурно място в нея. Маймуните  живееха основно по клоните на дърветата, хранеха се с плодове и корени, и много рядко слизаха на земята. Колкото и да  ги наблюдавах обаче, не откривах  никакви наченки на  разумно поведение в тях и  вече бях започнал да си мисля, че със сигурност съм сбъркал времето, когато неочаквано се случи нещо, което коренно промени мнението ми и преобърна всички мои  представи  наопаки.
            Една нощ в края на седмицата, когато тъкмо се бях унесъл в сън, сгушен в хралупата,  дочух някакъв шум, който ме стресна и събуди. Размърдах се и се подадох навън. И това, което видях  тогава,  дотолкова се е врязало в съзнанието ми, че сигурно до смъртта си ще го помня така, сякаш се е случило вчера. Недалеч от дървото, от някакво непознато за мен съоръжение, струеше ярка бяла светлина и осветяваше всичко наоколо. Странното съоръжение поразително приличаше на летящите чинии,  така както  съм виждал да ги описват  през 20 и 21 век. Имаше елипсовидна форма и беше доста голямо, сигурно десетина метра в диаметър и наполовина толкова високо. А най-поразителното бе, че край него сновяха три хуманоидни същества с почти човешка форма на главата и тялото, единствено с тази разлика, че бяха малко по-издължени и високи на ръст. Аз бях толкова шокиран и  изплашен, че се почувствах напълно вцепенен, струваше ми се, че дори мозъкът ми отказва да функционира и просто машинално отразява всичко, което се случва пред него. Опитах се все пак да ги разгледам - крайниците им бяха малко по-дълги от човешките, а главите им имаха почти яйцивидна форма. А най-странното бе, че телата им изглеждаха като съставени не от материя, а от нещо подобно на сгъстена белезникава мъгла и от време на време сякаш се разтапяха в пространството, а после пак придобиваха плътност и форма. Гледах удивено и не вярвах на очите си. Дори и през ум не ми мина да правя снимки, или  да помръдна. Стараех се да съм колкото се може по-тих,  за да остана незабелязан.
               Единият от тези хуманоиди остана край съоръжението, а другите двама навлязоха в гората, като сякаш се носеха над земната повърхност. Аз се прикрих още повече в хралупата и продължих да ги наблюдавам. Извънземните, защото това определено нямаше как да са земни жители, преминаха между преплетените папрати и лиани, без да оставят видима следа. Растенията просто се изправяха отново след тях, сякаш не бяха стъпквани изобщо. Едва сега спящите по дърветата оррорини усетиха, че става нещо необичайно и крясъците им на уплаха огласиха саваната. Те започнаха да крещят от страх и да се мятат по клоните. После едно от извънземните същества протегна ръка, в която държеше някакво оръжие, насочи го към една от маймуните и тя падна тежко в тревата. В началото помислих, че са убили горкото животно, но после  го чух да издава тихи, жални стонове. Те обаче явно не трогнаха натрапниците. Те го повдигнаха и го понесоха към излъчващото светлина съоръжение. После всички,  заедно с пленника си се качиха в него и корабът им леко и безшумно се издигна над земята, като се понесе на север, осветявайки небето. Проследих с очи полета му - той се движеше ниско над саваната и светлините му се виждаха съвсем ясно. Наблюдавах го известно време как се носи, после започна да се спуска и се приземи някъде на може би шест-седем  километра от мястото, където бях аз.
           Останах така вцепенен още известно време. Не можех да повярвам, че съм станал свидетел на всичко това. Какви бяха тези същества? Защо взеха със себе си клетото животно? Какво щяха да правят с него и  какво за бога ставаше тук? Мозъкът ми трескаво работеше. Опитвах се да анализирам по някакъв начин видяното и да  разбера какво се случва. Ясно беше, че съществата не са от земен произход. Доказваха го и външният им вид, и корабът им. Но какво правеха тук и то точно в това време? Дали  пък тяхното присъствие нямаше някаква връзка с моята мисия? Утрото ме завари така в хралупата - свит и опитващ се да намеря отговорите на тези въпроси. Когато излязох и разгледах вече на дневна светлина местността, установих, че  по земята няма оставени никакви следи от космическия кораб и че животното, което бяха взели, беше мъжкият екземпляр. Сега вече започнах да се обвинявам за това, че не съм снимал нищо от видяното и че съм пропуснал такъв невероятен шанс. Но в същото време бях наясно, че трябва да съм много внимателен и да не позволя тези пришълци да ме забележат. Не исках и да си помисля какво може да се случи, ако това стане. А другото, което прецених, че трябва непременно да направя, беше да открия мястото, където се приземи  кораба и да разбера какво се случва там. Реших веднага да тръгна в тази посока. Вече разбирах, че тук става нещо много важно и аз трябваше да го разкрия. Приех набързо няколко таблетки с концентрирана храна, нарамих раницата си и тръгнах на север, в посоката накъдето бяха излетели те. Вървях през гъстата трева, като си помагах с ножа, за да си проправям път. Придвижването през девствената савана беше много бавно и трудно, но аз не спирах и крачех упорито. Сега отново ми направи впечатление, че не срещам  никакви по-големи животни - нито тревопасни, нито  хищници. Само птичи крясъци огласяха пространството наоколо. Явно именно странните същества бяха подплашили и прогонили по-едрите животни. Когато слънцето започна да се издига високо на хоризонта, аз прецених, че съм изминал повече от половината път и реших да си дам кратка почивка. Поседнах  до един  храст, търсейки защита от нарастващата жега в сенките му. Около храста подобно на лиана се увиваше някакво непознато растение с тънко и дълго стебло, завършващо с красив и  огромен цвят, приличащ на камбана. От вътрешността му се излъчваше доста странна и  неприятна миризма, но аз реших да не обръщам внимание и да се отдам на почивката. Изведнъж обаче усетих, че по лицето ми се стичат лепкави като смола капки, идващи от тази камбана, които миришеха отвратително. И преди да успея да се изправя и отдалеча от това странно растение, то сякаш оживя и с невероятна бързина камбанообразната чашка се захлюпи върху мен и цветовете ù се събраха, обхващайки главата ми като в капан. За момент си помислих, че ще припадна от ужасната воня, която се излъчваше от вътрешността ù. Опитах да се освободя с ръце от това ужасно растение, но то стискаше здраво като в менгеме главата ми. Усетих, че започвам да се задушавам. Тогава ръката ми напипа на земята до мен ловния нож, с който си проправях път  до преди малко и с няколко замахвания успях да прережа стеблото му. То постепенно се отпусна и аз успях да освободя  главата си от ужасната хватка. Веднага поех  дълбоко въздух, опитвайки се да дойда на себе си. След малко, когато бях вече по-добре, погледнах отново към растението - то явно беше от семейството на месоядните. Разгледах по-внимателно вътрешността на огромния му цвят и забелязах, че от вътре листата са покрити с множество тънки власинки, а навътре в самата основа на цвета има остатъци от  уловени насекоми и дори някакво дребно животно, от рода на гризачите. Явно на тях се дължеше отвратителната воня, която усетих. Това беше истинско растение убиец, а лепкавата течност най-вероятно му служеше да разлага уловените жертви. Седнах за още малко на земята, за да дойда на себе си и реших оттук нататък да съм много по-внимателен във всичко. Видно беше, че този древен свят крие опасности и капани дори и в най-неочакваните места и моменти.
             После отново продължих да вървя натам, където беше кацнала летящата чиния. Можех само да предполагам  къде се намира мястото и знаех, че няма да ми е никак лесно да го открия. Имах само посоката и приблизителното разстояние, а пред мен  се простираше  саваната - необятна и безбрежна.


                                                     (в съавторство със С.Порчев)


              следва продължение

събота, 12 октомври 2013 г.

Дъждовен блус

Понякога, когато вън вали
и всеки шум нанякъде отлита,
когато, уморен, светът заспи,
а вятърът се стуши под стрехите,

когато само твоите стъкла
с мъждива светлина безсънно светят
и няма край, и няма край нощта,
а тягостно се бавят часовете,

и в тъмното, със трескави очи,
за кой ли път, без отговор се питаш -
да бъдеш ли... или пък да не си...,
а тишината в мрежи те оплита...

...ела навън - под свода на нощта,
загърната в прегръдките на мрака,
една дъждовна, влюбена жена,
на прага ти от цяла вечност чака.

Във тази полусънна тишина
среднощният ми зов нима не чуваш?
Под взора на смълчаната луна
за всичко забрави и с мен танцувай

един неповторим, дъждовен блус
сред ехото на пеещи капчуци,
с меланхоличен, есенен привкус
и свирещият вятър във улуците.

Мелодията нежна на дъжда
в лежерния си ритъм ще ни носи,
по дансинг от опадали листа
до теб ще стъпвам тръпнеща и боса.

И ще нашепват двете ми ръце
със трепета на дланите изстинали,
че уж от дъжд е моето сърце,
ала без теб е палеща пустиня...

А щом угаснат нощните звезди
и утрото в небето се провиди,
ще милна нежно твоите коси
и тихо, със дъжда, ще си отида...


Мария Вергова
2013г.





неделя, 21 юли 2013 г.

Денят, в който заваля неспирно


                                                   Рей Бредбъри



Хотелът стърчеше подобно на кух, изсъхнал кокал под самия център на небето в пустинята, където слънцето напичаше покрива през целия ден. През цялата нощ споменът за слънцето витаеше във всяка стая като отблясъци от лумнал в гората огън. Тъй като светлината означаваше зной, дълго след здрач лампите в хотела оставаха незапалени. Обитателите му предпочитаха да се движат пипнешком из стаите в едно нескончаемо дирене на прохлада.
Тази вечер собственикът мистър Търл и неговите единствени наематели, мистър Смит и мистър Фримли, които приличаха по външност, а и излъчваха миризма на два стари дрипави листа изсушен тютюн, останаха до късно на дългата веранда. В своите поскърцващи, подрънкващи със звънчета люлеещи се столове те се задъхваха от горещия въздух, люшкаха се напред-назад в тъмното и така се опитваха да предизвикат малко ветрец.
— Мистър Търл… Не би ли било наистина прекрасно… Някой ден… да можехте да си купите… климатична инсталация…?
За миг, със затворени очи, мистър Търл престана да се люлее.
— Нямам пари за такива неща, мистър Смит.
Двамата стари наематели се изчервиха; през тези двадесет и една години досега те не бяха платили нито една от сметките си.
След продължителна пауза мистър Фримли въздъхна печално.
— Защо, защо просто не зарежем всичко, не си съберем багажа и не избягаме оттук, защо не се преместим в някое свястно градче? И не престанем да се пържим и потим в тази жега?
— Та кой ще купи празен хотел в някакъв си запустял град — промълви тихо мистър Търл. — Не. Не, просто ще си седим тук и ще чакаме, че чакаме великата дата — 29 януари.
Постепенно и тримата спряха да се люлеят.
29 януари.
Единственият ден от цялата година, когато се заоблачаваше и валеше дъжд.
— Няма да чакаме дълго.
Мистър Смит погледна златния си часовник, който заблестя в дланта му досущ като топлата лятна луна.
— 29 януари ще настъпи само след два часа и девет минути. Но не виждам никакъв облак и на десет хиляди мили оттук.
— Откакто съм се родил, на всеки 29 януари вали!
Мистър Търл замълча, сам изненадан от необичайно високия си тон.
— Но ако тази година завали един ден по-късно, не бих се разсърдил на всевишния.
Мистър Фримли преглътна с усилие и погледна от изток на запад, към хълмовете отвъд пустинята.
— Чудя се… дали златната треска ще подгони отново някого насам?
— Няма злато — забеляза мистър Смит. — И нещо повече, обзалагам се, че няма да има и дъжд. Няма да има дъжд нито утре, нито в по-други ден. Няма да има дъжд и до края на тази година.
Тримата старци седяха, втренчили поглед в огромната, огненожълта луна, която бе като пламтящо кълбо в пустото небе, високо над тях.
Дълго след това столовете печално заскърцаха отново.
Първите горещи утринни пориви на вятъра надиплиха страниците на календара като изсушена змийска кожа върху излющената хотелска стена.
Тримата мъже, нагласявайки тиранти върху мършавите си рамене, слязоха боси по стълбите, за да хвърлят поглед навън към идиотското небе.
— 29 януари…
— Няма капчица милост там.
— Рано е още.
— Но не и за мен.
Мистър Фримли се обърна и изчезна.
Отне му цели пет минути, за да се оправи по стълбите нагоре през задрямалите коридори до своето горещо, като току-що разпалена жарава легло.
По обяд мистър Търл надзърна вътре.
— Мистър Фримли…?
— Проклети пустинни кактуси, ето какво сме ние! — изрече задъхано мистър Фримли, като лежеше там, а лицето му изглеждаше така, сякаш всеки миг можеше да се разпадне на огнен прах върху голия дъсчен под.
— Но, по дяволите, дори и най-издръжливият кактус трябва да глътне поне капка вода, за да изкара още една година в тази проклета пещ. Кълна се, че няма да се помръдна повече, ще лежа тук, докато умра, ако не чуя нищо друго, освен птичките да трополят там горе по онзи покрив!
— Молете се искрено и дръжте чадъра си под ръка — каза мистър Търл и се отдалечи на пръсти.
На здрачаване по хлътналия покрив се чу слабо барабанене.
Гласът на мистър Фримли пропя печално от леглото му:
— Мистър Търл, това не е дъжд! Това сте вие, пръскате с маркуча вода от кладенеца върху покрива! Благодаря ви за труда, но престанете вече!
Барабаненето престана. Откъм двора долу се чу въздишка.
Миг по-късно, когато се появи иззад ъгъла на хотела, мистър Търл видя как календарът излетя навън и падна в прахта.
— Проклет 29 януари! — извика един глас. — Още дванадесет месеца! Сега ще трябва да чакаме още цели дванадесет месеца!


Мистър Смит бе застанал на входната врата. Той пристъпи вътре, изнесе два овехтели куфара и ги стовари на верандата.
— Мистър Смит! — възкликна мистър Търл. — Не можете да си заминете така след тридесет години!
— Казват, че в Ирландия вали дъжд по двадесет дни в месеца — подчерта мистър Смит. — Ще си намеря работа там и ще ходя по улиците гологлав и с отворена уста.
— Не можете да заминете!
Мистър Търл полагаше отчаяни усилия да измисли нещо; той щракна с пръсти.
— Дължите ми девет хиляди долара наем!
Мистър Смит се стъписа, в очите му се четеше внезапна дълбока болка.
— Съжалявам.
Мистър Търл отмести поглед.
— Нямах предвид това. Вижте какво — заминете за Сиатъл. Там превалява почти всяка седмица. Ще ми платите, когато можете, а може и изобщо да не ми плащате. Но направете ми една услуга: почакайте до полунощ. Във всеки случай тогава поне е по-хладно. Ще си направите хубава среднощна разходка до града.
— Нищо няма да се случи до полунощ.
— Трябва да имате вяра. Когато нищо друго не ви е останало, трябва поне да вярвате, че нещо ще се случи. Просто постойте тук с мен, няма нужда да сядате, само постойте тук и мислете за дъжда. Това е последното нещо, за което ви моля.
Внезапно малки вихрушки пясък се извиха нагоре и се изсипаха над пустинята. Мистър Смит огледа внимателно хоризонта, зад който потъваше слънцето.
— Какво да си мисля? Дъжд, о, дъжд, ела насам? Или нещо подобно?
— Каквото и да е. Каквото и да е!
Мистър Смит стоя дълго, без да помръдва, между своите два оръфани куфара. Изминаха пет-шест минути. Не се чуваше никакъв друг звук, освен дишането на двамата мъже в надвисналия здрач.
И тогава, най-после, мистър Смит решително се наведе и сграбчи дръжките на куфарите.
Точно в този миг мистър Търл примига. Той се наведе напред и сложи ръка на ухото си.
Мистър Смит замръзна така, с ръце върху дръжките.
Далече откъм хълмовете се чу неясен шум, приглушен, колеблив тътен.
— Идва буря! — изхриптя мистър Търл.
Звукът се усили, някакво белезникаво облаче се надигна иззад хълмовете.
Мистър Смит цял се изправи на пръсти.
На горния етаж мистър Фримли се надигна в леглото си, сякаш внезапно бе възкръснал от гроба.
Очите на мистър Търл се разширяваха все повече и повече, за да обхванат онова, което идеше. Той бе вкопчил ръце в парапета на верандата, като капитан на някой за дълго попаднал в безветрие кораб, усетил първия полъх на тропическия бриз, ухаещ на лимон и на леденостудената бяла сърцевина на кокосов орех. Лекият ветрец галеше пресъхналите му ноздри, както каналите на нажежения до бяло комин.
— Ето! — извика мистър Търл. — Там!
И над последния хълм, разгърнал оперение от огнен прах, се появи облакът, тътенът, вихърът на бурята.


Първият автомобил, който минаваше от двадесет дни насам, полетя надолу по хълма през долината с писък, грохот и вой.
Мистър Търл не смееше да погледне към мистър Смит.
Мистър Смит вдигна очи, сетил се за мистър Фримли горе в стаята.
Застанал до прозореца, мистър Фримли надзърна долу и видя как автомобилът замря и сякаш издъхна пред хотела.
Защото звукът, който издаде, бе като сетна въздишка. Той бе изминал твърде дълъг път по блеснали асфалтови пътища, през солни равнини, изоставени преди десет милиона години от водата. Сега, с ресори, стърчащи като коси на канибал, с брезентов покрив — един огромен клепач, отметнат, разплул се като ментова дъвка върху задната седалка, автомобилът, марка „Кисел“, модел 1924, потрепера за последен път и сякаш най-после духът му излетя.
Възрастната жена на предната седалка изчака търпеливо, гледайки към тримата мъже и хотела, като че ли искаше да каже:
„Извинете ме, другарят ми е болен, познавам го отдавна, трябва да му помогна в последния му час.“
И просто си седеше в автомобила в очакване да секнат леките конвулсии и да настъпи пълното отпускане, което би означавало, че краят е дошъл. Тя поседя може би още почти половин минута след това, вслушвайки се в колата си, а лицето й излъчваше такова спокойствие, че мистър Търл и мистър Смит бавно се наведоха към нея. Най-после тя ги погледна с тъжна усмивка и вдигна ръката си.
Мистър Фримли се изненада, когато видя собствената си ръка да се протяга от прозореца горе и да й махва в отговор.
Мистър Смит, който продължаваше да стои на верандата, измърмори:
— Странно. Не е буря. А аз не съм разочарован. Как така?
Но мистър Търл вече се спускаше по пътеката към колата.
— Помислихме, че сте… т.е.…
Той млъкна.
— Казвам се Търл, Джо Търл.
Тя пое протегнатата ръка и го погледна със съвършено ясен, непомръкнал израз в светлосините си очи, които напомняха разтопения на хиляди мили далеч сняг, изминал дълъг път, пречистен от вятъра и слънцето.
— Мис Бланш Хилгуд — каза тя тихо. — Завършила Гринил Колидж, неомъжена, преподавателка по музика, от тридесет години член на университетското певческо дружество и диригент на студентския оркестър в Грийн Сити — Айова, от двадесет години частна учителка по пиано, арфа и солфеж, отпреди месец в пенсия и сега, с цялото си имущество съм на път за Калифорния.
— Мис Хилгуд, струва ми се, че няма да можете да продължите по-нататък.
— Предчувствувах го.
Тя внимателно проследи с поглед двамата мъже, докато обиколиха и огледаха колата. Седеше нерешително, като дете в скута на страдащия си от ревматизъм дядо.
— Нищо ли не можем да направим?
— Освен да измайсторим ограда от колелата, гонг за тържествено обявяване на вечеря от спирачните цилиндри, а от останалото ще стане чудесен алпинеум.
— Свършила ли е? — извика мистър Фримли от високото. — Искам да кажа, свършила ли е колата? Май наистина и аз го усещам оттук! Е, отдавна вече е време за вечеря.
Мистър Търл протегна ръка.
— Мис Хилгуд, пред вас е Хотелът на Пустинята, собственост на Джо Търл, отворен двадесет и шест часа в денонощието. Всякакви там скитници и страшилища по пътищата се умоляват да се регистрират, преди да се настанят. Ще ви осигурим безплатна нощувка, а на сутринта ще свалим нашия форд от подпорите и ще ви откараме до града.
Тя позволи да й подадат ръка, за да излезе от колата. Машината простена, като че ли се противопоставяше на това, че отива. Жената внимателно затвори и вратата леко изщрака.
— Един приятел вече си е отишъл, но другият е все още с мен. Мистър Търл, бихте ли могли, моля ви, да я заведете някъде на закрито?
— Да я заведа ли, мадам? Но кого?
— Извинете ме, винаги мисля за вещите като за хора. Автомобилът беше като приятел, предполагам, защото ме водеше навсякъде. Но арфата в такъв случай, не сте ли съгласен, за мен е приятелка.
Тя кимна към задната седалка. Там, насочен към небето, като извит нос на старинен кораб, изправен срещу вятъра, стоеше кожен калъф, който би стърчал над шофьор с всякакъв ръст, седнал на предната седалка, понесъл се сред покоя на пустинята или грохота на градския транспорт.
— Мистър Смит — каза мистър Търл, — помогнете ми.
Те развързаха огромния калъф и предпазливо го вдигнаха.
— Какво има там? — извика мистър Фримли отгоре.
Мистър Смит се препъна. Мис Хилгуд застина с отворена уста. Калъфът се разклати в ръцете на двамата мъже.
От вътрешността му глухо простенаха струни.
Мистър Фримли там горе чу. Този отговор му бе напълно достатъчен. С отворена уста той гледаше как жената, двамата мъже и тяхната приятелка в кутията, олюлявайки се, изчезват долу във входа.
— Внимавайте! — извика мистър Смит. — Някой глупак си е оставил багажа тук…
Той млъкна.
— Някой глупак ли? Но това съм аз!
Двамата мъже се спогледаха. От тях вече не се лееше пот. Отнейде бе излязъл ветрец, лек ветрец, който изду яките на ризите им и нежно обърна няколко листа от разпиления в прахоляка календар.
— Моят багаж… — повтори мистър Смит.
После всички влязоха вътре.


— Още вино, мис Хилгуд? От години не сме имали вино на масата.
— Съвсем мъничко, ако обичате.
Те седяха на светлината на една-единствена свещ, която превръщаше стаята в пещ и разпиляваше искри от сребърните прибори и красивите чинии, докато те разговаряха, отпиваха от топлото вино и се хранеха.
— Мис Хилгуд, разкажете още нещо за живота си.
— През целия си живот — продължи тя, — бях толкова заета с Бетховен, Бах и Брамс, че не забелязах кога съм станала на двадесет и девет години. Следващия път, когато се озърнах, бях на четиридесет. Вчера — на седемдесет и една. О, имаше и мъже, но те се бяха отказали от пеенето на десетгодишна възраст, а от летенето — на дванадесет. Винаги съм си мислила, че сме създадени, за да летим, в един или друг смисъл, затова не можех да търпя тези мъже да се тътрят наоколо с всичкото желязо на земята в кръвта си. Никога не срещнах мъж, който да тежи по-малко от сто килограма. Човек можеше да ги чуе как се търкалят в черните си костюми като погребални катафалки.
— И вие избягахте?
— Само в мислите си, мистър Търл. Необходими ми бяха шестдесет години, за да скъсам окончателно. През всичкото това време се залавях с пикола, флейти и цигулки, защото, виждате ли, те създават поточета въздух, както поточетата и реките по земята. Аз поемах по течението на всеки приток, опитвах от свежия полъх на музиката на Хендел, та чак до цялостното творчество на Щраус. Дълъг беше пътят, който изминах, за да стигна дотук.
— Как се решихте накрая да напуснете? — попита мистър Смит.
— Огледах се миналата седмица и си казах: „Я погледни, та ти си летяла сама! Нито един човек в целия Грийн Сити не го е грижа дали летиш и колко високо се издигаш.“ Неизменните: „Чудесно, Бланш“ или „Благодарим ви за концерта на приема, мис X.“ Но в действителност никой не ме слушаше. А когато много отдавна говорех за Чикаго и Ню Йорк, хората ми се подиграваха и ми се смееха. „Защо да съм незначителна жаба в огромно блато, когато съм можела да бъда на почит в целия Грийн Сити?“ И така аз останах, докато хората, които ми даваха тези съвети, се преместиха или измряха, или пък и двете. Останалите имаха восък в ушите си. Едва миналата седмица се отърсих и си казах: „Почакай! Откога жабите имат крила?“
— И сега сте тръгнали на запад? — попита мистър Търл.
— Вероятно ще свиря в някой филм или пък в онзи оркестър под звездите. Но най-сетне трябва просто да посвиря някъде за някого, който ще ме чуе и наистина ще ме слуша…
Те седяха в топлия мрак. Тя се бе изчерпала, бе разказала вече всичко — глупаво или не — и тихичко се бе облегнала назад в креслото си.
На горния етаж някой се закашля.
Мис Хилгуд чу и се изправи.
На мистър Фримли му бе необходим само миг, за да повдигне натежалите си клепачи и да различи фигурата на жената, която се наведе, за да остави подноса край разхвърляното му легло.
— За какво толкова разговаряте всички там долу?
— Ще се върна по-късно и ще ви разкажа дума по дума — каза мис Хилгуд. — Сега яжте. Салатата е чудесна.
Тя се обърна, за да излезе от стаята.
Той тутакси се обади:
— Ще останете ли?
Тя спря, вече пристъпила прага, и в тъмното се опита да различи израза върху потното му лице. Той от своя страна не можеше да види нито устата, нито очите й. Тя остана още миг така мълчалива, после продължи надолу по стълбите.
— Сигурно не ме е чула — каза си мистър Фримли.
Но знаеше, че го е чула.
Долу мис Хилгуд прекоси хола и посегна към ключалките на изправения кожен калъф.
— Трябва да платя за вечерята.
— Но тя е за сметка на хотела — каза мистър Търл.
— Трябва да се отплатя — настоя тя и отвори калъфа.
Внезапно лумна златен блясък.
Двамата мъже се оживиха в креслата си. Те запримигваха към дребната старица, застанала край огромния инструмент с форма на сърце, който се извисяваше над нея като бляскав пиедестал с изящно вплетени струни, а от върха му с кротки очи на газела ги гледаше ликът на гръцка богиня, спокойно, както ги гледаше и самата мис Хилгуд.
Двамата мъже си размениха светкавични погледи на върховна изненада, като че ли всеки от тях се бе досетил какво може да се случи по-нататък. Задъхани, те бързо прекосиха фоайето и седнаха на самия край на горещото плюшено канапе, бършейки лицата си с подгизнали носни кърпи.
Мис Хилгуд издърпа един стол, седна, нежно облегна златната арфа върху рамото си и допря пръсти до струните.
Мистър Търл пое глътка нажежен въздух и зачака.
На верандата отвън откъм пустинята внезапно се изви вятър и разлюля столовете напред-назад като лодки в езеро нощем.
Мистър Фримли възнегодува от горния етаж:
— Какво става там долу?
И тогава мис Хилгуд размърда ръце.
Започна от изпъкналата част до рамото й, продължи да движи пръстите си по простичката плетеница от струни към невиждащия, очарователен поглед на гръцката богиня върху нейния пиедестал и после обратно. След това за миг тя спря и остави звуците да се издигнат високо в нажежения въздух на фоайето, да нахлуят в празните стаи.
Ако мистър Фримли е викал отгоре, никой не го е чул. Защото мистър Търл и мистър Смит бяха така вглъбени, скочили прави, уединени в сянката, че не чуваха нищо освен бурята в собствената си душа и ненадейния наплив на всичкия въздух в белите си дробове. С широко отворени очи, с увиснала уста, в състояние на пълна самозабрава, те се взираха в двете жени там — сляпата Муза, величествена върху своя златен пиедестал, и другата, притворила кротко очи, протегнала малките си ръце напред.
„Като момиче, помислиха си и двамата спонтанно, като малко момиченце, което протяга ръце навън през прозореца, за да докосне… какво? Но, разбира се, разбира се!
Да докосне дъжда!“
Ехото от първите звуци на проливния дъжд заглъхна нататък към далечни шосета и водосточни тръби.
Горе мистър Фримли се изправи в леглото си, сякаш му бяха извили ухото.
Мис Хилгуд продължи да свири.
Тя свиреше мелодия, която им бе съвършено непозната, ала която бяха чували хиляди пъти през своя дълъг живот — думи, но не само думи, мелодия и не само мелодия. Тя свиреше и всеки път, когато пръстите й помръдваха, ехото от барабаненето на дъжда отекваше из потъналия в мрак хотел. Той вливаше прохлада през отворените прозорци и мокреше напечения дъсчен под на верандата. Дъждът се лееше върху покрива, съскаше в нажежения пясък, изсипваше се върху ръждясалата кола, празната конюшня и изсъхналия кактус на двора. Той измиваше прозорците и слягаше прахта, пълнеше варелите за дъждовна вода и спускаше върху вратите водни завеси от мънистени нанизи, които сякаш биха се разтворили с нежно шумолене, ако някой минеше през тях. Но най-вече нежните капки и прохладата се изливаха върху мистър Смит и мистър Търл. Гальовният му допир ги караше изненадани да се свиват все повече и повече, докато отново седнаха. Непрестанното боцкане и шибане по лицата им ги накара да затворят очи и уста и да вдигнат ръце, за да се предпазят. После неусетно те бавно отметнаха глави назад и се оставиха дъждът да ги облива.
Ненадейният порой трая само минута, после отмина, докато пръстите се придвижваха надолу по струните, изтръгвайки няколко последни изблика, и секна.
Последният акорд увисна във въздуха като снимка на блеснала мълния, прекъснала полета на милиони капки вода. После мълнията угасна. Последните капки се изсипаха в тъмнината сред пълна тишина.
Все така със затворени очи мис Хилгуд отдръпна ръце от струните.
Мистър Търл и мистър Смит отвориха очи, за да погледнат тези две свръхестествени жени в срещуположния край на салона, преминали някак през дъжда, недокоснати от него и сухи.
Потрепераха. Наведоха се напред, като че ли искаха да кажат нещо. Изглеждаха безпомощни — не знаеха какво да сторят.
И тогава един-единствен звук високо над тях, някъде из коридорите на хотела, привлече вниманието им и им подсказа какво да направят.
Звукът долетя долу съвсем слаб, изпърха като уморена птица, която удря немощни криле.
Двамата мъже впериха поглед нагоре и се заслушаха.
Звукът идеше оттам.
В своята стая мистър Фримли аплодираше.
Изминаха пет секунди, докато мистър Търл проумее какво е това. После той смушка с лакът мистър Смит и сам започна да ръкопляска. Двамата мъже удряха ръцете си в могъщи експлозии. Ехото рикошираше край тях из стаите на хотела нагоре и надолу, разбиваше се в стени, огледала и прозорци, опитвайки се да си пробие път навън.
Сега мис Хилгуд отвори очи, като че ли тази нова буря бе я връхлетяла на открито и бе я заварила неподготвена.
Мъжете подеха свой собствен концерт. Те така пламенно удряха длани, като че ли ръцете им бяха пълни с фишеци, които възпламеняваха един в друг. Мистър Фримли крещеше. Никой не го чуваше. Ръцете полетяваха встрани, изгърмяваха силно една в друга отново и отново, докато пръстите се подуха, двамата старци останаха без въздух и най-после отпуснаха ръце върху колената си, а сърцата им блъскаха лудо в гърдите.
Тогава много бавно мистър Смит се изправи и без да откъсва поглед от арфата, излезе навън и внесе куфарите. Той застана в подножието на стълбището и гледа дълго, дълго към мис Хилгуд. Погледна надолу към багажа й, оставен там до първото стъпало. Отмести поглед от куфара към нея и вдигна въпросително вежди.
Мис Хилгуд погледна арфата, куфара си, мистър Търл и накрая мистър Смит.
Тя кимна веднъж.
Мистър Смит се наведе и със своя собствен багаж под едната си мишница и с нейния куфар в другата ръка той започна дългото, бавно изкачване нагоре по стълбите в прохладния мрак. Когато тръгна, мис Хилгуд отново облегна арфата на рамото си и дали тя засвири в такт с неговите стъпки, или пък той пристъпваше в такт с нейната музика, никой от тях не можеше да каже със сигурност.
По средата на стълбището мистър Смит срещна мистър Фримли, който бавно и предпазливо слизаше надолу в избелял халат.
Двамата застанаха там, загледани в самотния мъж в сянката в отсрещния край на салона и двете жени малко по-нататък — едва-едва доловимо движение и отблясък. И двамата бяха обладани от една и съща мисъл.
Звукът на арфата, звукът на прохладната вода, която се лее всяка нощ, всяка следваща нощ в техния живот след тази. Отсега нататък никога вече няма да поливат покрива с градинския маркуч. Само ще седят на верандата или ще лежат нощем в леглата си и ще слушат как вали… вали… вали…
Мистър Смит продължи нагоре по стълбището; мистър Фримли тръгна надолу.
Арфата, арфата. Слушайте, слушайте!
Петдесетте години суша свършиха.
Настъпи времето на проливните дъждове.

събота, 18 май 2013 г.

Но не знаеш...


                                                 
                         "Не ме кори за нощите ми будни,
                          че тясно ми е в мекото леглo..."
                                        Петя Йорданова




В тишина е потънала къщата,
спиш, към мене обърнал лице.
А в съня до без дъх ме прегръщат
твойте влюбени, мъжки ръце,

като нежни, но здрави въжета,
впили нишки ревниво в плътта
и притегнали с възел сърцето.
Би завързал дори любовта...

Спиш до мен, но така и не знаеш
как на пръсти, покрай твоя сън,
през стените високи на стаята
преминавам и хуквам навън.

И по котешки, тайни пътеки,
без посока пресичам града.
Босонога, безплътна и лека,
плъзвам тъничък лъч светлина

на нощта в лабиринтите скрити
и из тях се надтичвам със вятъра. 
А танцуват край нас по стените
нощни сенки в безмълвен театър.

Във окото на бурята влизам,
песента на дъжда ме опива,
литвам с него далече и близо,
във реки и морета се вливам.

И се втурвам без дъх към звездите,
ставам мъничка част от безкрая,
в моя тайна вселена се скитам,
за която, прости, че не знаеш...

Впивай пръсти ревниво в плътта,
завържи ми ръцете, нозете,
само волната моя душа
ти не връзвай, не връзвай с въжета!






Мария Вергова
2013г.


четвъртък, 18 април 2013 г.

Щом утре се събудим

Чаршията е опнала гръбнак,
катери се по стръмното нагоре.
Вървиме двама с теб и странно как -
сами сме сред гъмжилото от хора.

А спомени от миналото  спят,
заровени из старите дюкяни
и чудно е как всичко в този град
събужда в мене родовата памет.

Пороят се разплиска изведнъж,
потече из ведро по калдаръма
и сякаш с този луд, проливен дъжд,
болярски огън лумна във кръвта ми.

Реката се разпени, зашумя,
поспря за миг под моста и отмина,
но зная, че целувката ни тя
ще помни даже и след сто години.

И нека звуци, или светлини
да глъхнат покрай билото на хълма -
аз виждам само твоите очи
и слушам твоя глас, додето съмне.

И знам, че споменът за тази нощ
ще е греховен и по царски блуден,
и ще гори в зениците ни още,
щом двама с тебе утре се събудим.

Мария  Вергова
04.04.2013г.

петък, 15 март 2013 г.

Убиец на дракони

       Нощта се е спуснала над притихналия град. Минава полунощ и всички прозорци, един по един, угасват. Уличните лампи едва мъждукат и под оскъдната им светлина сякаш хиляди призрачни сенки се плъзгат край стените. Повечето хора отдавна са се пренесли в царството на Морфей, отпуснати в своите топли и уютни легла. Само аз вървя през тъмната улица, криейки се в мрака и напрегнато се ослушвам. Старая се да се движа край стените на къщите, където светлината не ме достига и се притаявам в техните ъгли. Сигурно отстрани изглеждам доста странно – приведен напред и здраво стиснал ръцете си една в друга. Навярно някой би се учудил, ако можеше да ме види. Всъщност в левия ръкав съм затъкнал нож – голям и наточен – и съм готов всеки момент да го използвам. Кръвта в тялото ми кипи и всяка клетка в мен е напрегната и готова да действа – сякаш предусещайки, че тази нощ няма да бъде обикновена, а ще бъде нощ на битки и смели подвизи. Дошъл е моментът отново да докажа, че съм безстрашен защитник на хората, единственият, виждащ опасността и готов да ù се противопостави. Защото аз съм убиец на дракони.
           Приклякам  край оградата на една къща и напрягайки до крайност очите си, се взирам в тъмнината. Очаквам го да се появи откъм края на улицата. Драконите имат развити сетива и лесно могат да ме усетят, затова трябва да бъда много предпазлив и безшумен. Затаявам дъх и се приготвям да чакам.
           Изведнъж откъм близкото дърво ненадейно запява славей и аз целият подскачам от изненада, когато го чувам. Забравил съм, че славеите пеят нощем. После бързо се успокоявам и се заслушвам в песента. Толкова е красива и омайна! Наслаждавам й се известно време, като не спирам да се питам как е възможно мелодията да бъде всеки път различна и да не се повтори нито веднъж. Замислям се колко прекрасни са всъщност птиците и как не могат да ни сторят нищо лошо. Могат само да ни радват с песента си. А хората, те са зли и жестоки и не биха се поколебали да ни наранят, но въпреки това аз ще ги защитя и ще спася човешкия род.
           Вглеждам се отново в края на улицата. Вече е време той да се появи. Проучил съм добре навиците му и знам, че смяната му в магазина, където работи, приключва в два часа след полунощ. Магазинът е на две преки оттук – на голям и осветен площад, където дори по това време на нощта има движение на хора. Но за да стигне до дома си, той трябва да мине оттук, а аз съм готов да го посрещна.
           Изведнъж забързано тракане на токчета проехтява в далечината и един тъмен силует изплува от мрака. Най-сетне! Това е той. Усещам как всички мускули в тялото ми се напрягат и дишането ми се учестява. Кръвта пулсира в слепоочията ми, а ушите ми шумят. Той върви към мен и всяка нова стъпка го приближава все повече и повече, остават му само няколко последни крачки и ето, че ме достига. Аз приклякам като животно, готвещо се за скок и в мига, в който се изравнява с мен, се нахвърлям отгоре му, като едва сподавям изплъзващия се от устните ми вик. Той е изненадан и опитва да изпищи, но аз покривам с ръка устата му, преди да е успял да го направи. Усещам как за секунди тялото му застива от изненада, а след това започва да се бори и мята във всички посоки, за да се освободи. Но аз съм едър за възрастта си, притискам го с все сила към близката стена, замахвам с ръка и пробождам с ножа гърба му. Явно съм улучил точното място, защото конвулсивните му потръпвания скоро престават, той издава хъхрещ звук и се отпуска тежко в ръцете ми. Измъквам ножа от гърба му и усещам как топла струйка кръв се стича по него, а после се отдръпвам настрани и тялото се свлича безжизнено на земята. На бледата светлина на уличната лампа то изглежда толкова слабо и беззащитно! Ръцете все още стискат малката дамска чантичка, едната обувка се е изхлузила и е изхвърчала някъде встрани, главата е отметната назад и от полуотворените, начервени устни се процежда тънка, кървава струя. За момент ми става тъжно. Винаги, когато освободя някое човешко тяло от вселилия се в него дракон, изпитвам в мен тези объркани чувства. После приклякам до трупа, обръщам главата му така, че светлината да пада точно върху лицето и внимателно, много внимателно се вглеждам в очите, за да съм сигурен, че всичко е наред. Защото драконът е скрит точно там – в очите – и само някой случаен и непредпазлив злобен поглед може да го разкрие. Но бързо се уверявам, че всичко е както трябва – погледът сега е празен и безизразен, и успокоен, се изправям отново. Сега вече пред мен лежи просто тялото на едно двайсетина-годишно момиче, крехко и слабо, имащо обаче лошият шанс да бъде обсебено от дракон. Защото те, драконите, не подбират и се вселяват във всякакви човешки същества, крадат сърцата и обсебват мислите им и ги правят лоши, много лоши и жестоки. Но за жалост, никой освен мен не ги вижда и не знае за тяхната цел. Ето например мъртвото, лежащо на земята момиче – за всички тя е само една касиерка, работеща в денонощния супер наблизо. Всеки я отминава с безразличие, без дори да погледне лицето ù, без да се замисли, че тя изобщо съществува. Аз обаче често ходех там, за да я гледам. Харесвах стройното ù тяло, бялата ù и чиста кожа, нежния овал на красивото ù лице. Заставах зад някой стелаж със стоки и дълго,  дълго я наблюдавах. Понякога купувах и по нещо дребно, за да мога да мина край нея на касата и да послушам гласа ù. И така доста време. Веднъж обаче тя ме стрелна със презрително свити очи и изсъска:
            - Хей, малкият, какво си ме зяпнал така? Да не мислиш, че не съм забелязала как се навърташ наоколо? Какво си намислил да правиш – да крадеш ли? Да знаеш, че ако те видя още веднъж, ще повикам охраната да те подреди! – и тя мяташе към мен тъмни мълнии с очите си.
            Аз не казах нищо, само наведох глава и излязох мълчаливо от магазина, но вече бях видял всичко, каквото ми трябваше. За един кратък миг в погледа ù беше проблеснал онзи зловещ и злобен блясък, по който се бях научил да ги разпознавам. В нея се беше вселил един от тях и пускаше своите зли корени в сърцето ù. Още тогава знаех какво трябва да направя, но ми беше мъчно, че те избират винаги хора, които иначе харесвам.
 
            Отново се оглеждам внимателно наоколо, за да се уверя, че улицата е все така пуста. После свалям гумените ръкавици от ръцете си, събличам дъждобрана, по който има засъхнали капки кръв и го навивам на руло, а вътре напъхвам окървавения нож. Сега вече съм готов да се прибера у дома. Поглеждам за последно към лежащия на земята труп – около него вече се е образувала голяма локва кръв, която на оскъдната нощна светлина изглежда черна на цвят. Жалко, много жалко, момичето беше наистина хубаво. Въздъхвам дълбоко и тръгвам с бавни, уморени крачки към дома.      
 
 
 
         За първи път разбрах за драконите преди година, когато видях един от тях в очите на сестра ми Сюзън. Тогава тя беше на шест. Сю се роди, когато аз бях осем годишен и понякога си мисля, че те са били в нея още от самото ù раждане, просто аз не съм подозирал за това. Защото още от тогава тя беше едно истинско, малко чудовище. Преди тя да се появи, между мен и мама имаше нещо много специално. Аз бях нейното малко, прекрасно момче. Така ме наричаше тя. Двамата прекарвахме много време заедно и си имахме нашите тайни ритуали. Всяка петъчна вечер тя ме водеше на кино, после се разхождахме по Крайбрежната улица, а накрая отивахме в някоя сладкарница, пиехме сок и ядяхме торта, или сладолед. Разказвахме си забавни случки и се заливахме от смях. Понякога си избирахме някой случаен човек от седящите наоколо хора и започвахме да измисляме смешни истории за него. Трябваше да останем сериозни до края, а който не можеше да издържи и пръв прихнеше от смях, губеше играта. Обикновено човекът ни гледаше смутен и объркан и дори понякога се попипваше неловко, чудейки се какво не му е наред. Но най-много обичах вечерите, когато станеше време за сън и мама сядаше на леглото до мен, за да ме приспи. Всеки път тя измисляше някаква нова история и ми я разказваше, а във всяка от тях аз бях главният герой. Понякога бях смел рицар, спасяващ своята любима,  друг път – безстрашен владетел, завоевател на нови земи. И винаги, всяка вечер след поредната история, тя ми пееше една и съща приспивна песен, която беше измислила специално за мен. Казваше ми: „Франки, тази песен е само твоя, никое друго дете на тази планета не я е слушало, тя си е само за моето сладко, прекрасно момче.” И запяваше, а гласът ù беше топъл и нежен, сякаш ме докосваше най-мекото и гладко кадифе. Докато пееше, грижливо подпъхваше завивките ми, а ръцете й бяха винаги ласкави и меки. Обичах, когато се надвесва над мен, за да ме целуне за лека нощ, да вдъхвам аромата на косите ù - тогава се чувствах истински блажен и щастлив.
         Друг път пък се случваше да сънувам кошмари и да се будя със силни писъци. Тогава тя винаги дотичваше, вземаше ме в прегръдките си и нежно ме залюляваше, докато се успокоя и отново заспя.
        Но нещата се промениха отведнъж в мига, в който се роди Сюзън. Още от самото начало тя прикова вниманието на всички. Когато я донесоха у дома, целият ни делник се засуети около нея. Биберони, памперси, колики, бебешки плач – струваше ми се, че всичко това няма край. Тя плачеше почти непрестанно, а мама не я изпускаше от ръце. Все по-рядко имаше време за мен, а когато изобщо ме забележеше, бе за да ме навика за нещо – бе станала много нервна и раздразнителна. В началото си казвах, че това е само временно и скоро, когато нещата се уталожат, животът ще си потече по старому. Повтарях си – мама ме обича, аз съм си нейното малко момче, просто Сюзън е още бебе и има нужда от грижи. Когато поотрасне, всичко ще си дойде на мястото. Но времето минаваше, а този момент все не идваше. Нямаше ги вече петъчните разходки, нямаше ги историите за лека нощ. Когато идваше вечер при мен, мама машинално и разсеяно ме целуваше, пожелаваше ми набързо сладки сънища и тичаше при ревящата Сюзън. Около година след раждането й, в една зимна нощ се събудих от поредния ужасен кошмар. Страхът беше забил остри нокти в сърцето ми и се чувствах парализиран от страх. Имах нужда мама да ме прегърне и да усетя топлината ù. Промъкнах се тихо в коридора и се запътих към спалнята. Но от съседната стая, където спеше Сюзън, дочух плач. Открехнах вратата и погледнах вътре – мама я беше взела на ръце, полюшваше я леко и ù пееше, за да я приспи. Пееше ù моята песен. За миг се вцепених и дъхът ми сякаш спря – почувствах се като пронизан с хиляди, нажежени игли. Не помня как съм се върнал в стаята си, хвърлих се на леглото и дълги, безкрайно дълги часове неудържимо плаках. А на следващия ден казах на мама, че никога, никога повече не искам да ме целува за лека нощ.
             С времето Сюзън се превръщаше в принцесата на дома, а аз в неин верен паж, готов винаги да отстъпва и да изпълнява желанията на Нейно малко величество. Когато нещата не ставаха по начина, по който желае, тя с плач и манипулации пак успяваше да ги подреди както ù се иска. В един септемврийски ден, точно преди година, аз седях във всекидневната пред телевизора и гледах спортно състезание. А тя сновеше край мен и не спираше да хленчи, че иска да превключим канала. Отговорих ù, че няма да стане на нейното и я помолих да спре.Тя обаче започна да тропа с крак по земята и да повтаря като латерна – „Искам друг канал, искам друг канал!” Започвах да се изнервям, но въпреки това се постарах да не ù обръщам внимание. Ядосана, че нещата не стават както желае, Сюзън се повдигна на пръсти и протегна ръце към полицата на стенния бюфет. Там, сред другите фигурки, беше наредена и любимата ù порцеланова кукла, подарък от мама и татко за рождения ù ден. Тя я достигна, хвана я, а после с все сила я затръшна на земята, където куклата се потроши на хиляди малки парчета. В следващия миг тя се разпищя с цяло гърло. Мама беше в кухнята, но чувайки писъците ù, веднага дотича. Когато я видя, Сюзън започна да нарежда как аз съм счупил порцелановата кукла. Тя тъкмо гледала детския канал, давали любимото ù куклено шоу, а аз съм се появил, сменил съм канала и когато тя се възпротивила, съм грабнал куклата и съм я захвърлил на земята. Тя цялата се тресеше, почервеняла като божур, а от очите ù се стичаше водопад от сълзи. Аз гледах потресен и онемял, не можех да промълвя и думичка, а мама се обърна към мен, бясна от гняв  и каза:
            - Франк, не те ли е срам да тормозиш сестра си?! Погледни я как изглежда! Не мога да повярвам, че си толкова лош и  че можеш да счупиш най-любимата ù кукла! Станал си наистина невъзможен и ще си изтърпиш наказанието за това. За една седмица те лишавам от телевизия – да видим дали това ще те накара да обмислиш поведението си и да си вземеш поука! – и тя излезе, затръшвайки силно вратата.
           Аз стоях зашеметен от този обрат, а Сюзън, в мига, в който мама излезе , престана да плаче и ме погледна с тържествуващ и победоносен поглед. Очите ù сякаш казваха – видя ли, пак аз излязох победител, отново ти показах кой командва тук. Не забравяй никога, че аз съм тарторът! Погледът ù излъчваше това, но в дълбините му имаше и още нещо, нещо странно - сякаш там се беше стаила неописуема, сатанинска  злоба. Сякаш хиляди демонични пламъчета горяха в него и бяха готови да ме изпепелят. Аз я гледах  и ми се струваше, че и някъде другаде бях виждал този блясък, тази жестокост и злоба ми бяха познати. Напрягах се и опитвах да си спомня кога преди съм се сблъсквал с тях, но споменът ми се изплъзваше. А тя продължаваше да гледа с насмешливо присвити очи, тържествуваща от своята победа и имах чувството, че погледът ù ме хипнотизира. И в един миг  истината избухна като мълния в главата ми! Как не можах да се сетя веднага, как не разбрах  на мига!? Та това бяха очите на драконите! Прозрението ме разтърси целия и едва успях да се задържа на краката си. Гледах я и истината все по-ясно и натрапливо изплуваше на повърхността. Тези ужасни, жестоки създания, тези смразяващи дъха чудовища, ме гледаха през нейните очи!  Сега вече всичко започваше да се изяснява - та те са били в нея и са контролирали всяка нейна стъпка! Десетки нощи съм се будел с писъци, когато са навестявали сънищата ми и  съм се опитвал да прогоня страха, а те са били толкова близо до мен, на метри в съседната стая. Още преди години, когато прочетох за тях в комикса, който тате ми бе купил, живеех със ужаса от тяхната жестокост. Те, расата извънземни дракони,  дошли  да завладеят Земята, завземаха душите и умовете на хората и ги превръщаха в един от тях. Тайно и неусетно обсебваха нови и нови души, докато накрая цялата планета щеше да стане тяхна, а човешкият род да бъде затрит. Завинаги се беше врязал в съзнанието ми чудовищният им образ от картините в книжката, с техните бълващи огън ноздри и горящи,  демонични очи.  А дали те не са дебнели мига, в който ще могат да се доберат и до мен?! Дали не искат да обсебят и моята душа? Отново сякаш ток разтърси цялото ми тяло, а страхът блокира мислите ми. Знаех само, че не искам да стана тяхна жертва, не можех да бъда един от тях! Сюзън ме гледаше и очите ù пронизваха сърцето ми, караха ме да полудявам от ужас. Не издържах повече на този поглед! Не помня как съм протегнал ръка към масата, как съм достигнал ножа за рязане на плодове и съм го стиснал здраво в ръката си, а в следващия миг той вече пронизваше тялото на Сюзън. Като в просъница си спомням краткия й вик и как тя се свлича безшумно на земята. После мама отвори вратата и очите й станаха огромни, ужасени, когато ме видя коленичил до окървавената Сю. Тя се втурна към нея и я сграбчи, а погледът ù бе нечовешки, обезумял. Знам само, че не можех да понеса този поглед и тази омраза точно в нейните очи, затова вдигнах ръка и ножът проникна и в нея. Тя се олюля, опита се да каже нещо, но се задави от бликналата от устата ù кръв, последна конвулсия разтърси тялото ù и после падна на пода до Сю.  Телата им се бяха преплели едно в друго, а на земята под тях се образуваше голяма локва кръв. За част от секундата ме бодна мисълта, че дори и сега Сюзън я е взела със себе си, че дори и в самия край, тя пак е само нейна. Но после бързо се окопитих и един глас в главата ми ми нашепна, че трябва да бягам от тук, трябва да изчезвам час по-скоро. Погледнах ръцете и дрехите си – целите бяха подгизнали от кръв и за кратко усетих силен пристъп на гадене в стомаха, но бързо се окопитих. Съблякох се и натъпках всичко в една голяма, наилонова торба, пъхнах вътре и ножа, а после старателно измих ръцете си. Облякох чифт чисти дрехи, а гласът в главата ми все така настойчиво ме караше да бързам. Хвърлих един последен поглед към двете тела, лежащи на земята и с облекчение забелязах, че сега вече погледът на Сюзън е празен и демонският блясък го няма в него. Бързо отворих вратата и излязох в двора, където скрих торбата с дрехите в една голяма дупка, покрита с камък. Бях я изкопал преди време, за да крия в нея разни неща, които не исках да докопа малкото чудовище. Наместих добре камъка, а после побягнах към баскетболното игрище на съседната улица. Там се бяха събрали момчетата и аз, опитвайки се да успокоя дишането и треперещите си ръце, се присъединих към тях.
             Няколко часа по-късно, когато се прибрах, видях пред къщата ни  паркирани полицейски коли, а група съседи стояха скупчени встрани. До тях на земята се беше свлякъл татко, придържаше главата си с ръце и плачеше.  Една приятелка на майка ми ме забеляза, приближи се до мен, прегърна ме през раменете и хлипайки, каза:
          - Франки, момчето ми, имал си голям късмет, че не си бил в къщата този следобед, миличък...
 
 
          Следващата ми среща с Тях беше няколко месеца по-късно. Бях решил, че е време да споделя и с другите това, което знам и да разкрия пъклените им планове. Събрах група съученици и започнах да разказвам за драконите, за това как се домогват до нас и как могат да бъдат разкрити. Описвах зловещия им нрав и жестокост и мислех, че всички ще бъдат поразени от тази новина. Те обаче започнаха да се побутват и да се подсмихват подигравателно, а някои даже се почукваха с пръст по челото. Постепенно всички се разотидоха и аз останах сам в класната стая. Тогава забелязах мисис Смит, която стоеше до вратата и втренчено ме гледаше. Явно беше стояла там през цялото време и беше чула всичко. Аз никак не я харесвах – винаги ми беше изглеждала някак безчувствена и лишена от емоции, като робот. Тя влезе, доближи се до мен и каза:
           - Франк, от известно време те наблюдавам и ми се струва, че нещо странно става с теб.  – гласът ù звучеше студено и неприятно – Може би се дължи на шока от смъртта на майка ти и сестра ти – продължаваше тя, – но ти сякаш не си същият. Разсеян си, изглеждаш отнесен и аз определено се тревожа за теб. А ето и днес – слушах те какви небивалици разказваш на съучениците си и вече наистина смятам, че проблемът ти е сериозен. Мисля, че имаш нужда от помощ. Искам утре да повикаш баща си, за да разговарям с него и смятам да го посъветвам да те заведе на психолог. Според мен въпросът не търпи отлагане. – гласът ù беше станал непоносим, сякаш хиляди метални стружки стържеха в гърлото ù. А и начинът, по който ме гледаше, беше обезпокояващ. Очите ù ме изгаряха и като че ли проникваха вътре в мен, сякаш можеха да видят всичко, което става в главата ми. Усещането беше неприятно и ме накара да потреперя. А и ми се стори, че едно познато, издайническо пламъче проблесна там. Беше само за секунди, но ми бе достатъчно. Аз бързо сведох глава, за да не издам, че съм забелязал, но вече знаех – демонският огън трудно можеше да остане скрит. Тя беше една от Тях. Явно затова никога не съм я харесвал. А сега вече знаеше, че съм разбрал за тайната им и се опитваше да ми внуши, че съм луд. А навярно в най-скоро време щеше да се опита и да обсеби душата ми. Без да се издавам, че съм разбрал, аз й отговорих с тих глас:
           - Да, мисис Смит, разбира се, ще кажа на татко да дойде утре в училище.  – и после бавно и без да се обръщам, се отдалечих.
            Още в този миг знаех какво трябва да се направи. След училище се прибрах до вкъщи, за да взема ножа от скривалището на двора. Не го бях докосвал от последния път. Погледнах и окървавените дрехи в торбата и една предупредителна лампичка светна в главата ми. Трябваше да измисля нещо. Върнах се в къщата и измъкнах от килера един стар дъждобран. После се сетих, че някъде там трябва да се въргалят и гумените градинарски ръкавици на баща ми. Открих ги и взех и тях. Навих дъждобрана на руло, мушнах вътре ръкавиците и ножа и стиснах всичко под мишница. Сега вече се чувствах спокоен. Знаех къде се намира домът на мисис Смит и се запътих натам. Навън зимният следобед преваляше и беше започнало да притъмнява. Стигнах до началото на нейната улица и се мушнах в сенките на едно дърво, облякох дъждобрана, сложих ръкавиците и зачаках. Мракът се спускаше все по-наситен и гъст, беше дошла тази част от денонощието, когато последните отблясъци на деня се изплъзват и отстъпват мястото си на нощта. Знаех, че часовете ù в училище са вече свършили и очаквах всеки момент да мине край мен. Усещах леко треперене в коленете и ръцете си, затова стисках ножа още по-силно - трябваше да бъда силен и да не се поддавам на страха. Изведнъж тъмна фигура премина край мен и по силуета разпознах мисис Смит – тя вървеше бавно и спокойно, без да бърза. Оставих я да ме подмине с няколко крачки, а после с един скок се нахвърлих върху нея и с тежестта си я повалих на земята. Опитах се да замахна с ножа и да я промуша, но тя вдигна ръка и успя да хване моята за китката. Хватката ù беше силна и аз за момент помислих, че ще го изпусна. Борех се с всички сили, но съпротивата ù бе ожесточена – тя се мяташе, извиваше се във всички посоки и аз оставах без дъх, за да я удържа. Единственото ми предимство беше гладкият и хлъзгав дъждобран, по който се плъзгаха ръцете ù. Опитах се да замахна пак, но тя подложи пред гърдите си чантата и ножът се удари в нея, отново без да я нарани. В този момент от гърлото ù се изтръгна приглушен, дрезгав вик и аз едва успях да го спра, като запуших с ръка устата ù. Тя отново се замята и зарита с крака, когато, възползвайки се от едно кратко отпускане на хватката ù, замахнах с ръка и с мълниеносно движение на ножа прерязах гърлото ù. Тялото ù продължи да се мята още няколко секунди, а после се отпусна и ръцете ù ме освободиха. Аз се изправих с огромно усилие, залитайки и за момент щях да се строполя на земята. За миг бях помислил, че тя ще надделее и ще успее да се измъкне – толкова силно и яростно се съпротивляваше. Явно драконът, обсебил тялото ù, беше особено жесток и опасен. Все още дишах на пресекулки, а сърцето ми биеше лудо и неудържимо. Помислих си, че оттук нататък трябва да бъда особено предпазлив и внимателен, за да не се повтори това, което се беше случило – не знаех с какви екземпляри ще си имам работа занапред. Накрая, когато усетих, че вече имам сила, се изправих и бавно тръгнах към дома. А на следващия ден изчетох внимателно цялата литература, която успях да намеря. И в учебника по биология открих, че сърцата на гущерите се намират на гърба, а в крайна сметка драконите са просто големи гущери, нали? Сега вече знаех къде е слабото им място и оттук насетне нямаше да позволя на никой от тях да ми се изплъзне.
           След онази случка в училище, съучениците ми започнаха да ме отбягват. Усещах ги как се подбутват като ме видят, шушукат и хихикат зад гърба ми. За мен обаче това е без значение, дори и сам, аз пак ще откривам дяволските изчадия и ще се боря с тях. Единствено Синди не се държи така с мен, а е винаги мила и добра. И много красива. С нетърпение очаквам всеки нов ден, за да мога да я видя, а след училище я изпращам до дома ù и по пътя си говорим за хиляди неща. И винаги ни е приятно.  Веднъж обаче тя ми каза, че се налагало да остане в училище след часовете и нямало смисъл да я чакам, щяла да се прибере сама. Аз се съгласих и си тръгнах. На следващия ден обаче разбрах, че всъщност я е изпратил Марк. Не можах да се сдържа и се нахвърлих върху него – той знаеше за чувствата ми към нея и нямаше право да ми се изпречва. Победител в боя, естествено, излязох аз, защото винаги съм бил едър и силен, но когато накрая погледнах Синди в очите, видях нещо странно. Стори ми се, че там се чете тържество и задоволство, сякаш бе доволна, че сме се сбили за нея. А за миг имах чувството, че виждам и още нещо – сякаш някакво дяволско пламъче проблесна там за секунда, но не бях съвсем сигурен. Надявам се да съм сгрешил и просто да ми се е сторило, но от този ден нататък започнах внимателно да я наблюдавам. Сигурен съм, че рано или късно ще открия истината.
 
 
         Нощта е вече преполовена. Сега е царството на тъмнината и нощните сенки. Аз вървя по пътя към дома, а по пустите улици ме следва само тишината. Тишината и непрогледният мрак, криещ хиляди призрачни тайни. Тайни, които смразяват кръвта. В края на една от улиците мъждука слаба светлина – това е прозорецът на нашата къща. Татко явно пак е заспал пред телевизора и е оставил лампата да свети. След смъртта на мама и Сю, той почти спря да говори. Прибира се вечер от работа, отваря хладилника и хапва надве-натри, а после сяда на креслото пред телевизора и цяла вечер остава така. Гледа в една точка, без да превключва каналите, а накрая заспива и прекарва там нощта.
            Мама все още много ми липсва. Липсват ми смехът ù, топлият ù глас и начинът, по който докосва с устни челото ми, когато ми пожелава лека нощ. Понякога нощем я сънувам и в съня си плача от радост. Сънувам, че сме отново заедно, както преди, че сме в нашата любима сладкарница и ядем сладолед, а тя се залива от смях на шегите, които ù разказвам. После хванати за ръка се разхождаме по любимата ни Крайморска алея, говорим си, а пътят пред нас сякаш няма край. Накрая се събуждам, облян във сълзи и дълго, дълго стискам очите си, за да запазя спомена за нея.
            Вече съм пред нашата къща. Тя е пуста и тиха, само прозорецът на горния етаж все така самотно свети. Прекрачвам прага и влизам вътре, а в главата ми все още звучи песента на славея. Толкова е красива и омайна! Да, птиците са добри и прекрасни, и ни даряват само наслада, а хората - те са лоши, много лоши и зли и са готови винаги да ни наранят. Но въпреки това, аз ще им помогна и ще спася човешкия род. Защото аз съм Франк.  Франк,  убиец на дракони.

 
 
 Мария Вергова
2011г.