четвъртък, 15 ноември 2012 г.

Носталгия

В сънен унес притихва градът.
Тъмни сенки във мрака се гонят.
Нощни улици глухо мълчат,
а дъждът като шепот се рони.
С глас далечен звучи саксофон
и разплаква край мен тъмнината.
Долетява самотният стон
на затичан нанякъде вятър.
Ти дали си заслушан в дъжда?
Зная аз колко много обичаш
малки капчици нощна тъга
по стъклата без шум да се стичат.
И дали ти нашепват сега
всички думи, от мен неизречени,
недокосната моя мечта,
невъзможен, несбъднат, далечен…
Или може би тихо, без глас,
своя бяг без следа разпиляват,
както дните обгръщат във нас
всеки спомен с покров от забрава.
Плъзва утрото сноп светлина,
във дъждовни стъкла се оглежда.
Нека слънчев ти бъде денят,
моя тъй и  несбъдната нежност…




Мария Вергова
2011г

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар