понеделник, 26 ноември 2012 г.

И пак е нощ

И пак е нощ. И хиляди звезди.
Танцуват тъжни сенки в полумрака.
Самотна стая. И пианото мълчи.
Да го докосне някой с нежност чака.

И пак е нощ. И лунна светлина
опъва тънки нишки в тишината.
Прозорец. Силуетът на жена.
Косите ù целува само вятърът.

И пак е нощ. И споменът за мъж
изплува като сън от тъмнината.
В прегръдките на цъфналата ръж
днес друга слуша Лунната соната.
 
 
Мария Вергова
2010г.

събота, 24 ноември 2012 г.

Да обичам, обичам, обичам...

     Гледам през прозореца полюшващите се клони на есенните дървета, въртележките на падащите листа и си мисля колко преходно е всичко, как край нас се изнизват часове, години, човешки животи. Всеки миг е ценен и неповторим, а колко лесно го оставяме да ни се изплъзне, да ни подмине, без да оценим всичко красиво, което ни е дал. Колко сме неблагодарни към шанса, който имаме да сме живи, да дишаме, да се радваме, да страдаме дори... Понякога  се събуждаме като от сън и осъзнаваме колко много от нещата в живота  ни не са това, което ни се иска да бъдат, но понесени от инерцията, се оставяме колелото отново  да ни завърти. И то ни понася -  нагоре, надолу, безконечно, като в безкраен кръговрат. В редките случаи, когато успеем да спрем живота си на стоп-кадър, се плашим от това колко бързо се върти лентата и колко малко свободен избор имаме всъщност. Все се получава така, че някой друг пише сценария... Вкарват ни в роли, които не ни харесват, водят ни като марионетки на конци и накрая, докато се усетим, филмът е към своя край. Тъжно  е, че толкова бързо си отива всичко.  Иска ми се да мога да спра поне за няколко дни целия свят и да имам време да се насладя на всичко красиво, любимо, значимо...
      Питам се понякога къде е смисълът. И всеки път стигам до един-единствен отговор,  закодиран сякаш навсякъде около нас, а колко често сме слепи за него. Не е ли в основата на цялото ни съществуване едничката дума "обичам"? Не побира ли тя в себе си цялата палитра от усещания и чувства, заради които си струва да ни има? Не значи ли обичам също и щастие, красота, благодарност, прошка, копнеж, споделяне, грижа?.. Не е ли в началото и края на всичко?  И не е ли единственото, което не могат да ни отнемат, или попречат свободно да правим? Нека обичаме, това е, което ни дава най-пълнокръвното усещане, че сме живи, нека сърцата ни пулсират, опиянени от това сладостно чувство!  Как ми се иска да мога да забавя времето, да се радвам на всеки малък миг  и да  обичам, обичам, обичам...


сряда, 21 ноември 2012 г.

Тиха нежност във нощи сатенени

С тихи стъпки пресичам нощта,
към съня ти вървя, Обич моя.
Сред безумния бяг на света,
само там мога днес да съм твоя.

И прости, че за тебе не бях
тиха нежност във нощи сатенени,
че прегръщах по-тежкия грях
да сънувам, че ти си до мене.

Да се вглеждам във други очи,
да жадувам за твоите само,
да потъвам в море от лъжи,
а да знам - само себе си мамя.

Днес без теб съм горчива луна,
единаци по мене ще вият.
Днес съм сянка безплътна в нощта
и от себе си в мрака се крия.

И след толкова мъртви мечти,
нищо друго след теб не остана -
само вечност от нощи и дни
и душата ми разпиляна...


Мария Вергова
2011г.

четвъртък, 15 ноември 2012 г.

Носталгия

В сънен унес притихва градът.
Тъмни сенки във мрака се гонят.
Нощни улици глухо мълчат,
а дъждът като шепот се рони.
С глас далечен звучи саксофон
и разплаква край мен тъмнината.
Долетява самотният стон
на затичан нанякъде вятър.
Ти дали си заслушан в дъжда?
Зная аз колко много обичаш
малки капчици нощна тъга
по стъклата без шум да се стичат.
И дали ти нашепват сега
всички думи, от мен неизречени,
недокосната моя мечта,
невъзможен, несбъднат, далечен…
Или може би тихо, без глас,
своя бяг без следа разпиляват,
както дните обгръщат във нас
всеки спомен с покров от забрава.
Плъзва утрото сноп светлина,
във дъждовни стъкла се оглежда.
Нека слънчев ти бъде денят,
моя тъй и  несбъдната нежност…




Мария Вергова
2011г

 

събота, 10 ноември 2012 г.

Сън

Сънувах се в тайнствена, тъмна гора,
с изсъхнали, стари дървета.
Безлунна и призрачна беше нощта,
оловно висеше небето.

И гъста мъгла, като тежък саван,
застилаше плътно земята.
В окови от студ бе светът окован,
във клоните виеше вятър.

Аз бягах - изплашена, страшно сама,
изгубена лутах се в мрака
и търсех пред себе си лъч светлина,
надежда спасителна чаках.

Но призрачни сенки със мъртви души
протягаха пръсти към мене,
с горящи в омраза и злоба очи,
доброто в сърцето да вземат.

От гняв и от завист, от болката те
разпалваха огън обреден.
Заплитаха корени мойте нозе,
застиваше в мен ужас леден!

Събудих се с писък, отворих очи,
докоснах ръката ти в мрака.
Усетих дъха ти - до мен беше ти
и, сгушена в тебе, заплаках.

Че ти в тази хищна, житейска гора,
за мен - нежно, трепетно цвете,
си онзи спасителен лъч светлина,
във мрака студен дето свети.


Мария Вергова
2010г.