Часовете оставащо време

И последният лъч светлина
се стопява във моя прозорец.
Влиза тихо, на пръсти нощта,
без вратата дори да отвори.

Тишината отдавна дойде
и остана тук, без да ме пита.
Оттогава дантели плетене
уморно за мен по ъглите.

Телефонът протяжно мълчи
и забравен, във тъмното дреме.
А часовникът глухо брои
часовете, оставащо време.

А и кой ли е луд да стои
със прегърбено, грохнало старче?
Но и сухият хляб не горчи
самотата тъй както нагарча.

Ала скучен не ми е деня,
кой каквото си ще да говори -
по балкона врабчета броя,
с телевизора честичко споря.

А децата ли? Те са добре,
но са винаги много заети.
Зад протритото, старо перде
в мрака сякаш лицата им светят.

А и тази безсмъртна луна
със съня ми на жмичка се гони.
По безсънната, бяла стена
цяла нощ прожектира ми спомени.

И увиснала в мрака отвъд,
сякаш нежно, гальовно ме кани
да пристъпя по Млечния път
и завинаги там да остана... 

Във стъклата просветва деня,
стъпки сънени спуска отгоре.
Пак врабчетата вън ще броя,
с телевизора ще говоря...

Мария Вергова
2012г.

Самодива във теб се е влюбила...

Ще те чакам, дори и след седем лета,

да замръкнеш във тъмни усои,

а гората - сестрицата моя добра,

да обърка пътеките твои.

Ще се луташ уплашен, така не видял

как обратния път си изгубил,

че години живял си, до днес не разбрал -

самодива във теб се е влюбила.

И на горска поляна щом стигнеш до мен,

ще се спусна към тебе щастлива.

Ти от моята хубост ще спреш удивен,

а очите ми ще те опиват.

И във мрака звездици със сребърен смях

на рояк покрай мен ще лудуват.

Аз ще скокна, ще плесна с ръце и със тях

самодивско хоро ще танцувам.

А когато Вечерница горе изгрей,

те край нея ще спрат укротени.

Сред дърветата тихо ветрец ще повей,

ще приседна до теб уморена.

Ще направя постеля от мек горски мъх,

а завивка ще бъдат косите ми.

И на месеца ясен златистия връх

ще ти спусна почти до очите.

И дъхът ми омаен до теб ще гори,

ще те милвам със пръсти атлазени.

Ще ухае на билки и горски треви,

Змей-Горянин съня ни ще пази.

А когато Зората разгъне снага,

босонога ще хукна по съмнало

и от кладенец таен със жива вода

тежки менци за теб ще напълня.

От цветята блестяща роса ще сбера,

после ягоди - дъхаво-вкусни,

със вълшебна милувка, една по една,

ще поднасям към твоите устни.

А когато накрая, за теб и за мен,

аз отвара за обич направя,

ще останеш завинаги ти запленен

и за другия свят ще забравиш.

Мария Вергова

2011г.

И препускат край нас еднорози...

| + | - |

Пак пресичам среднощни площади,

все към теб, все към теб устремена!

До постелята твоя присядам,

босонога, с коси разпилени.

С нежни устни целувам дъха ти,

плъзвам длани по топлата кожа.

И безплътна, потъвам в съня ти,

само там ти не си невъзможен.

И в незнайна посока поели,

бродим двама по сънни пътеки.

Сред безкрая на времето спрели,

ще сме толкова светли и леки!

Покрай нас, в необята далечен,

ще танцуват звезди и комети.

А Луната - скиталница вечна,

облолика, във мрака ще свети.

Ще се спуснем във тайна градина,

с нацъфтели безброй туберози.

Нежен елф покрай нас ще премине,

ще препускат стада еднорози.

И сред този оазис вълшебен,

който нежно съня ни обгръща,

аз, смутена, пристъпвам  към тебе

и душата ти с обич прегръщам.

Как не искам денят да настане,

пак да бъдем далечни и чужди...

Нека миг още с теб да остана!

Не, недей, не, недей се събужда!

Мария Вергова

2011г.

И те търся в стих, нежно изречен...

Заваля над града изведнъж,
монотонно и някак унесено.
Сякаш хиляди капчици дъжд
тихо шепнат - къде си, къде си...

И заплита Бургаската вечер
тънки мрежи от лунна мъгла.
И те търся в стих, нежно изречен,
в притаения зрак на съня.

А навярно и днес се разминахме
някъде там, по Крайбрежната.
Ти - без лице и без име,
аз - уморено-небрежна.

Или в края на дългия ден,
ей така, без да знаеш, си минал
само миг, или два преди мен
покрай фонтана с делфините.

И сред нежно разцъфнали люляци,
сме поели безцелно нагоре.
А онази, най-пъстрата улица,
ни е скрила в морето от хора.

Или оня чудак бил си ти -
спрял на "Тройката", точно до ъгъла,
дето в джоба си носи трохи
да нахрани събраните гълъби?

Или може би ти си дъжда,
нависоко в простора понесен.
Търсиш моята сянка в нощта
и нашепваш - къде си, къде си...


Мария Вергова
2012г.

Не изпращай любовни писма

Не изпращай любовни писма,
украсени със стихове мили!
Своенравна е в мен любовта,
друг в сърцето ми корени впил е.

Зная - ти си добър, романтичен
и по рицарски благороден,
но на него, уви, не приличаш,
той е друга, различна порода.

Ти със думи целуваш ме нежно,
той понякога с думи ранява,
ала само след миг ме отвежда
на онази вълшебна дъбрава,

над която светулки прелитат,
еднорози в просъница тичат
и са само на педя звездите,
затова до безкрай го обичам!

Той си тръгва, когато поиска,
и за сбогом глава не обръща,
но обида и гордост подтискам,
знам - накрая при мен се завръща.

И е тъжна, почти безнадеждна
тази обич, с която  живея,
но в душата му щом се оглеждам,
как, кажи, да забравя за нея?

Не, не сричай  слова обиграни
като рицар в блестящи доспехи!
Той две думи прошепна ми само,
но отекват във мен като ехо.

И дори да ме тласка към ада
без пощада и милост  да знае, 
в дън земя даже аз да пропадам -
ще го търся дори и след края!

Мария Вергова
2012г.

Този град...

Този град ме посреща със паст от бетон

и със грохот и вой ме помита.

А в засада, пред мръсния гаров перон,

дебне глутница жълти таксита.

Този град, във стъкло и метал окован,

ненаситно, без жал ме поглъща.

И ме щраква във лъскав, неонов капан,

в част от трафика луд се превръщам.

Булевардите бясно препускат край мен

и се блъскам в лица милиони.

Всеки тича, към някаква цел устремен,

без да спре - сякаш времето гони.

Тук децата се раждат с олово в кръвта

и във клетки бетонни живеят.

От монитора само познават света

и затворени в клетките, креят.

Тук и слънцето свети през смог и мъгли,

дим и сажди закриват небето.

Над главите ни клети дъжд отровен вали

и в боклуци се дави морето.

И земята, отдавна изгубила глас,

изпод нас сеизмично въздиша.

И земята се гърчи безсилна и в бяс

земетръсни послания пише.

А там някъде има керван от звезди

и небето е толкова ниско!

А там има птици, поля и гори

и над тях пролетта се разлиства!

Сива утрин. Поредният делничен ден.

Пак пред входа ме чака таксито.

И навярно от гъстия дим покрай мен

се прокрадва сълза във очите...

Мария Вергова

2011г.