петък, 28 септември 2012 г.

Часовете оставащо време

И последният лъч светлина
се стопява във моя прозорец.
Влиза тихо, на пръсти нощта,
без вратата дори да отвори.

Тишината отдавна дойде
и остана тук, без да ме пита.
Оттогава дантели плете
не
уморно за мен по ъглите.

Телефонът протяжно мълчи
и забравен, във тъмното дреме.
А часовникът глухо брои
часовете, оставащо време.

А и кой ли е луд да стои
със прегърбено, грохнало старче?
Но и сухият хляб не горчи
самотата тъй както нагарча.

Ала скучен не ми е деня,
кой каквото си ще да говори -
по балкона врабчета броя,
с телевизора честичко споря.

А децата ли? Те са добре,
но са винаги много заети.
Зад протритото, старо перде
в мрака сякаш лицата им светят.

А и тази безсмъртна луна
със съня ми на жмичка се гони.
По безсънната, бяла стена
цяла нощ прожектира ми спомени.

И увиснала в мрака отвъд,
сякаш нежно, гальовно ме кани
да пристъпя по Млечния път
и завинаги там да остана... 

Във стъклата просветва деня,
стъпки сънени спуска отгоре.

Пак врабчетата вън ще броя,
с телевизора ще говоря...


Мария Вергова
2012г.

четвъртък, 20 септември 2012 г.

Самодива във теб се е влюбила...

Ще те чакам, дори и след седем лета,
да замръкнеш във тъмни усои,
а гората - сестрицата моя добра,
да обърка пътеките твои.

Ще се луташ уплашен, така не видял
как обратния път си изгубил,
че години живял си, до днес не разбрал -
самодива във теб се е влюбила.

И на горска поляна щом стигнеш до мен,
ще се спусна към тебе щастлива.
Ти от моята хубост ще спреш удивен,
а очите ми ще те опиват.

И във мрака звездици със сребърен смях
на рояк покрай мен ще лудуват.
Аз ще скокна, ще плесна с ръце и със тях
самодивско хоро ще танцувам.

А когато Вечерница горе изгрей,
те край нея ще спрат укротени.
Сред дърветата тихо ветрец ще повей,
ще приседна до теб уморена.

Ще направя постеля от мек горски мъх,
а завивка ще бъдат косите ми.
И на месеца ясен златистия връх
ще ти спусна почти до очите.

И дъхът ми омаен до теб ще гори,
ще те милвам със пръсти атлазени.
Ще ухае на билки и горски треви,
Змей-Горянин съня ни ще пази.

А когато Зората разгъне снага,
босонога ще хукна по съмнало
и от кладенец таен със жива вода
тежки менци за теб ще напълня.

От цветята блестяща роса ще сбера,
после ягоди - дъхаво-вкусни,
със вълшебна милувка, една по една,
ще поднасям към твоите устни.

А когато накрая, за теб и за мен,
аз отвара за обич направя,
ще останеш завинаги ти запленен
и за другия свят ще забравиш.


Мария Вергова
2011г.

вторник, 18 септември 2012 г.

И препускат край нас еднорози...

| + | - |
Пак пресичам среднощни площади,
все към теб, все към теб устремена!
До постелята твоя присядам,
босонога, с коси разпилени.

С нежни устни целувам дъха ти,
плъзвам длани по топлата кожа.
И безплътна, потъвам в съня ти,
само там ти не си невъзможен.

И в незнайна посока поели,
бродим двама по сънни пътеки.
Сред безкрая на времето спрели,
ще сме толкова светли и леки!

Покрай нас, в необята далечен,
ще танцуват звезди и комети.
А Луната - скиталница вечна,
облолика, във мрака ще свети.

Ще се спуснем във тайна градина,
с нацъфтели безброй туберози.
Нежен елф покрай нас ще премине,
ще препускат стада еднорози.

И сред този оазис вълшебен,
който нежно съня ни обгръща,
аз, смутена, пристъпвам  към тебе
и душата ти с обич прегръщам.

Как не искам денят да настане,
пак да бъдем далечни и чужди...
Нека миг още с теб да остана!
Не, недей, не, недей се събужда!


Мария Вергова
2011г.

петък, 14 септември 2012 г.

И те търся в стих, нежно изречен...

Заваля над града изведнъж,
монотонно и някак унесено.
Сякаш хиляди капчици дъжд
тихо шепнат - къде си, къде си...

И заплита Бургаската вечер
тънки мрежи от лунна мъгла.
И те търся в стих, нежно изречен,
в притаения зрак на съня.

А навярно и днес се разминахме
някъде там, по Крайбрежната.
Ти - без лице и без име,
аз - уморено-небрежна.

Или в края на дългия ден,
ей така, без да знаеш, си минал
само миг, или два преди мен
покрай фонтана с делфините.

И сред нежно разцъфнали люляци,
сме поели безцелно нагоре.
А онази, най-пъстрата улица,
ни е скрила в морето от хора.

Или оня чудак бил си ти -
спрял на "Тройката", точно до ъгъла,
дето в джоба си носи трохи
да нахрани събраните гълъби?

Или може би ти си дъжда,
нависоко в простора понесен.
Търсиш моята сянка в нощта
и нашепваш - къде си, къде си...



Мария Вергова
2012г.

четвъртък, 13 септември 2012 г.

Не изпращай любовни писма

Не изпращай любовни писма,
украсени със стихове мили!
Своенравна е в мен любовта,
друг в сърцето ми корени впил е.

Зная - ти си добър, романтичен
и по рицарски благороден,
но на него, уви, не приличаш,
той е друга, различна порода.

Ти със думи целуваш ме нежно,
той понякога с думи ранява,
ала само след миг ме отвежда
на онази вълшебна дъбрава,

над която светулки прелитат,
еднорози в просъница тичат
и са само на педя звездите,
затова до безкрай го обичам!

Той си тръгва, когато поиска,
и за сбогом глава не обръща,
но обида и гордост подтискам,
знам - накрая при мен се завръща.

И е тъжна, почти безнадеждна
тази обич, с която  живея,
но в душата му щом се оглеждам,
как, кажи, да забравя за нея?

Не, не сричай  слова обиграни
като рицар в блестящи доспехи!
Той две думи прошепна ми само,
но отекват във мен като ехо.

И дори да ме тласка към ада
без пощада и милост  да знае, 
в дън земя даже аз да пропадам -
ще го търся дори и след края!






Мария Вергова
2012г.

петък, 7 септември 2012 г.

Този град...

Този град ме посреща със паст от бетон
и със грохот и вой ме помита.
А в засада, пред мръсния гаров перон,
дебне глутница жълти таксита.

Този град, във стъкло и метал окован,
ненаситно, без жал ме поглъща.
И ме щраква във лъскав, неонов капан,
в част от трафика луд се превръщам.

Булевардите бясно препускат край мен
и се блъскам в лица милиони.
Всеки тича, към някаква цел устремен,
без да спре - сякаш времето гони.

Тук децата се раждат с олово в кръвта
и във клетки бетонни живеят.
От монитора само познават света
и затворени в клетките, креят.

Тук и слънцето свети през смог и мъгли,
дим и сажди закриват небето.
Над главите ни клети дъжд отровен вали
и в боклуци се дави морето.

И земята, отдавна изгубила глас,
изпод нас сеизмично въздиша.
И земята се гърчи безсилна и в бяс
земетръсни послания пише.

А там някъде има керван от звезди
и небето е толкова ниско!
А там има птици, поля и гори
и над тях пролетта се разлиства!

Сива утрин. Поредният делничен ден.
Пак пред входа ме чака таксито.
И навярно от гъстия дим покрай мен
се прокрадва сълза във очите...


Мария Вергова
2011г.