събота, 4 февруари 2012 г.

Цирк

    Беше горещ юнски следобед, в самото начало на лятото. Малката Даниел Смит играеше  в задния двор на  къщата,  край лехата със зеленчуци, когато внезапно я стресна силен звук от мегафон. Гласът, който идваше от улицата,  извади малкото и скучно градче от следобедната дрямка, в която то беше изпаднало. Мощният глас на мегафона съобщаваше,  че в градчето им пристига  известният цирк " Magic Shadows" и ще изнася представления цели две седмици. Следваше списък с имената на артистите от трупата и  номерата, които ще изпълнят, както и цялата менажерия от животни. Колата, от която се чуваше  гласът обиколи няколко пъти съседните улици, отдалечи се и после постепенно заглъхна.
          Даниел стоеше като захласната. Тя беше само на осем години и досега никога не беше виждала цирк. Градчето им беше малко, провинциално и обикновено такива атракции го подминаваха. Баща й я беше водил само на панаира в съседния град миналото лято и там за първи път беше яла захарен памук и се беше возила на Виенско колело. А за цирка й бяха разказвали и тя понякога си го представяше като огромна сграда, голяма почти колкото църквата, пълна с най-разноцветни светлини и странни звуци.
         А ето, че сега той пристигаше в техния град. И щеше да остане цели две седмици! Даниел скочи бързо и  хукна към къщата, за да съобщи новината на майка си. Тя връхлетя вътре с радостни викове и я завари в кухнята. Мисис Смит тъкмо беше приготвила курабийки и се канеше да ги нарежда в тавата, за да ги пече. Тя беше около 30-годишна жена, вечно сърдита и недоволна от нещо. И сега погледна укорително Даниел заради шума, който вдигаше. А тя щастливо извика:
     - Мамо, мамо, чу ли? Ще идва цирк! Ще идва цирк! - и я погледна с блеснали от радост очи.
      - Знам, че ще идва, а ти спри да викаш, Даниел! Още вчера шериф Конърс ми каза. Но се чудя за какво  изобщо ни е този цирк! Ще ни донесе само главоболия и шум! А и не виждам защо шерифът им е разрешил да оcтанат цели две седмици?
      - Но, мамо, ще бъде прекрасно! Ще има клоуни, акробати и дори тигри! - очите на момиченцето се разшириха от въодушевление, а цялото му личице сияеше. - Никога не съм виждала живи тигри преди!
      Мисис Смит се подсмихна, но бързо скри усмивката си и строго каза на дъщеря си :                     
      - Хайде, остави сега цирка! Отивай да се измиеш и се приготви за вечеря. След петнайсет минути да си на масата! - и измърмори тихо под носа си - Цирк...Само цирк ни е притрябвал...
       След половин час Даниел, майка й и мистър Смит, който се беше върнал от работа, седяха на масата и вечеряха. И по време на цялата вечеря, единствената тема, която обсъждаха, беше циркът. Момиченцето разказваше на баща си колко страхотно и интересно ще бъде всичко и как  няма да пропусне нито едно представление.А той кимаше разбиращо и я гледаше усмихнат.
      Още на следващия ден в града пристигнаха два камиона и десетина коли с каравани, които пренасяха актьорите и животните от цирка. И за най-огромна радост на Даниел, и за ужас на майка й, се оказа, че той ще бъде построен на поляната точно срещу тяхната къща. Разтовариха от камионите разни железа, пейки, платнища и всякакви други материали, и започнаха да строят огромния купол. За кратко поляната заприлича на истински мравуняк от хора - навсякъде щъкаха работници, които строяха скелето, любопитни хора обикаляха и разглеждаха, а децата бяха просто пощуряли от радост. Във въздуха се носеше онази специфична и неповторима миризма на цирк, която не можеше да бъде сбъркана с никоя друга. По поляната бяха пуснати да се разхождат свободно две понита и няколко козлета, а децата бягаха във възторг и се опитваха да ги хванат. Имаше щрауси, кафез със гълъби, а също и няколко красиви бели пудела. Но най-голямата атракция бяха бенгалските тигри. Животните бяха три, огромни и страшни, и обикаляха неспирно клетката си. От време на време се спираха и изръмжаваха срещу хората, които като хипнотизирани стояха пред тях и ги наблюдаваха. Две от животните бяха мъжки, и в сравнение с третия, женски екземпляр, изглеждаха сравнително спокойни. Но тигрицата беше истински разярена  от тълпата срещу себе си и се хвърляше със страховит рев към нея, като замахваше с лапи  през решетките. Гледката беше наистина поразителна и събраните хора ставаха все повече.Децата със страх и възхищение наблюдаваха хищните животни, и дори най-палавите и немирните сред тях отстъпваха плахо назад и не смееха да се приближат. Атракцията достигна своя връх, когато се появи дресьорът на тигрите и започна да ги храни. Той донесе една дузина замразени пилета и  започна да им ги подава, като ги забучваше на дълга вила. А животните, обезумели от глад, за кратко време ги разкъсваха и поглъщаха.
     Даниел също беше сред тълпата пред тигрите и малкото й сърчице щеше да изскочи от вълнение. Тя наблюдаваше всичко с разширени от удивление очи, и страхът и възторгът се преплитаха в нея. Наистина не си беше и представяла, че циркът е такава смесица от цветове, шумове и усещания. Всичко беше толкова непознато и така вълнуващо и прекрасно! Нямаше търпение огромният купол да бъде построен и тя да пристъпи в него, за да наблюдава всички тези интересни и екзотични  хора, пристигнали със своите животни.
        На следващия ден, още с развиделяването, тя скочи от леглото. Нямаше търпение да изтича на поляната срещу къщата и да види какво става там. А и без това почти не беше мигнала тази нощ от вълнение. Набързо се облече и закуси, и въпреки че майка й се намръщи недоволно, излезе от къщи и отиде отсреща. Работата по издигането на купола продължаваше и работниците сновяха насам-натам. Даниел се огледа - клетката с тигрите беше преместена малко по-встрани и сега цялата се огряваше от сутрешното слънце.Тя се приближи към нея. Трите животни този път бяха налягали едно до друго и блажено се прозяваха и протягаха. Явно бяха вече нахранени и сега спокойно премигваха и дремеха. Момиченцето клекна срещу клетката, облегна брадичка на двете си юмручета и започна да ги наблюдава. А те само я поглеждаха и сякаш с досада извръщаха глави настрани, като ги отпускаха върху лапите си. Тя стоя така близо половин час, неможейки да откъсне поглед от големите хищници, които в момента  й приличаха на котки, мързелуващи на припек. Изведнъж, както се беше унесла, някакъв глас я стресна. Даниел веднага се извърна и видя до себе си едно малко момиченце, на приблизително същата възраст като нея, което я гледаше.
    - Здравей! - повтори то отново.
     - Здравей! - отвърна Даниел.
     - Аз съм Евелин. Искаш ли да бъдем приятелки?                                                                                             
      Даниел за момент  замълча. Не си спомняше да познава това момиченце, нито да го е виждала някога преди. А то, сякаш прочело мислите й, каза:
       - Аз съм от цирка. Пристигнахме вчера с баба и дядо. - и повтори - Искаш ли да бъдем приятелки?                                                                                              
       Даниел я огледа с любопитство. Момиченцето беше малко по-слабо и високо от нея, облечено с дънки и избеляла блузка. На краката си носеше каубойски ботушки, въпреки началото на лятото, а косата му беше русолява и дълга, и стигаше почти до кръста. Погледът му беше сериозен, а очите прозрачно-сини, почти безцветни, я гледаха и очакваха отговор.
         - Да, разбира се, можем да бъдем приятелки. - отвърна тя. - Аз съм Даниел, но всички ме наричат Дани. И ти можеш да ми казваш така.
         - На мен ми викат Еви. Ти тук ли живееш? - попита момичето.
         - Да, тук, в отсрещната къща. А ти откъде си?
          Евелин се намръщи и замълча за момент, а после отвърна:
        - Не зная. - обърна се и бързо каза - Ела!
    Дани я последва и двете тръгнаха през тревата между караваните.
      - Ти какво точно правиш в цирка? - попита я Даниел.
     - Ходя на въже. - отвърна Еви. - Искаш ли да видиш?
      - Да! - засия момиченцето. - Не съм виждала такова нещо досега.
       И Еви я поведе към една от караваните. Встрани от нея, на две високи стойки беше опънато въже. Тя само събу ботушките си и леко като перце се метна върху него. Разпери ръце встрани и започна да плъзга краката си по въжето, като умело пазеше равновесие. Премина от единия до другия му край, после се завъртя изцяло и се върна обратно. Даниел гледаше с ококорени от изненада и възхищение очи. Накрая не можа да се стърпи и дори изръкопляска. А Еви скочи отново на земята и каза:
  - Видя ли? Утре можеш да ме гледаш и на представлението.
    После се обу отново и допълни:
    - Ела, ще те заведа при един човек!
    И двете момиченца пак тръгнаха и се запровираха между фургоните. Еви се спря пред един от тях и извика високо:
   - Владимир, Владимир!
     От вътре излезе едър мъж на средна възраст, в който Даниел веднага разпозна дресьора на тигрите от предния ден. Той се усмихна и поздрави двете деца с руски акцент.
     - Това е Владимир, мой приятел.Той изпълнява номер с тигрите и понякога ми разрешава да влизам  в клетката при тях.
    При тези думи мъжът отново се усмихна.
     - А това е Даниел. - добави Еви - тя живее в къщата отсреща. - И допълни - Тя ми е приятелка.
    Владимир се обърна към Дани:                                                                                          
      - Ако искаш, ела някой ден да гледаш по време на дресурата. Всички приятели на Еви са и мои приятели.
      Тя веднага закима утвърдително в знак че приема и от радост не можа и думичка да каже. Такова нещо не си беше и представяла, че може да й се случи. Двете с Евелин продължиха да обикалят и останалите каравани, разговаряха с другите артисти и разгледаха всички животни. До вечерта Даниел вече познаваше абсолютно всички от трупата и се беше сприятелила с тях.
        На следващата сутрин тя отново отиде при Еви и двете играха и се забавляваха целия ден. Бягаха по поляната и хващаха пеперуди, набраха си цветя и изплетоха от тях красиви венци. Еви й показваше как се жонглира с топки и я учеше на фокуси, които знаеше от дядо си, а накрая гледаха  как Владимир дресира тигрите. Циркът беше вече изцяло построен и същата вечер щеше да е първото представление. Дани с трепет го очакваше и нямаше търпение денят да свърши и то да започне.
      Когато часът настъпи, тя, заедно с майка си и баща си тръгна натам. Край цирка вече се беше събрала огромна тълпа от хора и всички възбудено разговаряха. Край купола имаше въртележка с кончета от която се чуваше силна музика и децата се блъскаха и надпреварваха да се качват на нея. Имаше продавач на захарен памук и навсякъде се носеше  сладкият му мирис. На друго място пък предлагаха вкусни фунийки с крем и Дани разпозна в продавача дядото на Еви. Той също я забеляза, подаде й една фунийка безплатно и й намигна усмихнато. Имаше и клоун, който продаваше балони. Той ги огъваше във формата на всякакви животни и разсмиваше децата. Сред тълпата Дани видя и Еви, която се  разхождаше между хората и ги разглеждаше. Тя веднага дръпна майка си и я поведе към новата си приятелка. Еви също ги видя и тръгна към тях. Когато се приближиха, мисис Смит я  изгледа изпитателно и каза:
     - Здравей, ти сигурно си Евелин. Дани ми е разказвала за теб.
     - Здравейте, госпожо! - отвърна момиченцето.
      -Сигурно е много интересно да работиш в цирк, Евелин - продължи майката на Дани, - особено за дете на твоята възраст. Родителите ти също ли участват в представленията?
     - Тук съм само с баба и дядо, госпожо - отговори Еви - Дядо е фокусник, а баба е дресьорка на гълъби.
     - Интересно, - каза мисис Смит, - сигурно ти липсват майка ти и баща ти?  А ти всъщност откъде си?
       Евелин смутено замълча за миг, а после отговори:
      - Не зная.        
    "Ама че странно дете!" - помисли си мисис Смит. И продължи на глас:
     - Ти сигурно много пътуваш и си видяла най-различни места, нали, Евелин?
      - О, да, госпожо, била съм в много градове  и много държави.
     - Така ли? И колко държави си посетила досега?
      - Ходила съм в почти всяка държава и почти всяко кътче на планетата, госпожо.
     - Хм... - мисис Смит недоверчиво я изгледа. - Ти май преувеличаваш малко, а Евелин? Как е възможно дете на твоята възраст да е посетило толкова много места? Та ти си на не повече от осем години. - и скептично повдигна веждите си. - От колко години пътуваш с трупата?
     - Баба казва, че от сто, госпожо. - отвърна момиченцето.
       Мисис Смит цялата почервеня от възмущение. Това дете съвсем явно се опитваше да се  подиграва с нея! Тя тъкмо отвори уста, решена да му даде да се разбере и да го постави на място, когато нещо в погледа на прозрачно-сините му очи я стресна и я накара да замълчи смутено. Изведнъж  инстинктивно  й се прииска да избяга  час по-скоро и  да иде някъде  надалеч от това място. Тя хвана ръката на Даниел, извъртя се рязко, и дърпайки я след себе си, бързо се отдалечи.
      След известно време Даниел, майка й и баща й влязоха в цирка и се настаниха в ложата точно до самия манеж. Момиченцето се оглеждаше наоколо и поглъщаше всичко с разширени от удивление очи. Имаше толкова много хора и светлини, толкова много звуци! Всички разговаряха и се смееха,  и очакваха най-сетне представлението да започне. Изведнъж ярките светлини угаснаха и силната музика утихна. Един прожектор освети манежа и на него иззад завесите излезе конферансието. Циркът започваше! От този момент Даниел беше изцяло погълната от това, което ставаше пред нея и с интерес наблюдаваше  всичко. На манежа се редуваха акробати и клоуни, фокусници и дресьори, а публиката ту притихваше, ту избухваше в бурни аплодисменти. Жена-каучук се огъваше в умопомрачителни пози, факири от Индия гълтаха огън, гимнастици увисваха на трапец под самия купол. Имаше и майсторска езда на коне, и дресура на животни, и много смях с клоуните. Забавлението беше голямо! През цялото време обаче Даниел с нетърпение очакваше на манежа да се появи  Еви. И ето, почти към края на програмата, тя излезе иззад завесата, облечена в сребристосиво трико,  крехка и мъничка, като  статуетка. Въжето, на което щеше да ходи, беше опънато високо горе, почти под самия купол. Тя се изкачи пъргаво по пилона, за който бе завързан единият му край и стъпи на малка платформа. В този момент конферансието под нея обяви номера й и съобщи, че той ще бъде изпълнен без всякакви обезопасяващи средства. Като чу това, публиката зажужа като кошер. Чуха се учудени възгласи и викове, хората прехапаха устни и уплашено заклатиха глави. Това беше нечувано и много опасно! Но още преди да успеят да се съвземат от изненадата, барабаните забиха туш и Евелин смело разпери ръце и поднесе единия си крак към въжето. В този момент всичко утихна. Настана абсолютна тишина и хората впериха поглед високо горе към нея, като не смееха дори да дишат от напрежение. Тя пристъпи бавно и с другия си крак и полека, стъпка по стъпка, започна да се придвижва по въжето. На всички им се струваше, че е изминала цяла вечност, докато успее да стигне  до средата му. Публиката я гледаше отдолу - такава тъничка и слаба , като привидение, и се чудеше как такова малко момиченце има в себе си толкова много кураж. А тя продължи да се придвижва бавно по въжето, пазейки равновесие с разперени ръце и накрая успя да стигне до платформата в другия му край. В този момент всички наскачаха от местата си и започнаха възторжено да викат браво и да ръкопляскат. Не можеха да се нарадват на смелостта й. А Еви, както гледаше надолу към публиката, изведнъж съзря Даниел в една от ложите и започна високо да я вика по име:
     - Дани, Дани! - И двете деца радостно си замахаха.
        За Даниел това беше една от най-незабравимите вечери в живота й. На следващата сутрин тя отново отиде при Еви и  целият ден двете пак  играха, а вечерта отново гледа представлението от ложата. И на другия, и на по-другия ден всичко се повтори. Всеки път Даниел сядаше близо до манежа, а Еви в края на своя номер махаше на приятелката си и високо й викаше:
    - Дани, Дани!
      Ден след ден,  двете момиченца се сприятеляваха и привързваха  все повече и станаха неразделни. Един ден, както играеха, Евелин каза:
     - Дани, ти си  най-добрата ми приятелка сред тези, които някога съм имала!
     - А ти много приятелки ли си имала, Еви?
      - Да, много, - отвърна тя - но те всички после си отиват.
      - Как така си отиват? Защо? - попита я неразбиращо Даниел.
      - Защото всички порастват. - отговори й кратко Еви.
       Една вечер, в средата на втората седмица, на поредното представление се случи нещо, което помрачи настроението на всички. По време на номера с тигрите, женският тигър беше много неспокоен и раздразнителен. През цялото време той отказваше да се подчинява на заповедите на дресьора и се държеше много агресивно. Владимир се опитваше да накара тигрицата да скочи през голям горящ обръч, а тя замахваше срещу него с лапа и заплашително ръмжеше. Когато разбра, че с добро няма да постигне целта си, мъжът замахна с камшика си и го стовари върху животното. Чу се как той изсвистя във въздуха и изплющя силно върху гърба му. И в следващия миг се разрази нещо ужасно. Тигрицата изрева и в дива ярост се нахвърли върху мъжа, събори го на земята и заби нокти в гърдите му. Само за няколко секунди дрехите на Владимир се обагриха в кръв и увиснаха на парцали по тялото му. Животното и той се затъркаляха по пода, вкопчени един в друг, подобно на огромна, жива топка, докато накрая някой от охранителите не успя да застреля тигъра с три бързи изстрела. Огромният хищник отпусна бавно хватката си и падна безжизнено на пода. До него Владимир също лежеше проснат на земята, целият в кръв и с огромна рана на гърдите. Публиката беше в шок. Част от хората бяха замрели от ужас и вцепенено гледаха към манежа, не можещи да възприемат случилото се. Други плачеха, закрили лицата си с ръце и клатеха невярващо глави. Отнякъде изскочи човек, който извика, че е лекар и се затича към ранения мъж. Бързо донесоха носилка и изнесоха окървавения Владимир навън. По-късно стана ясно, че шерифът лично го е откарал до болницата на съседния град. Представлението за тази вечер беше завършило. Хората излизаха с наведени глави   и тихо коментираха случилото се. Всички бяха тъжни и разстроени. Дани също беше присъствала и беше видяла всичко. Тя се прибра вкъщи и разказа случката на родителите си, а вечерта спа много неспокойно и сънува кошмари. На другата сутрин, когато отиде при трупата, разбра, че Владимир е в тежко състояние, но от болницата са казали, че ще се оправи. На Дани й беше много тъжно за  приятеля й, но Еви сякаш не отдаваше голямо значение на случката и се държеше нормално като всеки друг път. Тя все така весело скачаше и бягаше, береше цветя и се смееше, сякаш нищо не се е случило. Представленията тази и на следващата вечер минаха без номера на Владимир, а в края на втория ден след инцидента, на Дани й се случи нещо много странно.Тя тъкмо се беше разделила с Еви и се прибираше вкъщи да вечеря, когато й се стори, че в полумрака, зад караваната на Владимир, вижда неговия силует. Тя се поспря и присви очи, за да види  по-ясно в тъмнината -да, това беше наистина неговата висока и едра фигура, пристъпваща бавно, с типичната му тежка и тромава походка. Той заобиколи караваната, спря се за малко, наведе се да вземе нещо от земята, а после силуетът му сякаш постепенно се стопи и изчезна в здрача. Даниел разтърка очи с юмручета, мислеща, че й се привижда, и погледна отново натам - на мястото, където преди секунди беше видяла едрата фигура, сега нямаше никой. Тя се обърна бързо, изхвърча като стрела към къщи, трясна вратата и задъхано разказа всичко на майка си. Гласчето й беше изтъняло от уплахата, а думите й бяха толкова накъсани и объркани, че от разказа й се получи нещо съвсем несвързано. Мисис Смит я накара още два пъти да й разкаже какво е видяла и накрая много се ядоса:
      - Какво искаш да ми кажеш, Даниел? Че си видяла току що човек, който преди два дни беше почти разкъсан от тигър и дори не се знае дали ще оживее? Как искаш да ти повярвам на подобна глупост? Ти съвсем си заприличала на онова малко, странно момиченце от цирка, което непрекъснато си измисля разни истории и сипе лъжи на всяка дума. Честно да ти кажа, това дете никак ни ми харесва, чак тръпки ме побиват от него. Смятам, че ти влияе зле и много се радвам, че  скоро си тръгва!
       Тя още половин час мърмори, кара се и нарежда, и накрая Дани сама повярва, че това, което е видяла не е бил дресьорът, а някой друг, който в тъмнината й е заприличал на него. След известно време тя се успокои и след няколко часа почти забрави за случката.
       Ден след ден, времето минаваше, и ето че дойде краят на втората седмица, и на последното представление на цирка. На Дани й беше безкрайно тъжно, че трябва да се раздели с Еви. Тя беше свикнала с нея, беше се привързала и в компанията й се чувстваше чудесно. Дани нямаше много приятели на своята възраст в градчето и обикновено дните й минаваха доста скучно и монотонно. А Еви беше донесла толкова много радост, вълнение и настроение в тях! Но двете седмици от престоя на цирка бяха изминали и след тази вечер той щеше да си тръгне. Последното представление беше най-грандиозното и тържествено от всички. В цирка отново бяха дошли страшно много хора - също както в първия ден. Артистите влагаха цялото си старание и умение, за да омаят и очароват публиката, клоуните бяха по-забавни и по-смешни отвсякога, а конферансието с безкраен патос обявяваше всеки нов номер. Когато дойде краят, всички станаха на крака и дълго и бурно аплодираха. А Дани гледаше тъжно и си мислеше: "Това беше. Утре Еви ще си тръгне и аз отново ще остана сама."
       Когато се прибраха вкъщи, тя не хапна почти нищо, само каза на майка си, че й се спи и се мушна рано в леглото.
       Изведнъж през нощта я стресна и събуди някаква музика. Дани се заслуша - беше точно музиката, която звучеше винаги от въртележката с кончетата край цирка. Тя се надигна в леглото си - струваше й се, че през отворения прозорец в стаята нахлува и миризмата на захарен памук и на сладки фунийки с крем! А след малко й се счу и глъч от гласове, които се смееха и говореха силно. Вече съвсем разсънена, Даниел седна в леглото. Да, сега вече беше съвсем сигурна! Всички тези  гласове, смях и звуци идваха отсреща от цирка! Явно там са си устроили веселба преди утрешното заминаване! - помисли си тя. Изведнъж страшно много й се прииска  да е  там сред тях, заедно с Еви и всички останали, които й бяха станали толкова добри приятели! Представи си колко светло, весело и шумно е при тях сега и колко хубаво би било да се посмеят заедно. Изведнъж през главата й  премина мисъл, която никога преди не би й хрумнала. Никога преди не би си и помислила да излезе сама вечер от къщи! За секунди един вътрешен глас се опита да се обади, че това не е редно за малко момиченце като нея, че е опасно и не бива да го прави. Но после до нея отново достигна музиката от въртележката и краката й сякаш сами скочиха от леглото. Даниел тихо прекоси стаята, и както беше боса и по нощница, отвори пътната врата и излезе навън. Премина бързо през двора и вече беше на улицата, затичана към полянката отсреща. Музиката от въртележката се чуваше все по-силно, а миризмата на захарния памук се носеше навсякъде във въздуха. Още няколко крачки и тя беше там.
         Странно! Въртележката се въртеше, но беше празна! А преди малко можеше да се закълне, че от нея се чуваше смях и глъч. Даниел изненадано я загледа, но после чу гласовете вътре от цирка. Явно там се бяха преместили всички. Тя се запъти към купола. Толкова се радваше, че ще ги види, дори от радост й се причуваха звуци и музика като от истинско представление! Чуваше гласа на конферансието, чуваше как оркестърът свири туш, дори й се струваше, че вътре е пълно с хора, че има истинска публика, която се провиква с радостни възгласи и ръкопляска! Дани с разтуптяно от радост сърце се приближи до купола, повдигна платнището и влезе. Но...вътре нямаше никой! Беше абсолютно пусто и празно. Светлините светеха и разноцветни прожектори осветяваха манежа, но на него нямаше никой. Откъм мястото на оркестъра се чуваше силна музика, макар че всички инструменти бяха облегнати по столовете, или оставени на земята. А от всички страни се чуваха гласовете на хора, които бурно аплодираха и ръкопляскаха, но...пейките до една бяха празни. Даниел с невярващи и изумени очи гледаше всичко. Тогава чу и гласа над себе си. Някъде горе, високо над нея, изпод самия купол, едно тъничко гласче я викаше: - " Дани, Дани, Дани!"
      Малките й крачета не издържаха, те сякаш сами се подгънаха и тя падна на колене върху земята. Очите й бяха станали огромни, толкова огромни, че всичко наоколо можеше да потъне в тях и да се удави в техния ужас! А писъкът й беше по-силен от всичко. Той се издигна високо нагоре, проряза нощта и проехтя в нощното небе.
       На следващата сутрин шериф Конърс и още няколко мъже седяха в градския бар и пиеха сутрешното си кафе. Шерифът си беше поръчал и яйца с бекон за закуска, и с видимо удоволствие ги поглъщаше. По някое време един от мъжете се обади:
        - Да ви кажа какво ми подшушна вчера Питър Пощаджията. Казва, че като се ровил в старите вестници, - нали го знаете него, той ги пази отпреди  цял  век, -  та прочел там за някаква трагедия, която станала по тия места с един цирк преди около сто години. Там пишело, че той  целият изгорял, заедно с всички хора и животни в него. Станало през нощта и затова никой не се спасил. Но Питър твърди, - тук мъжът сниши глас, сякаш искаше да им съобщи някаква тайна, - че  пишело също, че  този цирк, който уж бил изгорял, се появявал после по разни места, но хората в него си били  живи и наглед нищо им нямало. Само дето се случвали разни странни работи с тях. - Мъжът отново сниши глас и  почти зашепна - И знаете ли как се е казвал този цирк? - той ги погледна с блеснали очи, сякаш предчувствайки изненадата, която ще предизвика неговата новина. - Казвал се е "Magic Shadows",  също като този, който е тук при нас сега! - и ги погледна победоносно, очаквайки тяхната реакцията.
              Мъжете в бара се спогледаха и после дружно и високо се разсмяха. А шериф Конърс го изгледа строго, обърса устата си с ръка и каза:
       - Питър Пощаджията е стар пияница и глупак! От него могат само такива безсмислени истории да се научат! А тези, които му вярват, са по-големи глупаци и от него!
       Мъжете  отново се разсмяха, а шерифът приключи със закуската си, извади от една табакера малко тютюн, сдъвка го, после се изплю шумно на земята и допълни:
      - Ама горещо започва това лято, а? Още е едва юни, а каква адска жега е навън!
        Мъжете  отново дружно закимаха в съгласие. После допиха кафетата си и всички,  почти едновременно,  станаха и излязоха от бара.
     

Мария Вергова
2008г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар