неделя, 26 февруари 2012 г.

Щастие

Какво е нужно, за да сме щастливи

във нашия бетонен век?

Живота си живеем полуживи,

забравили за думата човек.

Затворени в панелени кутии,

във плен на виртуални светове,

душите си превръщаме в килии,

в които крием мрачни страхове.

Очите си затваряме за болката,

прескачаме протегнати ръце.

Забързани, минаваме през трупове,

понесени към свойте "върхове".

Усмихнато приемаме ласкателства,

приятелства предаваме без свян.

Но празни и самотни са сърцата ни.

Любов отдавна не живее там.

Какво ни стига, за да сме щастливи

във нашия бетонен век?

Аз знам - усмивка, стих от песен,

ръката на любим човек...

 
Мария Вергова
2008г.

Прочети още:
http://www.stihovebg.com/Poeziya/Druga-poeziya/SHTastie/98190.html#ixzz1nVIaFWSO

сряда, 22 февруари 2012 г.

Нощна пеперуда

Нощта, със пеперудени криле,
докосва измореното ми тяло,
По-нежна е от майчини ръце.
Тъй дълго за покоя е копняло...


Прегръща ме жадувана тъма.
Отдавна знам - не топли светлината.
Боли от всяка следваща лъжа.
Ще бъде ли различно по-нататък?


Животът ни е просто кратък сън,
от който искам аз да се пробудя.
Ще полетя към пламъка навън!
Превръщам се във нощна пеперуда...


Мария Вергова
2010г.




 http://www.stihovebg.com/Poeziya/Druga-poeziya/Noshtna-peperuda/104412.html#ixzz1n8Jku4jU

вторник, 14 февруари 2012 г.

И няма нужда от "Обичам те!"

Навън се ражда бавно утринта,
в грижливи шепи Месеца загръща.
Заплела във косите си цветя,
Зората със земята се прегръща.

Събуждам се със първите лъчи -
в прозореца ми слънцето наднича.
Оглеждам се в любимите очи
и даже няма нужда от „Обичам те!".

Тъй сигурни са твоите ръце,
даряват ми най-нежната милувка!
Със чаша топло, сутрешно кафе
поднасяш ми и първата целувка.

Постелята - оазис от сатен,
с прегръдка изкусителна ни мами.
Обичай ме, обичай само мен!
И нека свята бъде любовта ни!

Оттатък, върху своето легло
спи нашето красиво, малко чудо.
Повярвай ми - и след години сто,
аз пак до тебе искам да се будя!


Мария Вергова
2010г.

събота, 11 февруари 2012 г.

Забравено усещане за мъж

 
      Mиранда паркира аеромобила си в подземния гараж на сградата, в която живееше и преди да влезе в нея погледна нагоре към небето. Измежду въздушните магистрали, разположени на няколко нива една над друга, то се виждаше ясносиньо и чисто, осеяно само тук-таме с бели пухкави облачета. Аеромобилите препускаха по широките ленти, подобно на птици и от тях се чуваше силното свистене на сгъстения въздух, с който се движеха. Днес денят беше прекрасен - помисли си Миранда - дано и вечерта да е такава!
     Преди да влезе вътре тя погледна настрани към двете малки момиченца, играещи на зелената полянка до сградата. Те се гонеха и се смееха шумно, а над тях летяха две големи, красиви пеперуди, които кацаха от време на време на главиците им - едната руса, а другата кестенява. Гледката я накара несъзнателно да се усмихне и тя в чудесно настроение се изкачи до малкия си апартамент на един от последните етажи. Още не беше влязла в жилището и не бе затворила вратата зад себе си, когато я посрещна приятният, макар и малко монотонен и с метално звучене глас на домашния компютър:
      - Здравей, Миранда, добре дошла у дома! Как си, как мина денят ти? - изстреля бързо той стандартния поздрав, с който беше програмиран да я посрещне.
      - Здравей, Макс, добре съм, благодаря, че попита! - отговори тя с лека насмешка. Винаги се забавляваше от факта, че разговаря с него като с истински човек. - Днес мина добре, с момичетата в службата цял ден се смяхме, не усетих как свърши работното време.
      Тя тъкмо произнесе последните думи, когато една голяма и пухкава топка от козина се втурна срещу нея и почти я събори на земята. Домашният и любимец - прекрасна кръстоска между персийска котка и самбернар я посрещна и не можеше да скрие радостта си, че любимата стопанка е вече вкъщи. Животното показваше чувствата си с гърлено мъркане, което преминаваше в жизнерадостен лай, като гальовно се отъркваше в краката й и бясно мяташе дебелата си пухкава опашка. Зелените му котешки очи блестяха, а големите, провиснали уши се полюшваха насам-натам.
      - Сара, момичето ми, как си миличка? - весело попита Миранда, докато галеше животното зад ушите, а то облизваше цялото й лице - И ти ми липсваше много, скъпа! Доскуча ли ти цял ден без мен?
      Сара само измърка в отговор и продължи да се гали в краката й и да мята опашка. Миранда сипа в една купичка на земята храна, специално създадена за нуждите и на двете породи и животното лакомо се нахвърли върху нея.
      Миранда усети, че също е много гладна и се обърна към компютъра:
      - Какво е менюто за тази вечер, Макс, че умирам от глад?
      - Говеждо със зеленчуци - отвърна той - Приготвено е точно по начина, както ти го обичаш.
      - Чудесно - отвърна Миранда - сервирай ми го веднага, моля те!
      Компютърната система тихо зазвънтя, чу се лек вибриращ звук и от специалния процеп в стената, директно върху плота за хранене тупна чиния с димящо телешко месо в нея и гарнитура от зеленчуци. Миранда поднесе носа си към храната и с наслада вдъхна изкусителния аромат. Вкусът на месото беше превъзходен и тя  с  удоволствие започна да се храни. В края на ХХІІІ век тази, както и всяка друга храна от животински произход бе получена изкуствено, по генетичен път, посредством клониране на животински тъкани и органи, но това в никакъв случай не се отразяваше на вкуса й. Миранда си помисли как преди векове хората са отглеждали животни с цел прехрана, които след това са убивали и изяждали, и тази ужасна мисъл я накара да потрепери от отвращение. Днес подобен нехуманен акт беше немислим, а отнемането на живота на каквото и да било живо същество бе невъзможно да се случи. Тя довършваше вечерята си и отпиваше от коктейла от аминокиселини и минерали, който Макс й беше поднесъл, когато видеофонът на стената издаде звуков сигнал и на екрана му се появи усмихнатото лице на сестра й:
      - Здравей, сестричке! - весело изчурулика тя. - Как си? Нали не си забравила, че довечера сме на бебешкото парти на Дебора? Другата седмица тя ще ражда близначките си и иска тази вечер да отпразнуваме. Няма да забравиш да дойдеш, нали? Хайде, ще се видим там! Целувам те и до скоро! - и преди Миранда да успее да каже и дума, екранът премигна и образът на сестра й изчезна. Миранда съвсем беше забравила за това парти и сега с досада си помисли за скучната вечер, която я очакваше и за темите и разговорите, които щяха да се водят там. По съвсем друг начин си бе представяла тя краят на този ден, но какво да се прави. Самата тя се чувстваше още безкрайно далеч от момента, когато ще трябва да става майка, но Дебора бе нейна приятелка от детинство и не можеше да си представи да я разочарова. Явно трябваше да отиде на това парти.
      Тя приключи окончателно с вечерята, постави приборите в машината за измиване и се отправи към кабинката за лъчев душ в другия край на апартамента. Свали от себе си дрехите от много фина и тънка материя и пристъпи вътре. Вратата се затвори с леко иззвъняване и програмата се стартира. Лъчите се плъзнаха неколкократно по цялата дължина на тялото й, убивайки по повърхността му всяка възможна бактерия, или друг микроорганизъм и само за няколко минути всичко приключи. Отново тихо иззвъняване отвори вратата и Миранда излезе. Тя пристъпи към огледалната стена пред себе си и започна изпитателно да оглежда отражението си в нея. Телцето й беше съвсем слабичко, с издължени крайници и почти безполово, а косата й - светлоруса и много къса - стърчеше на иглички във всички възможни посоки. Тя сбърчи недоволно нос и присви замислено очите си - май беше станало време за някаква промяна във външността й? После тръсна решително глава и се приближи към един закрепен на стената уред, приличащ на голяма квадратна кутия. В долната част кутията имаше отвор, а на предната й стена бе разположен дисплей с многобройни и разноцветни бутони. Миранда набра някаква сложна комбинация от клавиатурата и натисна един голям червен бутон, на който пишеше старт. А после без колебание пъхна главата си в отвора. Чу се силен шум и бръмчене, цялата кутия се затресе и завибрира, а бутоните засвяткаха в различни цветове. Този шум продължи около десетина минути, а после рязко спря. Миранда измъкна главата си от уреда и се погледна отново в огледалото. От русата коса и стърчащите иглички на бе останал и спомен. Сега по раменете й се спускаше на вълни красива светлокестенява коса, стигаща почти до кръста. Тя с нескрито задоволство погледна отражението си и щастлива усмивка озари лицето й. Заобръща се във всички посоки и се заоглежда, накланяйки глава ту на една, ту на друга страна, като разтърсваше новата си прекрасна коса.
      - Дали тази промяна ще се хареса на Джони? - каза си тя и при споменаването на името му издайническа руменина заля страните й. Или той си я харесваше такава, каквато я видя за пръв път преди три месеца - с немирните руси кичури?
      Миранда често си бе мислила днес за Джони, както впрочем и предния, и по-предния ден. Понякога се опитваше да се концентрира в служебните ангажименти и задачи, но мислите й - това най-непокорно нещо на света - се връщаха все към неговата чаровна усмивка и прекрасни сини очи. Джон бе наистина мъж- мечта и определено много й липсваше. Искаше й се час по-скоро да го види и да се порадва на компанията му. Той я караше да се чувства толкова добре, че тя бе станала почти зависима от неговото присъствие, от прекрасния глас, с който й разказваше толкова интересни и забавни неща, от начина, по който тихо и замечтано я гледаше и от невероятната му, сладка усмивка...
      -  Ех, тази усмивка! - каза си тя. Това бе първото нещо за което се сещаше винаги, щом си помислеше за него - тя бе толкова неустоима и чаровна!
       Миранда също се усмихна и тихо въздъхна. Да, тази вечер трябваше непременно да се види с него.
      След като се полюбува още малко на прическата си, тя облече една ефирна бяла рокля, придаваща малко повече женственост на слабата й фигура. После приглади надолу тънката лека материя, покрита с невидим нанослой, отблъскващ всяка мръсотия и се върна във всекидневната част на апартамента. Там Сара лежеше на земята, вече сита и доволна, и облизваше от време на време лапите си. Миранда я погали и се отправи към един монитор, разположен на плота до стената. Срещу него имаше голямо черно кресло, извито в удобна за тялото форма. Тя се настани в него и докосна с пръсти монитора. Той с пружиниране се огъна под тях и на екрана му с големи букви се изписа надписът „Неуронет". Миранда занатиска пъргаво по дисплея и трескаво затърси нещо. Заизреждаха се надписи и картини, докато накрая се появиха думите „ Секънд лайф", изписани с ярки флуоресциращи букви. Тя докосна менюто в долния ъгъл и там се появи списък с имена. Веднага откри името Джон и го маркира. В този момент целият екран се изпълни от лицето на млад и привлекателен мъж с широка, неустоима усмивка. Нейният Джони! Тя го погледна замечтано няколко секунди, а после бързо постави на очите си чифт стереоскопични очила, сложи на ръцете си кибер-ръкавици, покрити с жички и сензори и се гмурна във виртуалния свят на „ Неуронет".
  ***
    Тя бе на брега на океана. Босите й крака потъваха в горещия пясък и от време на време някое остро камъче се забиваше в тях и й причиняваше болка. Слънцето бе надвиснало над водата и след няколко часа щеше да се скрие, а вълните се прескачаха една друга и се разбиваха на пяна край брега. Миранда вървеше и бялата й ефирна рокля се полюшваше нежно от вятъра, а косата й немирно се заплиташе пред лицето и тя я отмяташе назад. Напред в далечината се виждаше малка бяла постройка, намираща се върху самия пясък и тя се отправи натам. Няколко чайки с крясък се издигнаха във въздуха, а после рязко се спуснаха към вълните и се гмурнаха под тях да търсят храна. Миришеше на солена вода и  водорасли.
      На хоризонта срещу нея се появи фигура на мъж, която с всяка изминала крачка се увеличаваше и добиваше познатите и така обичани контури - Джони. Миранда усети как сърцето й заби по-бързо и ускори ход. Мъжът срещу нея също забърза. Вече съвсем ясно се виждаха контурите на лицето му, мъжествената фигура, изсветлялата от слънцето руса коса. Джон бе облечен с лек бял панталон и светла, небрежно разгърдена риза. Под нея се виждаха мускулите на атлет и загорялата златиста кожа. Очите му бяха сини като небето над него, а усмивката закачливо трептеше на устните му и разкриваше прекрасни бели зъби.
      Когато се приближиха един до друг, Миранда весело каза:
      - Здравей, Джони, как си?
      - Здравей, любов моя, добре съм, чаках те цял ден! - отвърна той и нежно я прегърна, а после й подаде едно красиво бяло цвете - Това е за теб!
      А след това с нескрита изненада започна да я разглежда:
      - Но какво е станало с косата ти? - попита той и докосна един кестеняв кичур - Какво си направила с моето русо момиче?- и дяволито се усмихна.
      - Харесва ли ти? Днес минах през стилизатора за коса, исках да те изненадам. - отвърна тя и неуверено зачака реакцията му.
      Джон я хвана за ръката и нежно я стисна:
     - Но, мила, ти знаеш, че за мен си най-красивото момиче на света! Каквото и да промениш в себе си, ще си останеш все така прекрасна!- и той нежно я целуна и погали косата й. Миранда се притисна с благодарност към него и двамата, хванати за ръка, тръгнаха към бялата къщичка на плажа.
      - Разкажи ми как мина денят ти?- попита тя и склони глава към рамото му, докато вървяха.
      - Ами целият ден си мислех за теб и за това колко ми липсваш. - отвърна той. - С нетърпение очаквах вечерта, за да мога да те видя и да сме заедно. Слушах нашата песен и те чаках. След обяд, за да убия малко времето покарах сърф, а след това приготвих вечеря за нас двамата.
      Те почти бяха стигнали до къщичката на Джони. Виждаше се верандата, която гледаше към плажа, до нея на стената бе облегнат сърфът му, а по-надолу от къщата, издърпана върху самия пясък, се виждаше малка бяла лодка.
      Джони покани Миранда в къщата и двамата влязоха в спретната и уютна стая. В нея имаше голяма кръгла маса, на която бе сервирана вечеря за двама и две запалени свещи хвърляха красиви отблясъци върху приборите. В средата на масата имаше бутилка вино, а две кристални чаши чакаха да бъдат напълнени. В единия ъгъл на стаята, до стената върху масичка бе поставен голям и много стар грамофон, явно с огромна антикварна стойност. Джон се приближи до него и постави игличката върху малка черна плоча. В стаята зазвуча една невероятно нежна и красива мелодия, която изпълни пространството с романтика. Джон напълни чашите с вино, подаде едната на Миранда и каза:
      - Да пием за нашата среща тук, преди няколко месеца, когато очите ми видяха най-красивото момиче на света, а сърцето ми най-сетне узна какво е истинската любов. - Те докоснаха двете чаши, които иззвънтяха и отпиха от искрящата напитка. Миранда погледна Джони със светнал от обожание поглед. Да, и за нея тези три месеца, откакто го бе видяла за пръв път бяха най-прекрасните в прекалено подреденият й и скучен до тогава живот. Той бе донесъл в него толкова трепет и вълнение, че тя дори не искаше да си спомни как е живяла преди без него. Тя притвори очи и се остави на вълната от щастие да я залее. Джон я прихвана през кръста и я поведе в танц под звуците на тяхната мелодия. Те танцуваха и телата им се превръщаха в едно цяло, носеха се в ритъма на танца, а душите им се сливаха в една. Джон обхвана малкото й личице в дланите си и нежно докосна устните й със своите. Погали косите й и я притисна до себе си с цялата любов, на която бе способен. Сърцето на Миранда биеше толкова бързо, че тя си помисли, че ще изскочи от гърдите й. Джон целуваше очите й, косите, целувките му се спускаха надолу по шията, превръщайки тялото й в лава, готова всеки момент да се разтопи. Тя почувства, че главата й се замайва, а коленете й омекват. Искаше й се да остане в прегръдките му цяла вечност и нежните му целувки да нямат край. За нея времето сякаш спря своя ход и на този свят бяха останали само те двамата с Джони, тяхната любов и тяхното щастие. Нямаше вчера и утре, нямаше минало и бъдеще, имаше само сега и тази страстна, несвършваща целувка.
    - Миранда, Миранда, тук ли си? Къде си, скъпа, обади се!
                  На Миранда й трябваше малко време, за да осъзнае къде се намира и да дойде на себе си. Видеофонът на стената се беше включил и тя позна звучащия от него глас на Дебора.
      - Миранда, миличка, всички тук сме се събрали и празнуваме, а само теб те няма. Нали ще дойдеш, чакаме те!
    Партито - мисълта проблесна като мълния в ума й. - По дяволите - помисли си тя.
      - По дяволите! - изруга и на глас.
      Миранда машинално свали ръкавиците и махна дигиталните очила. Трябваше й още малко време, за да осъзнае напълно прехода от виртуалната в реалната действителност. Тя изключи от екрана срещу себе си програмата „Секънд Лайф" - и при стопирането й излязоха вече до болка втръсналите й финални рекламни надписи: „Секънд лайф" предлага най - реалното изживяване на всяка ваша мечта, „Секънд лайф" ще сбъдне и най-смелото ви желание, със „Секънд лайф" вие ще ги изживеете отново и отново!
      Миранда се усмихна с огорчение. Да, наистина се справят със всички тези обещания,  - помисли си тя - изпълняват ги  и то до последната дума!  И  как можеше да мисли иначе, след като в целия си съзнателен живот  не бе виждала нито един жив мъж. А и не бе чувала някъде на планетата да е останал вече такъв. Последните мъже си бяха отишли отдавна, може би преди повече от сто години от старост и тя не знаеше някъде да е бил клониран нов. А ето тази компания  „Секънд лайф" какви невероятни чудеса правеше! Миранда се замисли за времето преди няколко века, когато на Земята е било нормално да има хора и от двата пола. Да, имали са разни такива плюсове като истинска, реална любов и красиви чувства и емоции. Но пък и колко много агресия, престъпност и войни заради тази прословута у-хромозома. Колко много сексуално насилие, убийства, грабежи, извращения. Миранда въздъхна. Днес, след почти двувековното приемане на Световният Декрет за размножаване чрез клониране само на женски ембриони, всички тези проблеми бяха вече минало. Светът се бе превърнал в едно сигурно и спокойно място за живеене, особено за своите деца. И това, казват всички, е правилният начин. Миранда отново въздъхна.  После стана, взе ключовете за аеромобила си и се запъти  към партито в чест на Дебора и нейните бъдещи близначки. Но на излизане  от апартамента,  преди да затвори вратата зад себе си, тя хвърли един последен, пълен с копнеж поглед към монитора в дъното на стаята. На него все още се виждаше образът на Джони с неговата невероятна, неустоима усмивка.
 
Мария Вергова
2008г.

събота, 4 февруари 2012 г.

Цирк

    Беше горещ юнски следобед, в самото начало на лятото. Малката Даниел Смит играеше  в задния двор на  къщата,  край лехата със зеленчуци, когато внезапно я стресна силен звук от мегафон. Гласът, който идваше от улицата,  извади малкото и скучно градче от следобедната дрямка, в която то беше изпаднало. Мощният глас на мегафона съобщаваше,  че в градчето им пристига  известният цирк " Magic Shadows" и ще изнася представления цели две седмици. Следваше списък с имената на артистите от трупата и  номерата, които ще изпълнят, както и цялата менажерия от животни. Колата, от която се чуваше  гласът обиколи няколко пъти съседните улици, отдалечи се и после постепенно заглъхна.
          Даниел стоеше като захласната. Тя беше само на осем години и досега никога не беше виждала цирк. Градчето им беше малко, провинциално и обикновено такива атракции го подминаваха. Баща й я беше водил само на панаира в съседния град миналото лято и там за първи път беше яла захарен памук и се беше возила на Виенско колело. А за цирка й бяха разказвали и тя понякога си го представяше като огромна сграда, голяма почти колкото църквата, пълна с най-разноцветни светлини и странни звуци.
         А ето, че сега той пристигаше в техния град. И щеше да остане цели две седмици! Даниел скочи бързо и  хукна към къщата, за да съобщи новината на майка си. Тя връхлетя вътре с радостни викове и я завари в кухнята. Мисис Смит тъкмо беше приготвила курабийки и се канеше да ги нарежда в тавата, за да ги пече. Тя беше около 30-годишна жена, вечно сърдита и недоволна от нещо. И сега погледна укорително Даниел заради шума, който вдигаше. А тя щастливо извика:
     - Мамо, мамо, чу ли? Ще идва цирк! Ще идва цирк! - и я погледна с блеснали от радост очи.
      - Знам, че ще идва, а ти спри да викаш, Даниел! Още вчера шериф Конърс ми каза. Но се чудя за какво  изобщо ни е този цирк! Ще ни донесе само главоболия и шум! А и не виждам защо шерифът им е разрешил да оcтанат цели две седмици?
      - Но, мамо, ще бъде прекрасно! Ще има клоуни, акробати и дори тигри! - очите на момиченцето се разшириха от въодушевление, а цялото му личице сияеше. - Никога не съм виждала живи тигри преди!
      Мисис Смит се подсмихна, но бързо скри усмивката си и строго каза на дъщеря си :                     
      - Хайде, остави сега цирка! Отивай да се измиеш и се приготви за вечеря. След петнайсет минути да си на масата! - и измърмори тихо под носа си - Цирк...Само цирк ни е притрябвал...
       След половин час Даниел, майка й и мистър Смит, който се беше върнал от работа, седяха на масата и вечеряха. И по време на цялата вечеря, единствената тема, която обсъждаха, беше циркът. Момиченцето разказваше на баща си колко страхотно и интересно ще бъде всичко и как  няма да пропусне нито едно представление.А той кимаше разбиращо и я гледаше усмихнат.
      Още на следващия ден в града пристигнаха два камиона и десетина коли с каравани, които пренасяха актьорите и животните от цирка. И за най-огромна радост на Даниел, и за ужас на майка й, се оказа, че той ще бъде построен на поляната точно срещу тяхната къща. Разтовариха от камионите разни железа, пейки, платнища и всякакви други материали, и започнаха да строят огромния купол. За кратко поляната заприлича на истински мравуняк от хора - навсякъде щъкаха работници, които строяха скелето, любопитни хора обикаляха и разглеждаха, а децата бяха просто пощуряли от радост. Във въздуха се носеше онази специфична и неповторима миризма на цирк, която не можеше да бъде сбъркана с никоя друга. По поляната бяха пуснати да се разхождат свободно две понита и няколко козлета, а децата бягаха във възторг и се опитваха да ги хванат. Имаше щрауси, кафез със гълъби, а също и няколко красиви бели пудела. Но най-голямата атракция бяха бенгалските тигри. Животните бяха три, огромни и страшни, и обикаляха неспирно клетката си. От време на време се спираха и изръмжаваха срещу хората, които като хипнотизирани стояха пред тях и ги наблюдаваха. Две от животните бяха мъжки, и в сравнение с третия, женски екземпляр, изглеждаха сравнително спокойни. Но тигрицата беше истински разярена  от тълпата срещу себе си и се хвърляше със страховит рев към нея, като замахваше с лапи  през решетките. Гледката беше наистина поразителна и събраните хора ставаха все повече.Децата със страх и възхищение наблюдаваха хищните животни, и дори най-палавите и немирните сред тях отстъпваха плахо назад и не смееха да се приближат. Атракцията достигна своя връх, когато се появи дресьорът на тигрите и започна да ги храни. Той донесе една дузина замразени пилета и  започна да им ги подава, като ги забучваше на дълга вила. А животните, обезумели от глад, за кратко време ги разкъсваха и поглъщаха.
     Даниел също беше сред тълпата пред тигрите и малкото й сърчице щеше да изскочи от вълнение. Тя наблюдаваше всичко с разширени от удивление очи, и страхът и възторгът се преплитаха в нея. Наистина не си беше и представяла, че циркът е такава смесица от цветове, шумове и усещания. Всичко беше толкова непознато и така вълнуващо и прекрасно! Нямаше търпение огромният купол да бъде построен и тя да пристъпи в него, за да наблюдава всички тези интересни и екзотични  хора, пристигнали със своите животни.
        На следващия ден, още с развиделяването, тя скочи от леглото. Нямаше търпение да изтича на поляната срещу къщата и да види какво става там. А и без това почти не беше мигнала тази нощ от вълнение. Набързо се облече и закуси, и въпреки че майка й се намръщи недоволно, излезе от къщи и отиде отсреща. Работата по издигането на купола продължаваше и работниците сновяха насам-натам. Даниел се огледа - клетката с тигрите беше преместена малко по-встрани и сега цялата се огряваше от сутрешното слънце.Тя се приближи към нея. Трите животни този път бяха налягали едно до друго и блажено се прозяваха и протягаха. Явно бяха вече нахранени и сега спокойно премигваха и дремеха. Момиченцето клекна срещу клетката, облегна брадичка на двете си юмручета и започна да ги наблюдава. А те само я поглеждаха и сякаш с досада извръщаха глави настрани, като ги отпускаха върху лапите си. Тя стоя така близо половин час, неможейки да откъсне поглед от големите хищници, които в момента  й приличаха на котки, мързелуващи на припек. Изведнъж, както се беше унесла, някакъв глас я стресна. Даниел веднага се извърна и видя до себе си едно малко момиченце, на приблизително същата възраст като нея, което я гледаше.
    - Здравей! - повтори то отново.
     - Здравей! - отвърна Даниел.
     - Аз съм Евелин. Искаш ли да бъдем приятелки?                                                                                             
      Даниел за момент  замълча. Не си спомняше да познава това момиченце, нито да го е виждала някога преди. А то, сякаш прочело мислите й, каза:
       - Аз съм от цирка. Пристигнахме вчера с баба и дядо. - и повтори - Искаш ли да бъдем приятелки?                                                                                              
       Даниел я огледа с любопитство. Момиченцето беше малко по-слабо и високо от нея, облечено с дънки и избеляла блузка. На краката си носеше каубойски ботушки, въпреки началото на лятото, а косата му беше русолява и дълга, и стигаше почти до кръста. Погледът му беше сериозен, а очите прозрачно-сини, почти безцветни, я гледаха и очакваха отговор.
         - Да, разбира се, можем да бъдем приятелки. - отвърна тя. - Аз съм Даниел, но всички ме наричат Дани. И ти можеш да ми казваш така.
         - На мен ми викат Еви. Ти тук ли живееш? - попита момичето.
         - Да, тук, в отсрещната къща. А ти откъде си?
          Евелин се намръщи и замълча за момент, а после отвърна:
        - Не зная. - обърна се и бързо каза - Ела!
    Дани я последва и двете тръгнаха през тревата между караваните.
      - Ти какво точно правиш в цирка? - попита я Даниел.
     - Ходя на въже. - отвърна Еви. - Искаш ли да видиш?
      - Да! - засия момиченцето. - Не съм виждала такова нещо досега.
       И Еви я поведе към една от караваните. Встрани от нея, на две високи стойки беше опънато въже. Тя само събу ботушките си и леко като перце се метна върху него. Разпери ръце встрани и започна да плъзга краката си по въжето, като умело пазеше равновесие. Премина от единия до другия му край, после се завъртя изцяло и се върна обратно. Даниел гледаше с ококорени от изненада и възхищение очи. Накрая не можа да се стърпи и дори изръкопляска. А Еви скочи отново на земята и каза:
  - Видя ли? Утре можеш да ме гледаш и на представлението.
    После се обу отново и допълни:
    - Ела, ще те заведа при един човек!
    И двете момиченца пак тръгнаха и се запровираха между фургоните. Еви се спря пред един от тях и извика високо:
   - Владимир, Владимир!
     От вътре излезе едър мъж на средна възраст, в който Даниел веднага разпозна дресьора на тигрите от предния ден. Той се усмихна и поздрави двете деца с руски акцент.
     - Това е Владимир, мой приятел.Той изпълнява номер с тигрите и понякога ми разрешава да влизам  в клетката при тях.
    При тези думи мъжът отново се усмихна.
     - А това е Даниел. - добави Еви - тя живее в къщата отсреща. - И допълни - Тя ми е приятелка.
    Владимир се обърна към Дани:                                                                                          
      - Ако искаш, ела някой ден да гледаш по време на дресурата. Всички приятели на Еви са и мои приятели.
      Тя веднага закима утвърдително в знак че приема и от радост не можа и думичка да каже. Такова нещо не си беше и представяла, че може да й се случи. Двете с Евелин продължиха да обикалят и останалите каравани, разговаряха с другите артисти и разгледаха всички животни. До вечерта Даниел вече познаваше абсолютно всички от трупата и се беше сприятелила с тях.
        На следващата сутрин тя отново отиде при Еви и двете играха и се забавляваха целия ден. Бягаха по поляната и хващаха пеперуди, набраха си цветя и изплетоха от тях красиви венци. Еви й показваше как се жонглира с топки и я учеше на фокуси, които знаеше от дядо си, а накрая гледаха  как Владимир дресира тигрите. Циркът беше вече изцяло построен и същата вечер щеше да е първото представление. Дани с трепет го очакваше и нямаше търпение денят да свърши и то да започне.
      Когато часът настъпи, тя, заедно с майка си и баща си тръгна натам. Край цирка вече се беше събрала огромна тълпа от хора и всички възбудено разговаряха. Край купола имаше въртележка с кончета от която се чуваше силна музика и децата се блъскаха и надпреварваха да се качват на нея. Имаше продавач на захарен памук и навсякъде се носеше  сладкият му мирис. На друго място пък предлагаха вкусни фунийки с крем и Дани разпозна в продавача дядото на Еви. Той също я забеляза, подаде й една фунийка безплатно и й намигна усмихнато. Имаше и клоун, който продаваше балони. Той ги огъваше във формата на всякакви животни и разсмиваше децата. Сред тълпата Дани видя и Еви, която се  разхождаше между хората и ги разглеждаше. Тя веднага дръпна майка си и я поведе към новата си приятелка. Еви също ги видя и тръгна към тях. Когато се приближиха, мисис Смит я  изгледа изпитателно и каза:
     - Здравей, ти сигурно си Евелин. Дани ми е разказвала за теб.
     - Здравейте, госпожо! - отвърна момиченцето.
      -Сигурно е много интересно да работиш в цирк, Евелин - продължи майката на Дани, - особено за дете на твоята възраст. Родителите ти също ли участват в представленията?
     - Тук съм само с баба и дядо, госпожо - отговори Еви - Дядо е фокусник, а баба е дресьорка на гълъби.
     - Интересно, - каза мисис Смит, - сигурно ти липсват майка ти и баща ти?  А ти всъщност откъде си?
       Евелин смутено замълча за миг, а после отговори:
      - Не зная.        
    "Ама че странно дете!" - помисли си мисис Смит. И продължи на глас:
     - Ти сигурно много пътуваш и си видяла най-различни места, нали, Евелин?
      - О, да, госпожо, била съм в много градове  и много държави.
     - Така ли? И колко държави си посетила досега?
      - Ходила съм в почти всяка държава и почти всяко кътче на планетата, госпожо.
     - Хм... - мисис Смит недоверчиво я изгледа. - Ти май преувеличаваш малко, а Евелин? Как е възможно дете на твоята възраст да е посетило толкова много места? Та ти си на не повече от осем години. - и скептично повдигна веждите си. - От колко години пътуваш с трупата?
     - Баба казва, че от сто, госпожо. - отвърна момиченцето.
       Мисис Смит цялата почервеня от възмущение. Това дете съвсем явно се опитваше да се  подиграва с нея! Тя тъкмо отвори уста, решена да му даде да се разбере и да го постави на място, когато нещо в погледа на прозрачно-сините му очи я стресна и я накара да замълчи смутено. Изведнъж  инстинктивно  й се прииска да избяга  час по-скоро и  да иде някъде  надалеч от това място. Тя хвана ръката на Даниел, извъртя се рязко, и дърпайки я след себе си, бързо се отдалечи.
      След известно време Даниел, майка й и баща й влязоха в цирка и се настаниха в ложата точно до самия манеж. Момиченцето се оглеждаше наоколо и поглъщаше всичко с разширени от удивление очи. Имаше толкова много хора и светлини, толкова много звуци! Всички разговаряха и се смееха,  и очакваха най-сетне представлението да започне. Изведнъж ярките светлини угаснаха и силната музика утихна. Един прожектор освети манежа и на него иззад завесите излезе конферансието. Циркът започваше! От този момент Даниел беше изцяло погълната от това, което ставаше пред нея и с интерес наблюдаваше  всичко. На манежа се редуваха акробати и клоуни, фокусници и дресьори, а публиката ту притихваше, ту избухваше в бурни аплодисменти. Жена-каучук се огъваше в умопомрачителни пози, факири от Индия гълтаха огън, гимнастици увисваха на трапец под самия купол. Имаше и майсторска езда на коне, и дресура на животни, и много смях с клоуните. Забавлението беше голямо! През цялото време обаче Даниел с нетърпение очакваше на манежа да се появи  Еви. И ето, почти към края на програмата, тя излезе иззад завесата, облечена в сребристосиво трико,  крехка и мъничка, като  статуетка. Въжето, на което щеше да ходи, беше опънато високо горе, почти под самия купол. Тя се изкачи пъргаво по пилона, за който бе завързан единият му край и стъпи на малка платформа. В този момент конферансието под нея обяви номера й и съобщи, че той ще бъде изпълнен без всякакви обезопасяващи средства. Като чу това, публиката зажужа като кошер. Чуха се учудени възгласи и викове, хората прехапаха устни и уплашено заклатиха глави. Това беше нечувано и много опасно! Но още преди да успеят да се съвземат от изненадата, барабаните забиха туш и Евелин смело разпери ръце и поднесе единия си крак към въжето. В този момент всичко утихна. Настана абсолютна тишина и хората впериха поглед високо горе към нея, като не смееха дори да дишат от напрежение. Тя пристъпи бавно и с другия си крак и полека, стъпка по стъпка, започна да се придвижва по въжето. На всички им се струваше, че е изминала цяла вечност, докато успее да стигне  до средата му. Публиката я гледаше отдолу - такава тъничка и слаба , като привидение, и се чудеше как такова малко момиченце има в себе си толкова много кураж. А тя продължи да се придвижва бавно по въжето, пазейки равновесие с разперени ръце и накрая успя да стигне до платформата в другия му край. В този момент всички наскачаха от местата си и започнаха възторжено да викат браво и да ръкопляскат. Не можеха да се нарадват на смелостта й. А Еви, както гледаше надолу към публиката, изведнъж съзря Даниел в една от ложите и започна високо да я вика по име:
     - Дани, Дани! - И двете деца радостно си замахаха.
        За Даниел това беше една от най-незабравимите вечери в живота й. На следващата сутрин тя отново отиде при Еви и  целият ден двете пак  играха, а вечерта отново гледа представлението от ложата. И на другия, и на по-другия ден всичко се повтори. Всеки път Даниел сядаше близо до манежа, а Еви в края на своя номер махаше на приятелката си и високо й викаше:
    - Дани, Дани!
      Ден след ден,  двете момиченца се сприятеляваха и привързваха  все повече и станаха неразделни. Един ден, както играеха, Евелин каза:
     - Дани, ти си  най-добрата ми приятелка сред тези, които някога съм имала!
     - А ти много приятелки ли си имала, Еви?
      - Да, много, - отвърна тя - но те всички после си отиват.
      - Как така си отиват? Защо? - попита я неразбиращо Даниел.
      - Защото всички порастват. - отговори й кратко Еви.
       Една вечер, в средата на втората седмица, на поредното представление се случи нещо, което помрачи настроението на всички. По време на номера с тигрите, женският тигър беше много неспокоен и раздразнителен. През цялото време той отказваше да се подчинява на заповедите на дресьора и се държеше много агресивно. Владимир се опитваше да накара тигрицата да скочи през голям горящ обръч, а тя замахваше срещу него с лапа и заплашително ръмжеше. Когато разбра, че с добро няма да постигне целта си, мъжът замахна с камшика си и го стовари върху животното. Чу се как той изсвистя във въздуха и изплющя силно върху гърба му. И в следващия миг се разрази нещо ужасно. Тигрицата изрева и в дива ярост се нахвърли върху мъжа, събори го на земята и заби нокти в гърдите му. Само за няколко секунди дрехите на Владимир се обагриха в кръв и увиснаха на парцали по тялото му. Животното и той се затъркаляха по пода, вкопчени един в друг, подобно на огромна, жива топка, докато накрая някой от охранителите не успя да застреля тигъра с три бързи изстрела. Огромният хищник отпусна бавно хватката си и падна безжизнено на пода. До него Владимир също лежеше проснат на земята, целият в кръв и с огромна рана на гърдите. Публиката беше в шок. Част от хората бяха замрели от ужас и вцепенено гледаха към манежа, не можещи да възприемат случилото се. Други плачеха, закрили лицата си с ръце и клатеха невярващо глави. Отнякъде изскочи човек, който извика, че е лекар и се затича към ранения мъж. Бързо донесоха носилка и изнесоха окървавения Владимир навън. По-късно стана ясно, че шерифът лично го е откарал до болницата на съседния град. Представлението за тази вечер беше завършило. Хората излизаха с наведени глави   и тихо коментираха случилото се. Всички бяха тъжни и разстроени. Дани също беше присъствала и беше видяла всичко. Тя се прибра вкъщи и разказа случката на родителите си, а вечерта спа много неспокойно и сънува кошмари. На другата сутрин, когато отиде при трупата, разбра, че Владимир е в тежко състояние, но от болницата са казали, че ще се оправи. На Дани й беше много тъжно за  приятеля й, но Еви сякаш не отдаваше голямо значение на случката и се държеше нормално като всеки друг път. Тя все така весело скачаше и бягаше, береше цветя и се смееше, сякаш нищо не се е случило. Представленията тази и на следващата вечер минаха без номера на Владимир, а в края на втория ден след инцидента, на Дани й се случи нещо много странно.Тя тъкмо се беше разделила с Еви и се прибираше вкъщи да вечеря, когато й се стори, че в полумрака, зад караваната на Владимир, вижда неговия силует. Тя се поспря и присви очи, за да види  по-ясно в тъмнината -да, това беше наистина неговата висока и едра фигура, пристъпваща бавно, с типичната му тежка и тромава походка. Той заобиколи караваната, спря се за малко, наведе се да вземе нещо от земята, а после силуетът му сякаш постепенно се стопи и изчезна в здрача. Даниел разтърка очи с юмручета, мислеща, че й се привижда, и погледна отново натам - на мястото, където преди секунди беше видяла едрата фигура, сега нямаше никой. Тя се обърна бързо, изхвърча като стрела към къщи, трясна вратата и задъхано разказа всичко на майка си. Гласчето й беше изтъняло от уплахата, а думите й бяха толкова накъсани и объркани, че от разказа й се получи нещо съвсем несвързано. Мисис Смит я накара още два пъти да й разкаже какво е видяла и накрая много се ядоса:
      - Какво искаш да ми кажеш, Даниел? Че си видяла току що човек, който преди два дни беше почти разкъсан от тигър и дори не се знае дали ще оживее? Как искаш да ти повярвам на подобна глупост? Ти съвсем си заприличала на онова малко, странно момиченце от цирка, което непрекъснато си измисля разни истории и сипе лъжи на всяка дума. Честно да ти кажа, това дете никак ни ми харесва, чак тръпки ме побиват от него. Смятам, че ти влияе зле и много се радвам, че  скоро си тръгва!
       Тя още половин час мърмори, кара се и нарежда, и накрая Дани сама повярва, че това, което е видяла не е бил дресьорът, а някой друг, който в тъмнината й е заприличал на него. След известно време тя се успокои и след няколко часа почти забрави за случката.
       Ден след ден, времето минаваше, и ето че дойде краят на втората седмица, и на последното представление на цирка. На Дани й беше безкрайно тъжно, че трябва да се раздели с Еви. Тя беше свикнала с нея, беше се привързала и в компанията й се чувстваше чудесно. Дани нямаше много приятели на своята възраст в градчето и обикновено дните й минаваха доста скучно и монотонно. А Еви беше донесла толкова много радост, вълнение и настроение в тях! Но двете седмици от престоя на цирка бяха изминали и след тази вечер той щеше да си тръгне. Последното представление беше най-грандиозното и тържествено от всички. В цирка отново бяха дошли страшно много хора - също както в първия ден. Артистите влагаха цялото си старание и умение, за да омаят и очароват публиката, клоуните бяха по-забавни и по-смешни отвсякога, а конферансието с безкраен патос обявяваше всеки нов номер. Когато дойде краят, всички станаха на крака и дълго и бурно аплодираха. А Дани гледаше тъжно и си мислеше: "Това беше. Утре Еви ще си тръгне и аз отново ще остана сама."
       Когато се прибраха вкъщи, тя не хапна почти нищо, само каза на майка си, че й се спи и се мушна рано в леглото.
       Изведнъж през нощта я стресна и събуди някаква музика. Дани се заслуша - беше точно музиката, която звучеше винаги от въртележката с кончетата край цирка. Тя се надигна в леглото си - струваше й се, че през отворения прозорец в стаята нахлува и миризмата на захарен памук и на сладки фунийки с крем! А след малко й се счу и глъч от гласове, които се смееха и говореха силно. Вече съвсем разсънена, Даниел седна в леглото. Да, сега вече беше съвсем сигурна! Всички тези  гласове, смях и звуци идваха отсреща от цирка! Явно там са си устроили веселба преди утрешното заминаване! - помисли си тя. Изведнъж страшно много й се прииска  да е  там сред тях, заедно с Еви и всички останали, които й бяха станали толкова добри приятели! Представи си колко светло, весело и шумно е при тях сега и колко хубаво би било да се посмеят заедно. Изведнъж през главата й  премина мисъл, която никога преди не би й хрумнала. Никога преди не би си и помислила да излезе сама вечер от къщи! За секунди един вътрешен глас се опита да се обади, че това не е редно за малко момиченце като нея, че е опасно и не бива да го прави. Но после до нея отново достигна музиката от въртележката и краката й сякаш сами скочиха от леглото. Даниел тихо прекоси стаята, и както беше боса и по нощница, отвори пътната врата и излезе навън. Премина бързо през двора и вече беше на улицата, затичана към полянката отсреща. Музиката от въртележката се чуваше все по-силно, а миризмата на захарния памук се носеше навсякъде във въздуха. Още няколко крачки и тя беше там.
         Странно! Въртележката се въртеше, но беше празна! А преди малко можеше да се закълне, че от нея се чуваше смях и глъч. Даниел изненадано я загледа, но после чу гласовете вътре от цирка. Явно там се бяха преместили всички. Тя се запъти към купола. Толкова се радваше, че ще ги види, дори от радост й се причуваха звуци и музика като от истинско представление! Чуваше гласа на конферансието, чуваше как оркестърът свири туш, дори й се струваше, че вътре е пълно с хора, че има истинска публика, която се провиква с радостни възгласи и ръкопляска! Дани с разтуптяно от радост сърце се приближи до купола, повдигна платнището и влезе. Но...вътре нямаше никой! Беше абсолютно пусто и празно. Светлините светеха и разноцветни прожектори осветяваха манежа, но на него нямаше никой. Откъм мястото на оркестъра се чуваше силна музика, макар че всички инструменти бяха облегнати по столовете, или оставени на земята. А от всички страни се чуваха гласовете на хора, които бурно аплодираха и ръкопляскаха, но...пейките до една бяха празни. Даниел с невярващи и изумени очи гледаше всичко. Тогава чу и гласа над себе си. Някъде горе, високо над нея, изпод самия купол, едно тъничко гласче я викаше: - " Дани, Дани, Дани!"
      Малките й крачета не издържаха, те сякаш сами се подгънаха и тя падна на колене върху земята. Очите й бяха станали огромни, толкова огромни, че всичко наоколо можеше да потъне в тях и да се удави в техния ужас! А писъкът й беше по-силен от всичко. Той се издигна високо нагоре, проряза нощта и проехтя в нощното небе.
       На следващата сутрин шериф Конърс и още няколко мъже седяха в градския бар и пиеха сутрешното си кафе. Шерифът си беше поръчал и яйца с бекон за закуска, и с видимо удоволствие ги поглъщаше. По някое време един от мъжете се обади:
        - Да ви кажа какво ми подшушна вчера Питър Пощаджията. Казва, че като се ровил в старите вестници, - нали го знаете него, той ги пази отпреди  цял  век, -  та прочел там за някаква трагедия, която станала по тия места с един цирк преди около сто години. Там пишело, че той  целият изгорял, заедно с всички хора и животни в него. Станало през нощта и затова никой не се спасил. Но Питър твърди, - тук мъжът сниши глас, сякаш искаше да им съобщи някаква тайна, - че  пишело също, че  този цирк, който уж бил изгорял, се появявал после по разни места, но хората в него си били  живи и наглед нищо им нямало. Само дето се случвали разни странни работи с тях. - Мъжът отново сниши глас и  почти зашепна - И знаете ли как се е казвал този цирк? - той ги погледна с блеснали очи, сякаш предчувствайки изненадата, която ще предизвика неговата новина. - Казвал се е "Magic Shadows",  също като този, който е тук при нас сега! - и ги погледна победоносно, очаквайки тяхната реакцията.
              Мъжете в бара се спогледаха и после дружно и високо се разсмяха. А шериф Конърс го изгледа строго, обърса устата си с ръка и каза:
       - Питър Пощаджията е стар пияница и глупак! От него могат само такива безсмислени истории да се научат! А тези, които му вярват, са по-големи глупаци и от него!
       Мъжете  отново се разсмяха, а шерифът приключи със закуската си, извади от една табакера малко тютюн, сдъвка го, после се изплю шумно на земята и допълни:
      - Ама горещо започва това лято, а? Още е едва юни, а каква адска жега е навън!
        Мъжете  отново дружно закимаха в съгласие. После допиха кафетата си и всички,  почти едновременно,  станаха и излязоха от бара.
     

Мария Вергова
2008г.

петък, 3 февруари 2012 г.

Ранена

Този път ще мълча,
устни здраво  ще стисна,
всеки вик ще стая,
всеки зов ще подтисна!
Аз - ранена сърна,
в мрака стена и вия,
ти - палач със кама,
впита в моята шия.
Лепнат капките кръв
върху твоите пръсти,
с луда жажда и стръв
ти до край ме разкъсваш.
Остри думи-стрели
във плътта ми забиваш,
всяка клетка боли,
всичко в мене загива.
Чезне бавно животът
от моите вени,
с топла, бликаща  кръв
е  нощта напоена.
Ти си тръгваш и сняг
твойте стъпки покрива.
Ти си тръгваш и знаеш,
че това ме убива!
Но до край ще мълча,
нищо няма да кажа,
всеки вик ще стая,
всеки стон ще премажа!
А сърцето в гърдите
аз сама ще изтръгна,
че предател проклет е
и крещи да се върнеш!

Мария Вергова
2009г.

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Огледалото на твоите очи

Във огледалото на твоите очи
и тази вечер жадно се оглеждам.
Недей да казваш нищо, замълчи!
Не чувстваш ли - нощта трепти от нежност.

Не чувстваш ли как цялата горя
и погледът ти влюбен ме опива?
Със теб съм най-красивата жена,
годините дори да си отиват.

Не казвай нищо, моля те, мълчи!
И само продължавай да ме гледаш.
В омаята на твоите очи
как искам да потъвам цяла вечност.

Как искам погледът любим
неспирно във захлас да ме изпива!
Да мога да открадна този миг!
Така завинаги ще съм красива.

В прозореца ми бледата луна
ревниво зад завесата наднича.
Учудено ме гледа и мълчи -
и тя на мене иска да прилича.

Ядосано лицето си отмята,
зад облака се скрива изведнъж.
Не знае - най-красива е жената
в очите на обичащ мъж.

Мария Вергова
2009г.