неделя, 29 януари 2012 г.

Очакване

    Денят си отиваше над червените пясъци на Енра. Огромното слънце скоро щеше да залезе зад океана, а на небето да изгрее голямата Бяла Звезда. Дея повдигна с мъка своето огромно туловище и се понесе бавно към скалата. Наближаваше часът на бурята и тя трябваше да бъде там навреме за поредната си порция енергия. Плъзгаше  се по отдавна утъпканата пътека, пазеща следите ù, твърдите люспи по гърба ù проблясваха, отразявайки последните слънчеви лъчи, а дългата ù, дебела опашка се извиваше на няколко метра назад. Скоро щеше да достигне подножието на скалата и после с мъка да се изкатери до върха ù, където най-лесно можеше да улавя енергията. Отдавна беше установила, че това е мястото, откъдето най-добре се поглъщаха животворните лъчи и, макар че върхът беше твърде висок, тя всеки ден изминаваше дългия и труден път. Късите ù крака се захващаха за ръбовете на скалата и тя пропълзяваше все по-нагоре. Почти беше стигнала до върха, когато въздухът се наелектризира, силно пукане огласи всичко наоколо и бурята се разрази с пълна сила. Жълто-оранжевите светкавици започнаха да прорязват вече притъмняващото небе и като огромни стрели да се забиват в пясъка, в скалите, или да попадат в прегръдките на червените вълни. Дея повдигна своята опашка, застана на най-високата част на скалата и зачака тялото ù да погълне живителната енергия. Светкавиците една след друга я пронизваха и я даряваха със своята сила.Тя спусна блажено клепачи върху жълтите си очи и се отпусна, усещайки как се изпълва отново с живот. Бурята продължи още известно време, огласяйки с пукане и бучене всичко наоколо, а после утихна. Денят над Енра беше отстъпил изцяло своето място на нощта и сега само Бялата Звезда, като голямо и всевиждащо око, блестеше над океана. Дея я погледна и заслиза бавно надолу по обратния път, за да отиде отново до онова място на брега, където ден след ден и нощ след нощ се спираше и чакаше.Тя не знаеше вече от колко време следва този ритуал, това изкачване и слизане, и дългото чакане после. Правеше го от много отдавна. За нея времето беше понятие без особено значение. Животът ù беше започнал някъде твърде назад в миналото и тя вече не си спомняше нито как, нито къде се е случило това. Не знаеше и колко Тъмни периоди е преживяла досега. В съзнанието ù проблесна за миг представата за дългите и безкрайни тъмни нощи, когато слънцето изчезваше от небосвода и навсякъде се възцаряваше само мрак. Тези периоди продължаваха прекалено дълго, но тя не знаеше колко, защото ги прекарваше в дълбок сън, скрита в една пещера в подножието на близките скали. През този период тялото ù почти нямаше нужда от енергия, защото не извършваше никакви движения. А, за да запази все пак живота в себе си, то черпеше от енергията на земята, поела достатъчно електричество от бурите. Тези тъмни периоди се редуваха в съзнанието ù с периодите на активен живот, като един безкраен наниз от тъмнина и светлина, в който тя не търсеше никакъв смисъл и значение. Животът беше започнал незнайно кога и къде и тя просто следваше ден след ден неговия ход. В мислите на Дея, когато ги връщаше назад, единственото, което проблясваше ярко като светкавиците от бурите, бе споменът за Дел. И сега, при мисълта за него, тя се спря, размаха високо опашката си и нададе мощен и силен рев, който огласи цялата околност. Една сълза се появи в голямото ù око и тежко падна на пясъка. Дея си спомни отново за времето с Дел. Той беше неразделна част от нейното минало, от онези най-далечни дни, чието начало се губеше. Те заедно бяха преминали безкрайно много път оттогава. Бяха преживели много Тъмни периоди на дълъг сън и той бе присъствал до нея при всяка една буря. Дея си спомни как винаги следваше следата от огромното му тяло, което отъпкваше пътека по пясъка и заглаждаше ръбовете на дребните камъчета, като правеше придвижването ù по-лесно. Спомни си и как в периодите на дълга тъмнина заспиваше в пещерата, допряла тялото си до неговото, а опашките им нежно се докосваха. Тя усещаше тогава, че е дошло време и да имат потомство с Дел. Щеше да снесе яйце и двамата заедно да отгледат от него свой наследник. Но онова, което се случи, беше развалило всичко. Тя отново се спря и гневно размаха опашката си. Споменът за случилото се изплува съвсем ясно в съзнанието ù и стрелата на болката отново силно я прониза. Тя се сети как в един ден, в който слънцето блестеше високо, а вълните на океана бяха тихи и спокойни, нещо голямо и блестящо се спусна от небето и се приземи на червения пясък. От него се появиха някакви странни същества, които се движеха бързо и издаваха особени звуци. Те обикаляха дълго време около тях и ги оглеждаха, а тя и Дел бяха толкова изненадани и объркани, че стояха съвсем неподвижно. Тези същества уловиха Дел и го качиха в своята блестяща пещера. Той надаваше оглушителен рев, от който скалите край тях потреперваха и се мъчеше да се отскубне, но те бяха по-силни от него. Дея си спомняше от този момент последния поглед в очите на Дел. Той я гледаше и тя видя в тях всички безкрайни дни и нощи, които бяха прекарали заедно. После голямото и блестящо нещо се издигна високо в небето и полетя към слънцето, отнасяйки го със себе си.      
      Оттогава Дея непрекъснато, ден след ден, се връщаше там, където той изчезна и очакваше от небето да ù върне нейния любим. Дните се нижеха един след друг, сменяни от дългите нощи, светлина и тъмнина се редуваха, а тя неизменно следваше същия маршрут. Заставаше на горещия пясък, повдигаше глава нагоре и жълтите ù очи се взираха в необятността. Тя вярваше, че той рано или късно ще долети обратно, ще се върне при нея и че отново ще следва следите му в пясъка.
      Дея и този път бе дошла на същото място. Нощта беше заляла с непрогледна тъмнина всичко наоколо и само голямата Бяла Звезда осветяваше мрака над нея. Тя отпусна уморено тялото си и повдигна глава нагоре, а погледът ù бе отправен все в същата посока. Тя щеше да идва тук и утре, и отново, и отново, и търпеливо да чака, докато бавно я обгръщаха необятността на небето и безкрая на времето.
 
 
 Мария Вергова
2008г.

1 коментар:

  1. "необятността на небето и безкрая на времето"....

    Who can say where the road goes,
    Where the day flows, only time?
    And who can say if your love grows,
    As your hearth chose, only time?

    Who can say why your heart sights,
    As your live flies, only time?
    And who can say why your heart cries
    when your love lies, only time?

    Who can say when the roads meet,
    That love might be ,in your heart?
    and who can say when the day sleeps,
    and the night keeps all your heart?
    Night keeps all your heart.....

    Who can say if your love groves,
    As your heart chose, only time?
    And who can say where the road goes
    Where the day flows, only time?

    Who knows? Only time
    Who knows? Only time

    http://www.youtube.com/watch?v=JGXZU1AHi8U

    ОтговорИзтриване