неделя, 29 януари 2012 г.

Очакване

    Денят си отиваше над червените пясъци на Енра. Огромното слънце скоро щеше да залезе зад океана, а на небето да изгрее голямата Бяла Звезда. Дея повдигна с мъка своето огромно туловище и се понесе бавно към скалата. Наближаваше часът на бурята и тя трябваше да бъде там навреме за поредната си порция енергия. Плъзгаше  се по отдавна утъпканата пътека, пазеща следите ù, твърдите люспи по гърба ù проблясваха, отразявайки последните слънчеви лъчи, а дългата ù, дебела опашка се извиваше на няколко метра назад. Скоро щеше да достигне подножието на скалата и после с мъка да се изкатери до върха ù, където най-лесно можеше да улавя енергията. Отдавна беше установила, че това е мястото, откъдето най-добре се поглъщаха животворните лъчи и, макар че върхът беше твърде висок, тя всеки ден изминаваше дългия и труден път. Късите ù крака се захващаха за ръбовете на скалата и тя пропълзяваше все по-нагоре. Почти беше стигнала до върха, когато въздухът се наелектризира, силно пукане огласи всичко наоколо и бурята се разрази с пълна сила. Жълто-оранжевите светкавици започнаха да прорязват вече притъмняващото небе и като огромни стрели да се забиват в пясъка, в скалите, или да попадат в прегръдките на червените вълни. Дея повдигна своята опашка, застана на най-високата част на скалата и зачака тялото ù да погълне живителната енергия. Светкавиците една след друга я пронизваха и я даряваха със своята сила.Тя спусна блажено клепачи върху жълтите си очи и се отпусна, усещайки как се изпълва отново с живот. Бурята продължи още известно време, огласяйки с пукане и бучене всичко наоколо, а после утихна. Денят над Енра беше отстъпил изцяло своето място на нощта и сега само Бялата Звезда, като голямо и всевиждащо око, блестеше над океана. Дея я погледна и заслиза бавно надолу по обратния път, за да отиде отново до онова място на брега, където ден след ден и нощ след нощ се спираше и чакаше.Тя не знаеше вече от колко време следва този ритуал, това изкачване и слизане, и дългото чакане после. Правеше го от много отдавна. За нея времето беше понятие без особено значение. Животът ù беше започнал някъде твърде назад в миналото и тя вече не си спомняше нито как, нито къде се е случило това. Не знаеше и колко Тъмни периоди е преживяла досега. В съзнанието ù проблесна за миг представата за дългите и безкрайни тъмни нощи, когато слънцето изчезваше от небосвода и навсякъде се възцаряваше само мрак. Тези периоди продължаваха прекалено дълго, но тя не знаеше колко, защото ги прекарваше в дълбок сън, скрита в една пещера в подножието на близките скали. През този период тялото ù почти нямаше нужда от енергия, защото не извършваше никакви движения. А, за да запази все пак живота в себе си, то черпеше от енергията на земята, поела достатъчно електричество от бурите. Тези тъмни периоди се редуваха в съзнанието ù с периодите на активен живот, като един безкраен наниз от тъмнина и светлина, в който тя не търсеше никакъв смисъл и значение. Животът беше започнал незнайно кога и къде и тя просто следваше ден след ден неговия ход. В мислите на Дея, когато ги връщаше назад, единственото, което проблясваше ярко като светкавиците от бурите, бе споменът за Дел. И сега, при мисълта за него, тя се спря, размаха високо опашката си и нададе мощен и силен рев, който огласи цялата околност. Една сълза се появи в голямото ù око и тежко падна на пясъка. Дея си спомни отново за времето с Дел. Той беше неразделна част от нейното минало, от онези най-далечни дни, чието начало се губеше. Те заедно бяха преминали безкрайно много път оттогава. Бяха преживели много Тъмни периоди на дълъг сън и той бе присъствал до нея при всяка една буря. Дея си спомни как винаги следваше следата от огромното му тяло, което отъпкваше пътека по пясъка и заглаждаше ръбовете на дребните камъчета, като правеше придвижването ù по-лесно. Спомни си и как в периодите на дълга тъмнина заспиваше в пещерата, допряла тялото си до неговото, а опашките им нежно се докосваха. Тя усещаше тогава, че е дошло време и да имат потомство с Дел. Щеше да снесе яйце и двамата заедно да отгледат от него свой наследник. Но онова, което се случи, беше развалило всичко. Тя отново се спря и гневно размаха опашката си. Споменът за случилото се изплува съвсем ясно в съзнанието ù и стрелата на болката отново силно я прониза. Тя се сети как в един ден, в който слънцето блестеше високо, а вълните на океана бяха тихи и спокойни, нещо голямо и блестящо се спусна от небето и се приземи на червения пясък. От него се появиха някакви странни същества, които се движеха бързо и издаваха особени звуци. Те обикаляха дълго време около тях и ги оглеждаха, а тя и Дел бяха толкова изненадани и объркани, че стояха съвсем неподвижно. Тези същества уловиха Дел и го качиха в своята блестяща пещера. Той надаваше оглушителен рев, от който скалите край тях потреперваха и се мъчеше да се отскубне, но те бяха по-силни от него. Дея си спомняше от този момент последния поглед в очите на Дел. Той я гледаше и тя видя в тях всички безкрайни дни и нощи, които бяха прекарали заедно. После голямото и блестящо нещо се издигна високо в небето и полетя към слънцето, отнасяйки го със себе си.      
      Оттогава Дея непрекъснато, ден след ден, се връщаше там, където той изчезна и очакваше от небето да ù върне нейния любим. Дните се нижеха един след друг, сменяни от дългите нощи, светлина и тъмнина се редуваха, а тя неизменно следваше същия маршрут. Заставаше на горещия пясък, повдигаше глава нагоре и жълтите ù очи се взираха в необятността. Тя вярваше, че той рано или късно ще долети обратно, ще се върне при нея и че отново ще следва следите му в пясъка.
      Дея и този път бе дошла на същото място. Нощта беше заляла с непрогледна тъмнина всичко наоколо и само голямата Бяла Звезда осветяваше мрака над нея. Тя отпусна уморено тялото си и повдигна глава нагоре, а погледът ù бе отправен все в същата посока. Тя щеше да идва тук и утре, и отново, и отново, и търпеливо да чака, докато бавно я обгръщаха необятността на небето и безкрая на времето.
 
 
 Мария Вергова
2008г.

сряда, 25 януари 2012 г.

Русалка

Очаквам те да дойдеш на брега
във чудна лятна вечер, там, където
под погледа на пълната луна
прегръщат се скалите със морето.

Ще седнеш върху топлата земя,
сърцата ни без думи ще се слеят,
ще хвана нежно твоята ръка,
вълшебна песен тихо ще запея.

Над нас в небето хиляди звезди
една след друга ярко ще изгряват.
Ще шепнат в ритъм сините вълни,
сестриците-русалки ще припяват.

Ще спре да ни послуша морски бриз,
а после неусетно ще отмине.
А аз за спомен, или от каприз
до теб ще сложа наниз раковини.

Накрая  още миг ще поседя,
мечтаейки наум, че те целувам.
А после ще ти махна със ръка,
със другите русалки ще отплувам.

И даже като сняг да се стопя,
сред морските вълни да се изгубя,
под дирята на падаща звезда
във мен ще пожелая да се влюбиш!

Мария Вергова
2009г.

събота, 14 януари 2012 г.

До следващия път

Очаква я във ъгъла на кафенето -
цигарен дим и хиляди лица.
Часовника не спира да поглежда -
в стрелките му събрал се е света.
И ето я - застава на вратата
жената с най-красивите очи.
Уж зима е, а идва с дъх на лято,
на  южни нощи, слънце и мечти.
Часовникът забива във гърдите му -
така мечтае времето да спре!
Задъхано прошепнато "Обичам те!",
жадувано преплетени ръце.
Усмивки, смях, мълчание смутено,
целувки с дъх на нежност и любов.
Защо така отлитат часовете?
Оставащите мигове болят.
Тя тръгва си. И лятото отнесе.
Остава той с цигарения дим
на масата, във ъгъла на кафенето
сред многото блуждаещи очи.
Но в мислите не спира да отеква
любимото звучене на гласа
и нежното докосване на устните.
И все така... до следващия път...

 
Мария Вергова
2009г.

Прочети още:

петък, 13 януари 2012 г.

И аз ще бъда птица

Когато след много години
и дълга житейска игра,
във края на пътя изминат,
почувствам, че близо е Тя...

Когато от дългото скитане,
от фалш, суета и лъжа,
от тежкото бреме на дните ни,
сломена, поискам да спра.

Когато над мене надвисне
студена и тежка пръстта
и в клещи зловещи ме стисне
безкрайна и зла тишина...

Тогава над моето тяло
ще поникне високо дърво
с големи, разлистени клони
и с малко и топло гнездо,

в което две влюбени птици,
събрани в любовна игра,
с блестящи от обич зеници,
възпяват в дует любовта.

И тази любовна искрица,
и тази свещена игра,
света ще дарят с нова птица,
а аз ще дам свойта душа.

И пак във безкрая ще литна
под щедри лъчи светлина.
И пак по земята ще скитам.
Кой каза, че е вечна смъртта?


Мария Вергова
2009г.

вторник, 10 януари 2012 г.

Помниш ли?

Помниш ли онзи парижки балкон,
надвесен над тясната уличка
с  бистрото отсреща  със стар грамофон
и с най-романтичната музика?

Помниш ли лудия, eсенен вятър,
заплитащ любовно косите ни
и аромата на циганско лято,
останал до днес във душите?

Помниш ли как денят ни започваше
с капучино и целувки по устните,
а завършваше с дълги, безкрайни разходки
по парижките шумни улици?

Как стояхме до късно във здрача -
аз седнала  на коленете ти -
и слушахме онзи стар музикант,
свирещ за дребни монети.

Нощем светлините на свещите
как танцуваха по стените на стаята,
а любовта на целия свят
бе събрана в очите на двама ни.

Помниш ли слънцето, Шанз ' Елизе
със хилядите влюбени гълъби?
И "нашето" мъничко кафене
сгушено точно на ъгъла?

Помниш ли...


Мария Вергова
2009г.

понеделник, 9 януари 2012 г.

Дали е невъзможна любовта ни?

Дали е невъзможна любовта ни?
В живота няма нищо невъзможно.
Повярвай ми, през дни и разстояния,
аз пак ще стопля твоя сън тревожен!


Във кратък, луд порой ще се превърна.
С безбройни, топли капчици дъждовни,
по плещите ти, дълго непрегърнати,
ще се разливам нежно и гальовно.

Със вятъра край теб ще лъкатуша,
косaтa ти немирно ще разроша.
А после до сърцето ще се сгуша,
до него, без да знаеш, ще ме носиш.

В нощта след туй, в самотната ти стая,
безшумно, като сянка ще проникна,
потънала във сънната омая,
трепереща и боса ще притихна.

Тогава ти, познал във тъмнината
извивките на голото ми тяло,
в съня си ще ме любиш без остатък,
тъй, както с тебе сме мечтали.

И двама във съня ти ще докажем,
че може да я има любовта ни,
че пет пари за нас не значат даже
тук някакви си дни и разстояния.

На сутринта, когато се събудиш
и тялото ти тръпне от милувки,
а устните горят, недей се чуди -
следа е туй от моите целувки
.

Мария Вергова
2008г.

събота, 7 януари 2012 г.

Здравей, приятелю...

Здравей, мой мили,
верни приятелю!
Тази нощ идвам
при тебе с молба.
Искам тази нощ
да съм твоя, приятелю!
Направи ме тази нощ
своя жена!
Знам, приятелю,
знам, че ме искаш!
Виждам - в погледа
лумва пожар.
Люби ме със страст
дълго време подтискана!
Тази нощ всичко
аз ще ти дам.
Тази нощ ще заложа на риска.
Тази нощ всичко с мен направи!
Знам - ще помогнеш.
Ти приятел си истински!
Виждам - желаеш ме много, нали?
Помогни тази нощ
да забравя за Hего!
Помогни да изтрия,
макар и за час,
всеки спомен във мен
за целувките нежни,
за лъжливите думи,
за измамния глас!
Тази нощ, се кълна,
ще съм твоя, приятелю,
тази нощ ще те любя
с отчаяна страст!
Ще изтръгна от мен
и последна частица
от глупава нежност,
от Негова власт.
Помогни да забравя
за Него, приятелю!
Тази нощ се оставям
във твойте ръце.
Да забравя за Него
съм готова на всичко!
Даже... с твойто
приятелство аз да платя.

Мария Вергова
2007г.

Прочети още:

http://www.stihovebg.com/Poeziya/Lyubovna/Zdravey-priyatelyu/98307.html#ixzz1imwqZv2u

петък, 6 януари 2012 г.

Приказка за лека нощ

Лека нощ, мое мило дете!
Вечерта  звездни мрежи заплита.
Нежна фея с блестящи криле
върху приказен дракон долита.

И посипва със звезден прашец
твойте трепкащи, спящи ресници.
Във косите заплита  венец
от уханни, вълшебни тревици.

И  с магическа пръчка в ръка,
от небесния жълт полумесец,
с балдахинче от лунна мъгла,
люлка прави  за малки принцеси.

И завива те - цял звезден кош
със любов върху тебе отпуска.
Спи спокойно, дете, лека нощ!
Сънчо в своето царство те пуска.

Мария Вергова

Прочети още:

вторник, 3 януари 2012 г.

Без теб

Без теб, кажи ми, как да продължа?
Еднакви и безцветни се редуват дните.
И знам - ще продължи да се върти света,

ала сърцето ми бездомно ще се скита.

Ще се прибирам вeчер в  къщата сама.

Но тази къща няма да е дом.

Ще е Хотелът на разбитите сърца,

а аз ще съм единствен посетител.

Ще ме посреща на вратата тишина,

като любезен и очакващ домакин.

Ще ме прегръща само самотата

и в мрежи от тъга ще ме заплита.

Ще сядам на верандата в нощта,

под погледа на хиляди звезди

и книгата със спомените  ще разгръщам.

Ще търся пак до лудост имам ли вина

и ще сънувам, че при мен се връщаш




Мария Вергова
2009г.

неделя, 1 януари 2012 г.

Между странници

Когато странниците се сбогуват,
kажи, умират ли в нощта звезди?
Угасват ли една след друга
след нашите несбъднати мечти?

Във тайната градина на душата си
не ме допусна - там и мракът е красив.
А толкова мечтаех да съм твоя  роза,
a моят Малък принц да бъдеш ти!

Обичаш  много да разказваш приказки -
изгубен в техния измислен свят.
Ала до смърт страхуваш се да бъдеш влюбен.
Кога ли влюбването стана грях?

Но приказката  свърши. Сбогом, Cтраннико!
Не  всяка приказка е с край щастлив.
За себе си  избирам светлината.
С красивото на мрака днес оставаш ти.

А може би там някъде,  във  времето,
в безкрая на далечните звезди,
ще изтанцуват оня  чуден Лунен танц,
прегърнати,  нашите души...



Мария Вергова
2008г.