сряда, 19 декември 2012 г.

Последното завръщане

       - Дами и господа, до края остава само един месец и после нищо вече няма да бъде същото! Затова живейте  като за последно! Направете това, което винаги сте искали, изпълнете всяко свое желание, осъществете всяка своя мечта! Нека живеем живота си на пълни обороти и да го превърнем в истинска приказка! - гласът на водещия гърмеше и беше изпълнен с патос. Телевизионното шоу вървеше към края си и на фона на лека музика гласът зад кадър изрече познатите думи, с които всяка вечер програмата завършваше:
         - Това беше единственият  и неповторим Карлос Родриге-е-е-с! - като удължи е-то във фамилията до безкрайност.
        Сара седеше на канапето в дневната, отчаяно обхванала  главата си с ръце. Това, което съобщиха, беше истина. В началото бяха само предположения и догадки, изказвани от отделни учени, на които почти никой не обръщаше  внимание. Но сега  вече всичко беше изчислено и  потвърдено дори от най-големите светила в науката - астероидът СR 124  се движеше с бясна скорост към Земята и най-много до месец щеше да се сблъска с нея. Щеше да мине толкова близо, че да  попадне в обхвата на нейното гравитационно поле, което щеше да го привлече към повърхността ù с адска сила  и тогава щеше да настъпи краят. Изкривяване на земната ос, земетресения, вулкани, наводнения - това бяха само част от предвижданите последици, а какво още можеше да се случи, никой не знаеше. Можеха да се правят само догадки. По проблема бяха впрегнати най-добрите умове в света, които направиха безброй математически модели и симулации, с идеята да измислят нещо. Но надежда нямаше. Президентът съобщи  новината официално тази вечер  във специално обръщение към нацията - оставаше само един месец до края и  нямаше смисъл хората да се лъжат. Всеки имаше право да знае какво го очаква и да реши как да изживее последните си дни.
       Сара разтриваше слепоочията си и имаше чувството, че главата ù  ще се пръсне - всичко беше толкова налудничаво и абсурдно! Приличаше й на лош сценарий за апокалиптичен филм. Само за един ден животът се бе преобърнал на 180 градуса и нищо вече не беше същото. Отново погледна към телевизора - излъчваха репортаж, в който интервюираха случайни хора от улицата. Всички говореха един през друг, бяха превъзбудени и изплашени. Господи, помисли си тя, възможно ли е това да се случва и колко ли време ще е нужно, за да настъпи пълна анархия?
       Телефонът в стаята  внезапно иззвъня,  прекъсвайки  мислите ù. Звънеше сигурно за десети път тази вечер. Бяха от болницата, където работеше - дежурството ù беше започнало преди няколко часа и сега я издирваха като луди. Не беше вдигнала слушалката предните пъти, не вдигна  и сега. Нека звънят! Така или иначе, повече нямаше да я видят. Беше взела решението веднага след новините, без да се  колебае  нито  за миг. Нямаше смисъл  да се прави на самарянка и да прекарва последните дни от живота си с нещо, което никога не беше обичала.
      Тя стана, приближи се до бара в дъното на стаята и си наля почти пълна чаша скоч. Понечи да сложи и лед, но се отказа. В момента имаше нужда от  силно питие, за да притъпи  страха и бушуващите си емоции. Беше толкова трудно да приемеш, че след няколко седмици животът ти може да приключи...
       Сара беше почти на 29 и последните години беше посветила единствено и само на медицината. Първо колеж, после университет, след това специализация, а сега и работа като щатен лекар в окръжната болница - беше извървяла дългия път с почти мазохистична примиреност, без да се оплаква и да каже нещо. А и нямаше смисъл - всичко беше предопределено и решено от семейството ù  едва ли не от самото ù раждане. Баща ù - проспериращ хирург и майка ù - известен детски лекар,  бяха избрали вместо нея и дори не си и представяха, че дъщеря им може да се развива в друга насока. Тя трябваше да продължи по техния път. Веднага след гимназията Сара постъпи в един от най-престижните колежи, после като по план бе приета в Медицинския университет, а накрая с връзките и препоръките на родителите си постъпи на работа в най-реномираната болница. Животът ù се развиваше  по строго предопределен  сценарий и тя нямаше право да променя действието. Трябваше само да играе съвестно ролята си и да не се оплаква. Така всички край нея бяха доволни.
        А всъщност винаги беше мечтала да рисува. Още откакто се помнеше,  я  влечеше все към четката и палитрата, беше вечно омазана в бои и цялата миришеше на терпентин. Помнеше как часове наред прекарваше навън, взирайки се в някое  малко цвете  в градината и опитвайки се  да предаде върху платното цялата красива емоция, която предизвикваше то в нея. Понякога излизаше от къщи и се запиляваше по цял ден из пущинаците, както се изразяваше майка ù, за да  рисува дървета, облаци, птици и каквото още ù попадне. Виждаше красота в най-невероятните и безлични на пръв поглед неща и  изпитваше неудържимо желание да я запечата, да я увековечи върху платното. Но баща ù  гледаше с пренебрежение  на тези нейни увлечения -  не искал дъщеря му да става „вятърничава художничка".  Той настояваше тя да се съсредоточи върху изпитите си за Медицинския колеж. В началото тя не се предаде лесно и дори тайно от него кандидатства в Художествената Академия, но радостта ù, когато я приеха там, не беше дълга. Той успя да се наложи и я принуди да се откаже от мечтите си. Тя още помнеше деня, когато в пристъп на отчаяние и ярост  разряза всичките си картини и ги изгори на двора. През сълзи  ги гледаше  как горят. После захвърли палитрите и стативите в килера на къщата и повече не ги погледна. Оттогава не беше докосвала четка и бои. Сега по цели дни беше принудена да гледа бели стени, бели подове, бели  униформи и бели болнични листи. Рисуването остана зад гърба ù. Но понякога нощем сънуваше цветни сънища в най-невероятните и ярки цветове. Сънуваше как с часове стои на брега на океана и рисува сините му вълни, бели облаци с кръжащи сред тях  чайки и огнени залези.
     Телефонът отново иззвъня. Пак бяха от проклетата болница. Сара със замах изтръгна телефонния кабел и запокити слушалката на пода. Хвърли  след нея чашата със скоч и я разби на хиляди парчета. После отмаляла  се свлече на земята и заплака.
      Тя взе решението още в този  момент. Оттук до океана бяха три дни път с автомобил. Щеше да тръгне  утре  рано сутрин и да стигне  там най-късно до края на седмицата. Бои, четки и платна щеше да купи от някой град по пътя. Там някъде, над синия безкрай я очакваха толкова ненарисувани залези! Тя затвори очи и си представи как стои на брега на океана, а пред нея са се ширнали безкрайните му сини води.  Как над нея се е разстлало синьото небе и някъде далеч, далеч  в безкрая се слива с вълните  в едно цяло...
                                 
                                                             ***


       - Карлос, не можеш да направиш това, не можеш да си тръгнеш просто ей така! Имаш подписан договор, по дяволите! - гласът на продуцента трепереше от ярост. Лицето му беше изопнато и  почервеняло, а брадичката му се тресеше. - Помисли си какво означава това за шоуто! Помисли си за милионите зрители, които ще очакват да те виждат всяка вечер! Точно сега не е моментът да вършиш глупости!
       Известният  телевизионен  водещ   Карлос Родригес стоеше пред продуцента си, навел глава и мълчеше. Току що беше съобщил, че напуска и от утре вечер няма да е на екран. Целият екип беше пощурял и за момента тази новина им изглеждаше по-страшна дори  и от другата за наближаващия край на света. Всички говореха един през друг,  а продуцентът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи инфаркт.
       - Ще те съдя, чуваш ли, ще те съдя! - крещеше той - Ако утре вечер не водиш шоуто, с теб е свършено!
       Карлос го гледа  известно време без да каже нищо, а накрая  махна с ръка с досада и излезе. Зад него кабинетът  жужеше като кошер. Сценаристи, режисьори и поддържащ екип - всички бяха в шок от внезапното му тръгване.
       Вечерното шоу на Карлос Родригес беше стартирало преди 10 години. Тогава той, амбициозен млад  актьор, беше спечелил мястото сред десетки други кандидати. Според едни беше имал дяволски добър късмет. Според други  му бяха помогнали невероятният чар и импровизаторският му талант. Но независимо каква беше причината, той  се бе превърнал в  една от най-популярните и влиятелни фигури във шоубизнеса. Една казана от него дума имаше по-голяма тежест сред младите американци дори и от тази на президента.
       Карлос беше емигрант. Беше пристигнал с родителите си от Мексико още като дете и живееше с тях  в беден квартал в покрайнините на града. Още помнеше мизерията на малката стаичка, която държаха под наем и в която се тъпчеха  всички заедно. Помнеше и училището, където ходеше. Уж беше посещавано все от  деца като него - от гетото - но дори и там  усещаше, че  гледат на него отвисоко. Така гледаха на всички  емигранти - те си оставаха хора  без родина, без корен, без минало. Още тогава  му се прииска  да покаже на тях и на целия свят, че не е никой. Мечтаеше да спечели вниманието и любовта им и да бъде важен. Когато го питаха какъв иска да стане като порасне, той неизменно отвръщаше - известен,  като под тази дума разбираше приет и обичан.  Когато гледаше по телевизията  различните телевизионни и шоузвезди,  беше като омагьосан. Струваха му се  почти нереални с цялата  тази красота и блясък край тях. Обичаше да ги имитира и да повтаря репликите им и го правеше толкова успешно, че всички край него се заливаха от смях. Още тогава той проявяваше забележителен артистичен талант. Постепенно идеята да бъде част от този бляскав и нереален свят  се оформи и затвърди в него. Съвсем логично, след като завърши училище, той се насочи именно към тези среди и с невероятен  хъс преследваше мечтата си. Много скоро успя да си създаде необходимите връзки и контакти, и благодарение на огромния чар и непринудеността си спечели симпатиите на всички. Така се стигна до деня, когато разбра, че търсят водещ за някакво ново телевизионно шоу. Беше по някакъв мълък, второразряден канал. С препоръката  на един приятел-режисьор, той беше допуснат до кастинг и одобрен. Така се роди „Единственият и неповторим Карлос Родригес". В началото шоуто вървеше по същия канал, но постепенно интересът към новия водещ нарасна. Той беше толкова забавен и импровизираше с такава лекота, че за кратко се превърна в истинско явление - хората го харесваха и се идентифицираха с него. Една от най-големите телевизии, впечатлена  от успеха му, подписа договор с неговия продуцент и шоуто се премести там. Така Карлос се  превърна в истински герой. Той олицетворяваше идеала за американската мечта. Дори нещо повече - беше се превърнал в пример за подражание и във истинско вдъхновение за хилядите млади американци. Всяка вечер той влизаше през екрана в домовете на хората и беше станал част от живота им. Оставяше в гримьорната си всички проблеми  и преди да прекрачи прага на студиото се преобразяваше в съвършения и неповторим Карлос Родригес, любимецът на цяла Америка  И винаги беше  на ниво. Оттогава не беше отсъствал нито веднъж от ефир. Никога не си беше позволил да изглежда в лошо настроение, или да не бъде във форма. Винаги и неизменно, най-важното нещо в живота му бяха  рейтингът и шоуто. В началото успехът го беше окрилил и той се раздаваше без резерви. С времето обаче започна да си дава сметка, че нещата не са така идеални. Реално, той не разполагаше със себе си. Нямаше време за сериозна връзка, за личен живот или забавления. Денят му беше  разчертан до най-малката подробност  и изцяло посветен на телевизията. Отпуските му бяха планирани с години напред и  не можеше да реши, или направи каквото и да било без да го съгласува с имиджмейкърите  или с продуцента. Собственият му живот сякаш се изплъзваше от ръцете му и колкото повече печелеше любовта на хората, толкова повече губеше себе си.
        Карлос паркира лимузината си в гаража и влезе в огромната и пуста къща. Когато чу днес новините, се почувства ограбен. Един месец, само един месеца и после не се знаеше какво ще се случи! Не можеше да повярва, че е истина. Проклетото шоу беше ограбило 10 години от живота му, а сега му казваха, че му вземат и бъдещето, и всички мечти. От доста време насам го крепеше единствено мисълта, че след 2 години договорът му изтича и той беше решил да зареже окончателно телевизията. Беше си обещал  да си навакса за всичко. Щеше да си купи къща с огромна веранда на брега на океана и по цели дни да яха вълните и да се гмурка. Или просто да гледа с часове водата и да не прави нищо. А сега му казваха, че след един месец най-вероятно ще умре. По дяволите, та той още не беше живял! Да си тръгне от шоуто днес беше  най-логичното, което можеше да направи. Така или иначе, вече нищо нямаше значение.
       Седмица по-късно той вървеше по горещия пясък със сърф под мишница. Беше го направил - беше наел една малка къща наблизо. Собственикът, като разбра с кого си има работа, му разреши да живее в нея безвъзмездно. Самият той, като милионите други хора, беше напуснал панически крайбрежния район и беше избягал във вътрешността на континента. Кой знае защо, всички мислеха, че там ще са в по-голяма безопасност. Страхуваха се от огромните вълни цунами, които, казваха, щели да залеят сушата на километри наватре. И да опустошат всичко. И сега Карлос по цели дни пореше вълните. Разхождаше се с часове по брега, радваше се на слънцето и на вятъра. Един месец не беше достатъчен, но все пак, беше повече от нищо...
      Малко по-надолу по плажа той видя някаква художничка. Приближи се и я огледа - беше симпатична млада жена. На картината си беше нарисувала океана и в момента довършваше някаква чайка.
        - Хубава картина - каза Карлос, като се усмихна - добра художничка сте! - и се загледа в платното ù.
       - Всъщност съм лекарка. - отговори момичето и му хвърли кратък поглед -  Рисуването ми е само хоби.
        - В такъв случай сте най-талантливата лекарка, която съм срещал!
      И двамата се засмяха. Карлос я огледа по-внимателно - момичето беше наистина хубаво - стройно, русо, със златисти лунички и с приятна усмивка. И с трапчинки на бузите, когато се усмихнеше. Сара също го огледа дискретно, но не разпозна в него „единствения и неповторим Карлос Родригес". Беше просто един симпатичен латиноамериканец с едноседмична брада, тъмни очила и с нахлупена на главата козирка. Само гласът му ù се стори странно познат. Карлос седна на пясъка до нея и се загледа отново в картината ù. После обърна лице към слънцето, като се остави на лъчите му да го галят!  Вятърът рошеше косите му и го докосваше сякаш с кадифена ръкавица. Беше толкова приятно никой да не те разпознава и просто да се отдадеш на  покоя! Той протегна крака напред и ги зарови в пясъка. Денят пред него се очертаваше да бъде слънчев, спокоен  и много, много дълъг. А той можеше да прави през него всичко, което си пожелае...


                                                                
                                                              ***


         От  половин час Мелани Уилямс разгръщаше тефтера с телефони и се опитваше да запази билети за самолетен полет до Париж. Звънеше вече на четвърта авиокомпания, но от всичките с любезен глас ù отвръщаха, че свободни места няма, или че компанията е преустановила своята дейност.
       - Съжалявам, госпожо - звучеше поредният глас от слушалката - от няколко дни не извършваме полети. По-голямата част от персонала ни напусна и сме изключително затруднени. Извиняваме се за неудобството!
      На канапето до нея съпругът ù Скот седеше и я наблюдаваше с очакване.
       - Пак нищо - въздъхна Мелани. - и тук са я закъсали, нямат хора.
       - По дяволите! - изруга Скот- Всички са полудели от страх, разбягали са се като някакви мишки! Светът направо се разпада пред очите ни!
       - Нормално е, скъпи, всеки предпочита да бъде до най-близките си хора сега и не се интересува от нищо. Всеки ден нови компании и фирми затварят и никой не може да се противопостави на това, дори правителството. Нали виждаш - призовават да не се изпада в паника и всички да запазят спокойствие, но хората са отчаяни и изплашени до смърт и това е съвсем разбираемо. Как искаш да се държат така, сякаш няма нищо?
        - Но нали непрекъснато ни надуват главите какви програми подготвят за евакуация и спешно реагиране! Точно сега трябва да се мисли трезво и всеки да си стои на мястото, а не да бяга и да се крие като мишка! - Скот беше истински разгневен и говореше с яд.
        Мелани отново въздъхна и пак запрелиства страниците на тефтера.
        - Остана още една малка компания. Мисля, че беше в съседния град. Ще пробвам и там.
       Телефонът даде няколко пъти свободно и накрая прозвуча женски глас:
        - Да, госпожо, имаме няколко свободни места до Европа, но нямаме директна връзка с Париж. Ще трябва там да се направи прекачване. Ще изчакате ли да проверя дали може да се осъществи такова?
       И след няколко минути, в които се чуваше как жената говори по друга линия, гласът ù отново прозвуча:
      - Имате късмет! - каза тя - Нашият полет е до Берлин, но там може да се направи връзка за Париж. Има и свободни места. Колко билета да запазя, госпожо?
       След няколко минути, когато всичко с полета беше уредено, Мелани седна до съпруга си и го прегърна:
       - Най-сетне ще го направим, скъпи! След толкова много години! - прошепна тя. А той мълчаливо я погледна и я погали по косата.
       Мелани и Скот Уилямс бяха съответно на 62 и 67 години. Бяха женени от 40, а от няколко бяха вече и пенсионери. Скот съвсем живо помнеше деня, в който видя Мелани за първи път. Беше слънчев юнски ден, преди почти 41 години. Той беше пратен в командировка от фирмата, в която работеше в малко съседно градче и вечерта трябваше да преспи там. Бяха му препоръчали едно спретнато хотелче и в края на деня той с бодра крачка прекрачи прага му. На рецепцията имаше само едно момиче, което се беше зачело в някаква книга. Той уверено я поздрави и тя вдигна очи към него. И в същия миг нещо в него трепна и увереността му мигом се изпари. Боже, колко хубави очи имаше тя! За момент той замълча, загледан в тях.
       - Какво ще желаете, господине? - попита момичето и той, успял вече да се окопити, отвърна:
       - Единична стая, моля, за една вечер! - като все още не можеше да отдели поглед от нея.
        Момичето, видимо смутено от това, на няколко пъти сбърка, докато записваше данните от личната му карта в голямата тетрадка пред себе си. Накрая, с трепереща от притеснение ръка, му подаде ключа и му пожела приятна вечер.
       В следващите месеци Скот направи и невъзможното, за да бъде пращан само той в командировки в същия град. И всеки път с трепет прекрачваше прага на хотелчето и със вълнение поглеждаше към рецепцията, за да види дали тя ще бъде там. Едва на третия път се престраши да я заговори и да я покани на вечеря. Момичето, свеждайки срамежливо очи, прие поканата и в края на деня, след като смяната й свърши,  двамата излязоха. Беше незабравима вечер. Циганското лято даряваше с последните си топли дни земята, небето беше ясно и осеяно със звезди, а Мелани беше прекрасна. Те вечеряха в едно малко, закътано ресторантче, после ходиха на танци, а накрая се разхождаха почти до сутринта и разговаряха. Скот не беше усетил кога са минали всичките часове - беше като замаян. Когато накрая небето порозовя от изгрева, той я изпрати до вкъщи и се върна в хотела.
       Следващата им среща беше през зимата, малко преди Коледа. Целият град беше празнично украсен и навсякъде светеха безброй коледни лампички и светлини. Валеше сняг, но нощта беше безветрена и тиха, и докато вървяха, снежинките се сипеха по дрехите и лицата им и сякаш ги милваха със снежна милувка. Тази вечер той й предложи да се омъжи за него, а тя, трепереща от вълнение, тихо каза „ Да!". През нощта Мелани остана при него в хотела и същата тази вечер той, прегръщайки я нежно,  ù обеща онова за Париж. Каза ù, че иска там - в града на любовта - да прекарат медения си месец. Мелани го беше целунала с блестящи от щастие очи и се беше притиснала към него с доверие.
       Ожениха се бързо, само след един месец, но така и не успяха да изпълнят обещанието си. Фирмата, в която работеше Скот беше изпаднала в много тежко положение и се налагаше той да бъде непрекъснато на линия. Неусетно меденият месец отмина, а когато след още един Мелани разбра, че е бременна, мечтата за Париж остана някъде на заден план. Година и нещо след първото им дете, се роди и второто. Животът ги завъртя и ги понесе шеметно напред, и те постепенно забравиха за повечето си мечти. Сякаш изведнъж, преди да се усетят, децата бяха тръгнали на училище. После неусетно и бързо бяха пораснали, и беше дошло време да постъпят в колеж. Не след дълго се задомиха и из къщата затропаха крачетата на внуците. И Скот и Мелани бяха винаги до тях и им се посвещаваха изцяло. Вечно забързани и залисани в грижи, сякаш забравяха да помислят за себе си и за своите собствени нужди и желания. Цял живот изплащаха ипотеката на къщата. После, докато синът им и дъщеря им бяха в колеж, парите вечно не достигаха и Скот беше принуден да работи на две места, за да закърпват двата края. След това внуците обсебиха цялото им вниманието и изведнъж, сякаш за един миг, животът бе преминал край тях. Като въртележка, която те завърта  на бързи обороти и докато се усетиш, тя вече е спряла и трябва да слизаш. Но ето, че реалността сега им беше ударила шамар и ги бе принудила да си дадат сметка за всичко.
       Скот гледаше с умиление Мелани. Спомни си за онова момиче, което преди толкова много години беше видял на рецепцията на онзи хотел. Сега косите ù бяха посипани със сняг, времето беше оставило безмилостни бразди по лицето й, но очите й си бяха същите. То сякаш не ги беше докоснало и не беше отнело нищо от красотата им. И за него те имаха същата сила.
       Малко след съобщението за предстоящата катастрофа, те решиха да изпълнят най-сетне онова старо обещание, което си бяха дали. Цял живот бяха живели за другите, време беше да направят нещо и за себе си.
       Мелани тъкмо набираше по телефона номера на дъщеря им Синди, за да я чуе, когато Скот нежно хвана ръката й и затвори слушалката:
       - Остави ги, мила, те отдавна са големи хора, ще се оправят и сами!
        После се усмихна, погали я по бузата и доближи ръката ù до устните си. Целуна я с цялата любов, на която беше способен и я притисна силно до себе си.
      Някъде далеч, на другия край на света, техният Париж ги очакваше.




                                                                ***

       
         Седемгодишната Линда Смит се беше разположила на масичката във всекидневната, беше разпиляла по нея листи и тетрадки и съсредоточено оцветяваше една картинка. От време на време спираше и започваше да си тананика някаква мелодия, а после, изплезила  език, отново се връщаше към рисунката. В другия край на стаята, майка ù Синди, седнала на канапето, гледаше разтревожено телевизия. Даваха репортаж от случващото се в града. В момента вървеше материал, в който група полудели младежи обръщаха една кола, а след това я подпалваха. После следваха кадри, на които през разбитите витрини на магазин нахлуваше освирепяла тълпа, а после побягваше навън с плячкосаното в ръце. Репортерите съобщаваха за нападения, за грабежи и насилие. Навсякъде цареше хаос. Полицията явно не беше способна да се справи  и ден след ден положението ставаше все по-страшно. В момента всички най-лоши черти в човешката природа изплуваха на повърхността и се проявяваха с пълна сила. Пред лицето на смъртта хората, вместо да потърсят мир със себе си, се бяха превърнали в истински зверове.
        Синди гледаше всичко със свито сърце. Беше  изплашена и  нервите ù бяха опънати до крайност, а на всичкото отгоре и съпругът ù, както винаги, го нямаше. Беше свикнала в трудните моменти да е сама, но този път ù дойде  в повече. Малката Линда тъкмо беше започнала отново да си тананика, когато майка ù  не издържа и ядосано ù кресна да престане. Детето се стресна и неразбиращо и жално я погледна.
        Синди Смит живееше със съпруга си Марк и дъщеря им Линда в един от най-престижните квартали на града. Тя  работеше като юристконсулт в една телекомуникационна компания, а мъжът ù беше съдружник в адвокатска кантора. Бяха женени от 8 години. Запознали се бяха по време на следването в Университета и веднага след дипломирането се ожениха. Беше някак естествено да го направят, сякаш се подразбираше от само себе си - и  двамата образовани, и двамата със перспективи - просто бяха съвършената двойка.
         А и в крайна сметка Синди трябваше да намери някакъв начин да избяга от миналото и  да забрави за Стивън.
        Стивън...в последните дни името му все по-натрапчиво изплуваше в съзнанието ù. Не че някога го беше забравяла, или беше спирала да мисли за него. Той си беше останал част от нея, от нейните мисли, от сънищата ù, от сърцето ù. Но беше част, която твърде много болеше и на нея винаги ù се искаше да може да я изтръгне от себе си от корен, да я зарови там някъде далече, много далече в миналото и да я забрави завинаги.
        Тя познаваше Стивън Уоруик още от детството си - бяха съседи и живееха на една улица. Като деца играеха заедно, събираха се с тайфата и се запиляваха нанякъде за по цели дни. Той беше най-добрият ù приятел тогава. Още със събуждането сутрин нямаше търпение да изтича у тях, за да измислят какви ли не щуротии. Постепенно с времето приятелството им прерастна в нещо повече, ставаха си все по-близки, и в един момент осъзнаха, че не могат един без друг. Бяха открили нещо ново и различно - любовта. В целия горен курс на гимназията бяха неразделни. Нямаше ден, в който да не се видят. Откриваха света заедно, всичко и на двамата им се случваше за първи път. Правеха общи планове, имаха общи мечти и бъдещето им изглеждаше немислимо, ако и другият не участва в него. Това продължи до завършването на гимназията. По-точно до училищния бал. И тогава се случи онази история. „Доброжелатели" веднага побързаха да ù съобщят, а Синди така и не намери сили  да му прости предателството. Твърде много я беше заболяло, за да може да го направи. Знаеше, че другото момиче не е означавало нищо за него, че е била просто една мимолетна грешка, но гордостта й беше наранена. Стивън я молеше със сълзи на очи за прошка, но тя не му я даде.
       Още същата есен Синди постъпи в колеж, а после продължи и в Университета. Но в сърцето ù остана незараснала рана и усещането за нещо погрешно. Сякаш е поела по път, за който предварително знае, че е неверният и който няма да я доведе до никъде.
       Когато се запозна с Марк, си мислеше, че е открила правилния човек. Не изпитваше любов към него, но й беше приятно в компанията му - той беше мил, добър, интелигентен. Така поне си мислеше до първата година след сватбата. Тогава го хвана в първата изневяра. После последваха и втора, и трета... Той я мамеше непрекъснато, измисляше си различни лъжи и оправдания за постоянните закъснения и отсъствия от къщи. А Синди все повече намразваше себе си, че търпи и се примирява със всичко.
       Малката Линда забеляза, че майка ù е разстроена,  приближи се до нея на канапето и я гушна.
        - Какво ти е, мамо? Защо си тъжна? - попита тя, като я погледна с големите си зелени очи. Приличаха досущ на очите на баща ù.
       „А можеше да има очите на Стивън! - каза си Синди - Можеше да бъде детето на Стивън!" - помисли тя и сълзите ù сами рукнаха. Този път обаче това  бяха пречистващи сълзи и тя вече знаеше какво трябва да направи.
        Те тръгнаха на път още същата вечер. Синди шофираше, а Линда спеше на задната седалка, завита с одеяло. Беше малко след полунощ. В родното градче на Синди щяха да пристигнат рано сутринта.  Майка ù беше звъннала да ù каже, че с баща ù тръгват на пътуване до Париж, така че къщата щеше да е празна. Тя и без това имаше нужда от уединение и спокойствие.
        На следващия ден, след като пристигнаха и пренесоха багажа, Синди и  Линда тръгнаха към  къщата на Стивън. Тя беше в края на улицата. От майка си знаеше, че той живее сам, така и не се беше оженил. Те се запътиха натам и докато крачеше по познатия път, хиляди спомени възкръснаха в нея. Сърцето ù се разтуптя лудо и тя за първи път, след толкова много години, почувства, че това е верният път, че той няма да я отведе  до задънена улица. Стигнаха до къщата. Тя си беше все същата. Синди с трепереща ръка отвори вратата,  водеща към двора и двете с Линда  минаха по дългата каменна алея. Когато стигнаха до входната врата, се протегна и плахо почука. Отвътре се чуха тихи стъпки и след малко вратата се отвори. Беше той. Не го беше виждала 12 години. Косата му беше леко оредяла и в нея се стрелкаха първите сребърни нишки. Беше и малко понапълнял, но очите му си бяха същите. Очите на Стивън. Той погледна изненадано към Синди, а след това и към малкото момиченце. После отново вдигна очи към нея и  в погледа ù видя прошката. Протегна се, прегърна я силно и тихо промълви:
       - Много ми липсваше, принцесо!



понеделник, 17 декември 2012 г.

Любовна нирвана

Нощта се е спуснала – нежно-омайна,
оазис от мрак сътворила.
Звездите са стражи, а нашата тайна
луната в прегръдки е скрила.

Притихнал до мене, с копнеж ме докосваш,
в ръцете ти силни замирам.
Ти всичко най-женско във мен омагьосваш,
любовния порив не спирам...

И всяка извивка на моето тяло
превръщаш в най-нежната струна.
Препуска сърцето, от страст полудяло,
„Обичам те!” – шепнеш без думи.

В целувките твои заключен е раят,
амброзия сладка отпивам!
В очите ти почва и свършва безкраят,
в блажена омая се скривам.

И с устни горещи наслада разливаш,
изкусно танцуваш по мене.
Отблясъци лунни със мрака се сливат,
изригва в мен нова вселена!
 
Нощта се е спуснала - нежно-гальовна,
тела във блаженство се сплитат!
Душите, във плен на екстаза любовен
във танц към звездите политат!
 
 
Мария Вергова
2010г.

вторник, 11 декември 2012 г.

Тази любов забранена...

Дълги  нощи се борех със нея,
надълбоко в сърцето я криех,
ала тя във кръвта ми живее -
непокорна и буйна стихия.

Ала тя като огнена лава
се разлива по моите вени
и тупти, и разпалва жарава
в мене тази любов забранена.

И обяздих във мен всеки устрем,
и отричах докрай този жребий,
ала мислите мои препускаха
като диви мустанги към тебе.

И побягнах оттук надалеко,
друга  обич аз нейде да диря.
И се скитах по стръмни пътеки,
и във погледи чужди се взирах.

Но досущ като странник  в пустиня,
в нощ безлунна, умиращ със зов,
аз протягах ръце в милостиня
и се молех за глътка любов.

Затова пак при теб се завръщам,
с изранени от тръни нозе,
във очите със обич все същата,
с пресушено от жажда сърце.

И дори много грешна и слаба,
но нашепвайки тих благослов,
днес смирено пред тебе заставам
и прегръщам те, моя любов!


Мария Вергова
2010г.

четвъртък, 6 декември 2012 г.

Идвам при тебе с дъжда

Гръм и мълнии порят нощта,
луд порой разлюля тишината.
Аз нахлувам при тебе с дъжда,
отсега ще съм буря в душата ти.

Остра болка пронизва плътта,
плъзва бавно по моите вени.
Как боли, как боли любовта!
Гордостта ми е днес на колене.

Как се впива с отровни зъбú
тази истина хищно-проклета
и повтаря, че тръгваш си ти,
и кънти като гонг във сърцето ми.

И какво ми предлагаш сега?
Да ти бъда приятел?! За бога!
И да слушам как свястна е Тя
и във мен да стая този огън,

дето още ми пали кръвта
и ме мята в безсъници луди,
и дори кратък миг да заспя,
пак със мисъл за тебе се будя.

Да забравя как твойта ръка
мойте тъмни коси разпилява,
как потръпваше нежно нощта
как до тебе без дъх оставах.

Да не помня за двете очи,
дето гледаха блеснали влюбено,
за страстта, дето още гори...
Как приятел със страст се целува?

И затуй, че за теб и сега
аз да мисля без трепет не мога
и боли ме до смърт любовта,
днес завинаги казвам ти сбогом!


Мария Вергова
2011г.

понеделник, 26 ноември 2012 г.

И пак е нощ

И пак е нощ. И хиляди звезди.
Танцуват тъжни сенки в полумрака.
Самотна стая. И пианото мълчи.
Да го докосне някой с нежност чака.

И пак е нощ. И лунна светлина
опъва тънки нишки в тишината.
Прозорец. Силуетът на жена.
Косите ù целува само вятърът.

И пак е нощ. И споменът за мъж
изплува като сън от тъмнината.
В прегръдките на цъфналата ръж
днес друга слуша Лунната соната.
 
 
Мария Вергова
2010г.

събота, 24 ноември 2012 г.

Да обичам, обичам, обичам...

     Гледам през прозореца полюшващите се клони на есенните дървета, въртележките на падащите листа и си мисля колко преходно е всичко, как край нас се изнизват часове, години, човешки животи. Всеки миг е ценен и неповторим, а колко лесно го оставяме да ни се изплъзне, да ни подмине, без да оценим всичко красиво, което ни е дал. Колко сме неблагодарни към шанса, който имаме да сме живи, да дишаме, да се радваме, да страдаме дори... Понякога  се събуждаме като от сън и осъзнаваме колко много от нещата в живота  ни не са това, което ни се иска да бъдат, но понесени от инерцията, се оставяме колелото отново  да ни завърти. И то ни понася -  нагоре, надолу, безконечно, като в безкраен кръговрат. В редките случаи, когато успеем да спрем живота си на стоп-кадър, се плашим от това колко бързо се върти лентата и колко малко свободен избор имаме всъщност. Все се получава така, че някой друг пише сценария... Вкарват ни в роли, които не ни харесват, водят ни като марионетки на конци и накрая, докато се усетим, филмът е към своя край. Тъжно  е, че толкова бързо си отива всичко.  Иска ми се да мога да спра поне за няколко дни целия свят и да имам време да се насладя на всичко красиво, любимо, значимо...
      Питам се понякога къде е смисълът. И всеки път стигам до един-единствен отговор,  закодиран сякаш навсякъде около нас, а колко често сме слепи за него. Не е ли в основата на цялото ни съществуване едничката дума "обичам"? Не побира ли тя в себе си цялата палитра от усещания и чувства, заради които си струва да ни има? Не значи ли обичам също и щастие, красота, благодарност, прошка, копнеж, споделяне, грижа?.. Не е ли в началото и края на всичко?  И не е ли единственото, което не могат да ни отнемат, или попречат свободно да правим? Нека обичаме, това е, което ни дава най-пълнокръвното усещане, че сме живи, нека сърцата ни пулсират, опиянени от това сладостно чувство!  Как ми се иска да мога да забавя времето, да се радвам на всеки малък миг  и да  обичам, обичам, обичам...


сряда, 21 ноември 2012 г.

Тиха нежност във нощи сатенени

С тихи стъпки пресичам нощта,
към съня ти вървя, Обич моя.
Сред безумния бяг на света,
само там мога днес да съм твоя.

И прости, че за тебе не бях
тиха нежност във нощи сатенени,
че прегръщах по-тежкия грях
да сънувам, че ти си до мене.

Да се вглеждам във други очи,
да жадувам за твоите само,
да потъвам в море от лъжи,
а да знам - само себе си мамя.

Днес без теб съм горчива луна,
единаци по мене ще вият.
Днес съм сянка безплътна в нощта
и от себе си в мрака се крия.

И след толкова мъртви мечти,
нищо друго след теб не остана -
само вечност от нощи и дни
и душата ми разпиляна...


Мария Вергова
2011г.

четвъртък, 15 ноември 2012 г.

Носталгия

В сънен унес притихва градът.
Тъмни сенки във мрака се гонят.
Нощни улици глухо мълчат,
а дъждът като шепот се рони.
С глас далечен звучи саксофон
и разплаква край мен тъмнината.
Долетява самотният стон
на затичан нанякъде вятър.
Ти дали си заслушан в дъжда?
Зная аз колко много обичаш
малки капчици нощна тъга
по стъклата без шум да се стичат.
И дали ти нашепват сега
всички думи, от мен неизречени,
недокосната моя мечта,
невъзможен, несбъднат, далечен…
Или може би тихо, без глас,
своя бяг без следа разпиляват,
както дните обгръщат във нас
всеки спомен с покров от забрава.
Плъзва утрото сноп светлина,
във дъждовни стъкла се оглежда.
Нека слънчев ти бъде денят,
моя тъй и  несбъдната нежност…




Мария Вергова
2011г

 

събота, 10 ноември 2012 г.

Сън

Сънувах се в тайнствена, тъмна гора,
с изсъхнали, стари дървета.
Безлунна и призрачна беше нощта,
оловно висеше небето.

И гъста мъгла, като тежък саван,
застилаше плътно земята.
В окови от студ бе светът окован,
във клоните виеше вятър.

Аз бягах - изплашена, страшно сама,
изгубена лутах се в мрака
и търсех пред себе си лъч светлина,
надежда спасителна чаках.

Но призрачни сенки със мъртви души
протягаха пръсти към мене,
с горящи в омраза и злоба очи,
доброто в сърцето да вземат.

От гняв и от завист, от болката те
разпалваха огън обреден.
Заплитаха корени мойте нозе,
застиваше в мен ужас леден!

Събудих се с писък, отворих очи,
докоснах ръката ти в мрака.
Усетих дъха ти - до мен беше ти
и, сгушена в тебе, заплаках.

Че ти в тази хищна, житейска гора,
за мен - нежно, трепетно цвете,
си онзи спасителен лъч светлина,
във мрака студен дето свети.


Мария Вергова
2010г.

неделя, 28 октомври 2012 г.

На вятъра любима...

Тази нощ някой плахо почука
с мокри пръсти по моя прозорец
и помоли ме тихо капчукът,
с глас дъждовен, да му отворя.


Тъмнината лениво провлачи
меки стъпки към моята стая.
А със нея немирникът вятър
се промъкна и ме замая.


С порив нежен и лек ме докосна
с капки дъжд върху моята кожа.
А по устните, сънено-топли,
той дъждовна целувка положи.


И ми каза със повей омаен,
тихо шепнейки моето име -
в този свят тъй голям и безкраен,
мен избрал да му бъда любима.


Със невидима длан ме погали,
със безплътни криле ме обгърна
и в нощта на ръце ме понесе,
силно моето тяло прегърнал.


Над вековни земи и морета,
сред безкрайни гори и пустини,
до далечни звезди и комети,
над поляни и цветни градини.


А накрая със нежна прегръдка
във постелята върна ме леко.
Във ъглите на моята стая
тъмнината се стелеше меко.


Вън капчукът напевно ръмеше
по стрехите на спящите къщи.
А дъждът влюбен шепот донесе -
всяка нощ аз при теб ще се връщам...




Мария Вергова
2009г.

събота, 27 октомври 2012 г.

А обеща да ме обичаш...

Нощта навън разстила леден дъх,
не шумва  ни ветрец, ни глас на птиче,
а месецът боде ме с остър връх
и на съня ми нишките разсича.

А бяха дни и пълната луна,
досущ наивно, влюбено момиче,
повярва ти, когато обеща,
когато обеща да ме обичаш.

Но вятър всички думи разпиля
и на дъжда, без жал, ги запокити.
А ти, забравил мен и любовта,
нанякъде по този свят заскита.

А днес, под тънко резенче луна,
сърцето ми виновно коленичи
и моли се без глас да му простя,
да му простя, че още те обича...

вторник, 16 октомври 2012 г.

Всичко друго решавам аз

                                      Ах! Защо ти събарям вселената?
                                                  Стъпквам твоята мъжка власт?
                                                  Ти решаваш дали да си с мене.
                                                   Всичко друго решавам аз.
                                                                                    М. Петкова

Аз не съм била никога третата.
Ласки крадени нямам за криене.
Женска гордост из дните ми шета
и с подкови в душата ти рие.

Със трохите от чужда трапеза,
аз глада си за обич не храня.
Ако щеш, дай на улични песове
да докопат каквото остане.

Не очаквай из тайни квартири
по часовник любов да раздавам.
Изненадах ли те? Не съм от тия.
Само в бляна ти мъжки оставам.

Намери друга, да й изнася
фарса евтин, във който играеш.
Хайде, хуквай сега при жена си
и моли се за мен да не знае!


Мария Вергова
2012г.

сряда, 10 октомври 2012 г.

Две чаши вино и споделено мълчание


Мария Вергова & somebody-who
 


Днес морският бряг е различен.
Притихнал, навярно сънува
за стъпки на босо момиче,
което с делфините плува.

По мокрия пясък се скитам,
самотен и тъжен е плажът.
Декември разпуска мъглите си,
снегът е отново миражен.

Но спомен за топлия пламък
за миг заслепява тъмата.
По-крехка от пясъчен замък,
за лято жадува душата ми.  

На белия кей те намирам,
потънал в мъчителни спомени.
Във чайките волни се взираш,
сърцето въздишки отронва.

Минават, през мене минават
от моето минало стъпки.
До кръстопът стигам - прощавам се
с мимолетни и по-дълги тръпки.


А сняг... вместо тихо отвън,

натрупва в косите ми времето,
като полуистина или сън
продължавам да нося бремето.

Ако ли някой ден го захвърля
покрай завоя - там, на боклука,
като въглен сърцето си ще опърля
... и ще отлитна оттука ...

Мълча... и потъвам в мълчание,
есента си отива и зимата влиза.
Аз се стопявам, а мойто страдание
за отвъдното ми е виза ...

Декември  разпуска мъглите си,
ръми пак без звук по стъклата.
Дъждовни и сиви са дните ни.
Отвъдното... чака оттатък...

Но днес ще захвърлиме бремето
на всички отминали тръпки!
Забързано, втурва се времето,
отнася на спомена стъпките.

Сега си до мен, пред камината,
край нас часовете препускат.
Пенливо и сладко е виното,
целуващо твоите устни!

След тези минути, тъй нежни,
желание в нас пак се ражда.
забравяме дрязгите прежни
и изгорелите сажди...

Единствено нежност прелива
от мене във теб и обратно.
Годината стара отива си,
дано Hовата ни пълни душата ...


2011г.

вторник, 2 октомври 2012 г.

Пустинни нощи

    Султан Абдул  ал Хамид се бе излегнал на меките възглавници в един от кътовете на своя дворец и притворил очи, се наслаждаваше на спокойния следобед. Две робини развяваха големи ветрила над главата му и го пазеха от жегата и нахалните насекоми. От време на време той протягаше ръка към платото пред себе си, пълно със сиропирани сладкиши и плодове, и  ги поднасяше с наслада към устата си. В отсрещния край на залата няколко танцьорки се бяха скупчили една до друга и само чакаха знак от  господаря си, за да скочат и затанцуват своите танци. Следобедът се беше спуснал, мързелив и горещ, и сякаш целият дворец бе изпаднал в сладка дрямка. Но това спокойствие беше само привидно. Всички бяха наясно с нерадостните мисли, които от доста време измъчваха душата на техния владетел. В двореца мълвата се бе понесла от уста на уста и се бе разпростряла по ъглите му като паяжина - Лейла, любимата дъщеря на султана, беше изгубила своя разсъдък.
      Абдул ал Хамид отново поднесе към устата си няколко фурми, а после отпи от чашата със сладък шербет. Но истината бе, че от много време той не усещаше нито вкуса на храната, нито нейната сладост. Не го радваха нито танците на изкусните танцьорки, нито най-младите и красиви жени от харема му, нито несметните богатства, с които беше пълна хазната му. Умът му бе зает с една-единствена мисъл - Лейла, обичната му дъщеря, светлината на неговите очи, се бе разболяла от странна болест и  вехнеше и чезнеше от ден на ден. Той беше повикал в двореца най-добрите лекари и знахари от всички кътчета на кралството, за да разберат какво я измъчва. Но накрая всички безпомощно вдигаха рамене и казваха, че няма причина за болестта ù. А принцесата по цели дни прекарваше затворена в покоите си, странеше от света и непрестанно плачеше.
      Султанът се надигна тежко от меката постеля, изплакна ръцете си в купичката с розова вода, която стоеше до трапезата му и се запъти към покоите на своята дъщеря.
       Султанът имаше много синове, родени от безбройните робини в харема му. След време всеки един от тях щеше да поведе борба за унаследяването на престола, така както това се беше случвало от векове. И никой нямаше да се поколебае да вдигне ръка и да пролее братска кръв, стига това да го поставеше по-близо по пътя му към престола. Синовете носеха само нерадостни мисли и тревоги. Но Лейла, навярно защото не изпълваше сърцето му със безпокойство, беше неговата любимка. Не минаваше ден, без той да  поседи в компанията ù и да послуша безгрижния ù доскоро смях
      Султанът прекоси тихите коридори на харема, водещи към покоите на дъщеря му. Тук, според традицията, цареше пълна тишина и никой не смееше да надига глас и да я нарушава. Понякога само стъпките на евнусите, тези странни и мълчаливи същества, прошумоляваха тихо и се плъзгаха край стените като сенки. Когато султанът стигна до стаите на Лейла, мигом една прислужница скочи, за да я  извести за посещението му и той пристъпи по меките килими, с които беше застлана земята. Но още щом зърна принцесата, сърцето му се сви от болка.
       Лейла седеше свита на земята с блуждаещ поглед и се люшкаше напред-назад, като в транс. По красивото
ù лице личаха следите от засъхнали сълзи, а под очите ù се бяха разположили  тъмни сенки. Косите ù падаха разбъркано по крехките рамене и  под копринените, скъпи  одежди,  фигурката ù изглеждаше съвсем отслабнала и малка. Като видя баща си, тя веднага скочи и коленичи пред него с наведена глава, за да изрази своята почит. Той ù даде знак да се изправи, целуна челото ù
и с тревога в гласа попита:
       - Какво става с теб, принцесо? Защо очите ти са разплакани и тъгата е сложила отпечатък върху красивото ти лице?
        Момичето погледна баща си и с отслабнал глас отвърна:
      - И тази нощ той дойде при мен, татко! Остана дълго и ми говореше пак  онези красиви неща. Гласът му ме омайваше и ме караше да се чувствам толкова щастлива! Накрая ме прегърна, целуна устните ми, но в същия миг, както всеки път се случва, си тръгна. А когато останах сама, болката в мен беше непоносима. Сякаш беше откъснал част от сърцето ми!
        Султанът въздъхна и поклати глава. В името на Аллах - какво се случваше с това момиче? Какъв беше този демон, който я обсебваше и не
ù даваше мира? Или може би беше някаква рядка и странна болест, за която нито най-прославените лекари, нито най-добрите знахари бяха чували? От няколко месеца тя се бе превърнала в бледа сянка и сякаш нещо изсмукваше силите ù. И тези сънища... Сънуваше всяка нощ един и същи сън, в който млад и красив мъж идва при нея и я омайва със сладки и красиви слова. Говори ù за любов и страст, за нови и прекрасни светове, които никога не била зървала и които той щял да ù покаже. Изречена от него, всяка дума изглеждала вълшебна и я карала да мечтае. Накрая той целувал нежно устните ù, прегръщал я страстно, но в същия миг се превръщал в огромна птица и отлитал. Тогава тя се събуждала, но него вече го нямало. Оставала само силна болка, която сякаш разкъсвала сърцето ù
на парчета. И това се повтаряло всяка нощ. Никой не знаеше, нито пък беше чувал за нещо подобно преди, но принцесата от ден на ден изглеждаше все по-измъчена и слаба.
      Султанът поседя още малко при дъщеря си и поговори с нея, а после излезе от покоите
ù
със свито сърце. Днес тя му се стори по-зле от всякога  и в него все по-натрапчиво се засилваше  усещането, че я губи...
       Каква беше тази сила, която я измъчваше? И как можеше той да
ù
помогне, след като и най-добрите лекари в царството не успяваха? Тревогата не му даваше мира ден и нощ. Той, който имаше властта да дарява и отнема живот, който само с едно помръдване на ръката си можеше да решава човешките съдби и от чийто гняв се страхуваше всичко живо, нямаше сили да помогне на собственото си дете! Съдбата сякаш се подиграваше с него.
       Но в същия миг Абдул ал Хамид се сети, че му бяха разказвали веднъж за един много стар и мъдър отшелник, който живеел някъде далеч от хорската суета. За него казваха, че знаел всички тайни на живота и смъртта и през дългия си живот бил видял какво ли не. И султанът си помисли, че навярно може да е чувал и за болестта на принцесата, и за някакъв лек за нея. Той веднага нареди на войниците си да издирят този отшелник и да го доведат незабавно в двореца му. Може би в него беше ключът към спасението на дъщеря му?
       Само след няколко дни войниците откриха стареца в един малък оазис в пустинята, отдалечен от всичко светско и земно. Доведоха го в двореца и султанът го прие с най-големи почести и уважение. Отшелникът изглеждаше много слаб и немощен. Кожата му беше тъмна и набръчкана от слънцето и вятъра като пергамент. На главата си носеше голям и тежък тюрбан, а посивялата му брада стигаше чак до гърдите. Но очите на стареца  гледаха остро и пронизващо, и сякаш излъчваха непоклатима сила. След като нагостиха госта и му дадоха време да си отпочине, султанът го повика отново при себе си. Настаниха се край богатата трапеза и  Абдул ал Хамид му разказа цялата история за болестта на принцесата и нейните сънища и попита стареца дали е чувал за нещо подобно преди. Той изслуша внимателно султана, а после дълго време мълча, навел глава. Накрая вдигна поглед и каза:
     - Господарю, преди много години бях чувал за нещо подобно от моя дядо. Спомням си, той ми разказваше, че съществувал дух, който обсебвал сърцата на млади девойки и се хранел от тяхната любов. Той влизал в сънищата им, омайвал ги със нежни и  красиви слова, омагьосвал ги със страстни целувки, а накрая се превръщал в птица и отлитал. Девойките страдали от любов по него, сърцата им се разкъсвали от болка, но колкото повече била тази болка, толкова по-силен ставал той и крадял от тяхната жизненост. Чувал съм още, че навремето този дух бил истински човек. Той си имал любима, която много обичал и смятал да направи своя съпруга. Но съдбата се отнесла жестоко с него - малко преди венчавката неговата любима загинала. Той не могъл да понесе тази загуба и дни наред отправял обвинения и проклятия към всички богове. Богохулствал и им се подигравал, заслепен от болка и мъка. Това разгневило боговете и те  решили да го накажат за тази му дързост. Превърнали го в същество на границата между живота и смъртта, което да бъде осъдено вечно да се лута. Така той е нито жив, нито мъртъв. Денем се превръща в птица, а нощем приема образа на млад мъж, който търси своята жертва, за да се нахрани от любовта
ù
. Но е наказан никога да не може да изпита любовната сладост и в мига, в който се докосне до нея, да се превръща в птица. И това се повтаря от векове.
       - Но как може да бъде унищожен този дух? Как може да се отнеме силата му? - попита със дрезгав от вълнение глас султанът.
       - Има начин за това, господарю, но е много трудно, почти невъзможно да се направи. Чувал съм, че той може да бъде унищожен само ако някоя девойка успее да го заключи в съня си. Така духът ще изгуби своята сила и ще остане завинаги пленен. А за да се случи това, девойката трябва да открие скривалището на духа и да се изправи очи в очи с него.
         - А къде се намира това скривалище? Как, в името на Аллах, може да бъде открито то?  

      - Навремето дядо ми казваше, че духът се криел в една планина. - отговори старецът - Той живеел в пещера, намираща се високо, на самия ù връх. Девойката, която искала да се спаси,  трябвало да стигне сама до там и да го открие.
     Султанът известно време мълча замислен. После вдигна глава и попита:
        - А ако девойката  не успее да открие този дух, какво се случва с нея, мъдрецо?
        Старецът погледна султана право в очите и тихо каза:
         - Ако тя не открие духа, господарю, си отива. Стопява се бавно и полека, като свещица.
         При тези думи сякаш остра кама се заби в сърцето на владетеля. Той скочи, целият разтреперан и излезе бързо навън.

                                                      ***

     Принцеса Лейла седеше в градината на двореца, заобиколена от тежкия и омаен аромат на хиляди цветя. Нощта беше спуснала воала си и всичко навън бе притихнало. Чуваше се само тихото ромолене на водата във фонтаните и почти беззвучния полъх на вятъра, когато прошумоляваше през клоните на маслиновите дръвчета. Красивите пауни, които денем се разхождаха свободно, сега бяха притихнали някъде и чакаха нощта да си отиде, за да изгрее отново слънцето и те да го заслепяват с разноцветните си пера. Тишината беше във своята власт. От време на време подрънкваха само гривните по ръцете и глезените на принцесата, когато тя протягаше ръка да погали Амир - нейния верен и неразделен другар. Беше странно, когато ги видеше човек за първи път - нежна и крехка девойка и огромен, силен тигър, който я следва навсякъде.  Амир беше подарък за султана от един могъщ владетел и когато го донесоха в двореца за първи път, беше все още малко коте. Тогава Лейла беше дете и  обичаше много да си играе с него. Скоро той се превърна в огромен и вдъхващ страх звяр, но за нея си остана любим другар в игрите. Животното също се привърза към господарката си и изпълняваше всяко нейно желание. Сега между двамата се бе установил безмълвен синхрон и дори без думи те се разбираха и не се отделяха един от друг.
          Лейла отново повдигна ръка, но този път, за да избърше бликналите си сълзи, а после пак я спусна към меката козина на Амир. Животното тихо изръмжа и премигна с изумрудените си очи. И тази нощ беше сънувала същия сън. И отново болката беше непоносима. Болеше най-много, когато той я целунеше и притиснеше тялото си до нейното, а после изведнъж ръцете му се превръщаха в криле, устните му - в голям, остър клюн и той отлиташе, като всеки път отнасяше сякаш част от сърцето
ù. Нощ след нощ тя се чувстваше все по-зле, но отново копнееше да го почувства до себе си и да чуе гласа му. Искаше ù се целувката му да не бъде само един кратък миг, а да е вечна. Искаше ù
се да остане завинаги в прегръдките му. Но той всеки път отлиташе. А тя,  въпреки начина, по който се чувстваше след това, обичаше с цялото си сърце своя мъчител и беше готова на всичко, за да е с него.
         Тигърът до нея отново тихо изръмжа и се размърда. Звездите над тях полека избледняваха и нощта бавно отстъпваше мястото си на утрото.


                                                 ***


         За султан Абдул ал Хамид не беше лесно да изпрати принцесата на дълъг път в търсене на духа. Но той знаеше, че няма избор -  отшелникът беше казал, че тя трябва сама да стигне до върха на планината, иначе магията нямало да се развали. Султанът можеше да направи само по-сигурно и безопасно тяхното пътуване. Затова той прати с Лейла и мъдреца една малка войска, която да ги придружава и брани през пустинята. С принцесата потеглиха и всичките ù роби и прислужници, за да не ù липсва нищо по пътя. С нея тръгна, естествено, и неразделният ù и верен Амир.
          Пътуването беше дълго и много тежко. Денем слънцето разгаряше истински пожар от топлина, а нощем, когато се скриеше, въздухът ставаше безмилостно студен. Тогава Лейла се сгушваше до топлата козина на Амир и така студът се понасяше сякаш по-лесно. Тя гледаше през малка пролука в шатрата навън към блестящите звезди и си мислеше за своя любим. Той беше някъде там, надалеч,  но тя скоро щеше да го открие и да се изправи пред него. Цялото
ù
сърце копнееше за това. И принцесата затваряше очи и призоваваше с все сила съня, за да бъдат по-скоро заедно. Въпреки болката и мъката, които щеше да изпита после. И заспиваше, сгушена до тигъра, подобно на красиво и крехко пустинно цвете.
         Минаваха ден след ден, нижеха се нощ след нощ, а пътят пред тях беше сякаш безкраен. Керванът напредваше бавно, но изглеждаше така, сякаш не е помръднал и педя - отвсякъде ги заобикаляха само пясъчни дюни. Колко ли хора е погълнала пустинята в своите прегръдки - мислеше си Лейла, докато гледаше безкрайния пясък - колко ли странници са тръгвали през нея и не са достигали до края на своя път?  Тя ги е  прегръщала и не ги е пускала повече, подобно на ревнива жена, искаща да запази своя любим само за себе си. И те са оставали завинаги в плен на нейните обятия.
        В края на третата седмица, когато принцесата беше останала вече почти без сили, керванът им стигна до един оазис и старият мъдрец каза, че планината,  която търсят, е наблизо.  И наистина, скоро пясъците започнаха да отстъпват място на твърда земя и ставаше ясно, че краят на пътя им наближава.
        След няколко дни, в ранните утринни часове, те стигнаха до подножието на планината. Лейла знаеше, че на върха
ù е убежището на нейния любим и с вълнение повдигна очи нагоре. Тя, едва крепейки се от слабост, погледна към острите и стръмни канари, към отвесните, издигащи се почти вертикално стени и към върха, който сякаш докосваше небето. И в този миг страхът сграбчи сърцето ù...Тя знаеше, че сама трябва да изкачи този връх, но съмнението коварно се промъкна в нея. Как щеше да се справи? Как с отслабналите си сили щеше да измине целия път? Изглеждаше ù съвсем невъзможно. И тя, разтреперана и с изплашени очи, погледна към отшелника. Той обаче се взря в нея със своя пронизващ поглед и ù
каза:
       - Принцесо, ти знаеш, че сама трябва да изкачиш тази планина и да стигнеш до пещерата на върха
ù
.  Иначе проклятието няма да се развали и ще загубиш живота си. Сега искам да погледнеш нагоре и да ми кажеш какво точно виждаш?
         Принцесата погледна отново към стръмните и назъбени  скали, и отговори:
         - Виждам остри и непроходими канари, мъдрецо, виждам високи, отвесни скали и връх, толкова висок, че сякаш докосва небето!
        Старият човек тъжно поклати глава и каза:
           -  Не, принцесо, ти не виждаш каквото трябва. Така никога няма да стигнеш до върха. Погледни отново нагоре и ми кажи какво ще видиш този път?
        Лейла отново вдигна очи и след кратко мълчание отвърна:
         - Този път виждам високо на върха скривалището, в което живее моят любим.  А аз ще стигна сама до там и ще го открия!
       При тези думи отшелникът се усмихна:
     - Тогава ти ще успееш, принцесо! Когато човек иска да постигне своята цел, той трябва да вижда единствено и само нея, независимо от това колко трудна е тя и колко препятствия има пред него!
        И принцесата тръгна по стръмния път към върха на планината. Скоро целите
ù ръце се покриха с рани от острите камъни, за които се захващаше. От коленете ù потече кръв, а лицето ù
се покри със прах и мръсотия. Но тя не спираше да се катери и напредваше бавно нагоре. Принцесата обаче не беше сама. По пътя я следваше и Амир. Той не беше издържал и се бе втурнал след господарката си. Та нали цял живот досега е бил все до нея и навсякъде и винаги са били заедно!
       Тигърът също се захващаше с лапи и нокти за камъните и се катереше неуморно нагоре. Скоро слънцето застана високо на хоризонта, а те бяха изминали едва половината от своя път. Дрехите на Лейла се бяха разкъсали и висяха на парцали по тялото
ù. Целите ù
ръце и крака бяха във кръв и рани, но тя продължаваше да се изкачва. Амир беше плътно до нея и когато принцесата загубеше равновесие, или останеше без сили, се хващаше за неговата козина като за сигурна опора. Накрая, когато слънцето започна да клони към своя залез, те достигнаха най-сетне до върха на планината. Пред тях се откри отвора на тъмна и дълбока пещера, в която явно се криеше духът. Лейла плахо пристъпи навътре, опитвайки се да се огледа във все по-сгъстяващата се тъмнина. Плътно зад нея вървеше Амир. Изведнъж обаче от вътрешността на пещерата се чу силен плясък на криле, прозвуча пронизителен писък  и върху тях се спусна огромна, граблива птица. Това беше духът. Чул стъпките на неканените гости, той връхлетя върху тях, насочи се към тигъра и  започна да го напада.
          В миг се разрази истинска битка. Амир се бореше смело със зъби и нокти, а птицата яростно се спускаше върху него и го кълвеше. Ту единият, ту другият  вземаше надмощие. Редуваха се смразяващият рев на хищника с пронизителния писък на духа. В падащия вече здрач по стените на пещерата се виждаха сенките на животното и птицата, вкопчени в борба на живот и смърт. Амир обаче беше изтощен след дългото катерене и скоро силите му започнаха да го напускат. След няколко опита да окаже съпротива на огромната и силна птица, той безсилно се залюшка и се свлече на земята. Тогава птицата се спусна върху него в последна атака и с острия си клюн безмилостно разкъса сърцето му. Тигърът издаде предсмъртен хрип и се отпусна безжизнено на скалата. Но в последния миг, в който животът все още течеше в неговите вени, той погледна към Лейла и в зелените му  очи тя видя както винаги безгранична любов и вярност.
        В този миг слънцето се скри зад хоризонта и над земята се спусна мрак. Огромната птица изведнъж се преобрази в красив млад мъж и се спусна към Лейла. Но тя даже не усети това. Краката
ù
бяха омекнали и тя се беше свлякла до Амир. С невярващи и пълни с мъка очи, тя гледаше към мъртвия си приятел. Докосваше с ръка меката му козина, която толкова пъти беше усещала. Прегръщаше мъртвото му, изстиващо тяло, което толкова пъти я беше сгрявало с топлината си в студените нощи. И гледаше към угасналите му очи, които преди светеха като зелени изумруди и я гледаха с обич...
        Лейла се изправи бавно и се обърна към мъжа, когото до преди ден обичаше с цялото си измъчено сърце. Сега обаче в погледа
ù имаше не любов, а омраза заради убития ù приятел. Мъжът пред нея се сви от погледа ù
и мъртвото му сърце сякаш трепна. Сякаш си спомни за нещо, преживяно от самия него преди хиляди години, когато и той е страдал за  загубата на любимо същество. Спомни си за своята любима, която съдбата му беше отнела и заедно със спомена го връхлетя пронизваща болка. Толкова години беше живял наказан оттогава, само защото беше обичал  силно. Беше се скитал векове наред, обречен на тъга и самота. Беше причинявал само страдание и мъка, без да го желае. Изведнъж му се прииска да сложи край на всичко това и да се освободи завинаги. Може би в прегръдките на смъртта най-сетне щеше да намери своя покой!     
       Мъжът пристъпи към Лейла и с бурен порив я прегърна. Впи устни в нейните, но не за един кратък миг както преди, а ги притисна в дълга, безкрайна целувка. И с цялата си сила и мощ пожела да остане така завинаги, отказвайки се от всичко друго.
      В този миг  силен тътен разтърси планината и земята под краката им се разтресе. Отнякъде се появи ураганен вятър и страшно забуча. Лейла усети как прегръдката на духа се отпуска и устните му се откъсват от нейните. Тя погледна и видя как той започва да се разтваря  като мъгла във въздуха и само за няколко мига се разтопи и изчезна. Хилядолетната магия беше разрушена и от него не остана дори и следа. Само по устните
ù
 все така  пареше споменът за горещата му целувка.
       Изведнъж ураганният вятър поде Лейла и само след миг тя се озова в подножието на планината, близо до кервана. Тя се изправи замаяна и мигом към нея се втурнаха всички роби и слуги, щастливи, че я виждат жива. Господарката им беше спасена! Те плачеха от радост и вълнение и възхваляваха съдбата, че я е опазила.


                                                         ***

         Принцеса Лейла  се освободи завинаги от магията и заживя в двореца спокойно и щастливо. Понякога само, когато гледаше нощем звездите, си спомняше за своя любим и за неговите красиви и омайни слова. И ù се искаше отново да чуе гласа му и да усети онази негова последна целувка. Понякога дори, в светлите лунни нощи, се случваше да го сънува. Той си беше останал завинаги там, заключен в нейните сънища...








Мария Вергова
2009г.

петък, 28 септември 2012 г.

Часовете оставащо време

И последният лъч светлина
се стопява във моя прозорец.
Влиза тихо, на пръсти нощта,
без вратата дори да отвори.

Тишината отдавна дойде
и остана тук, без да ме пита.
Оттогава дантели плете
не
уморно за мен по ъглите.

Телефонът протяжно мълчи
и забравен, във тъмното дреме.
А часовникът глухо брои
часовете, оставащо време.

А и кой ли е луд да стои
със прегърбено, грохнало старче?
Но и сухият хляб не горчи
самотата тъй както нагарча.

Ала скучен не ми е деня,
кой каквото си ще да говори -
по балкона врабчета броя,
с телевизора честичко споря.

А децата ли? Те са добре,
но са винаги много заети.
Зад протритото, старо перде
в мрака сякаш лицата им светят.

А и тази безсмъртна луна
със съня ми на жмичка се гони.
По безсънната, бяла стена
цяла нощ прожектира ми спомени.

И увиснала в мрака отвъд,
сякаш нежно, гальовно ме кани
да пристъпя по Млечния път
и завинаги там да остана... 

Във стъклата просветва деня,
стъпки сънени спуска отгоре.

Пак врабчетата вън ще броя,
с телевизора ще говоря...


Мария Вергова
2012г.

четвъртък, 20 септември 2012 г.

Самодива във теб се е влюбила...

Ще те чакам, дори и след седем лета,
да замръкнеш във тъмни усои,
а гората - сестрицата моя добра,
да обърка пътеките твои.

Ще се луташ уплашен, така не видял
как обратния път си изгубил,
че години живял си, до днес не разбрал -
самодива във теб се е влюбила.

И на горска поляна щом стигнеш до мен,
ще се спусна към тебе щастлива.
Ти от моята хубост ще спреш удивен,
а очите ми ще те опиват.

И във мрака звездици със сребърен смях
на рояк покрай мен ще лудуват.
Аз ще скокна, ще плесна с ръце и със тях
самодивско хоро ще танцувам.

А когато Вечерница горе изгрей,
те край нея ще спрат укротени.
Сред дърветата тихо ветрец ще повей,
ще приседна до теб уморена.

Ще направя постеля от мек горски мъх,
а завивка ще бъдат косите ми.
И на месеца ясен златистия връх
ще ти спусна почти до очите.

И дъхът ми омаен до теб ще гори,
ще те милвам със пръсти атлазени.
Ще ухае на билки и горски треви,
Змей-Горянин съня ни ще пази.

А когато Зората разгъне снага,
босонога ще хукна по съмнало
и от кладенец таен със жива вода
тежки менци за теб ще напълня.

От цветята блестяща роса ще сбера,
после ягоди - дъхаво-вкусни,
със вълшебна милувка, една по една,
ще поднасям към твоите устни.

А когато накрая, за теб и за мен,
аз отвара за обич направя,
ще останеш завинаги ти запленен
и за другия свят ще забравиш.


Мария Вергова
2011г.

вторник, 18 септември 2012 г.

И препускат край нас еднорози...

| + | - |
Пак пресичам среднощни площади,
все към теб, все към теб устремена!
До постелята твоя присядам,
босонога, с коси разпилени.

С нежни устни целувам дъха ти,
плъзвам длани по топлата кожа.
И безплътна, потъвам в съня ти,
само там ти не си невъзможен.

И в незнайна посока поели,
бродим двама по сънни пътеки.
Сред безкрая на времето спрели,
ще сме толкова светли и леки!

Покрай нас, в необята далечен,
ще танцуват звезди и комети.
А Луната - скиталница вечна,
облолика, във мрака ще свети.

Ще се спуснем във тайна градина,
с нацъфтели безброй туберози.
Нежен елф покрай нас ще премине,
ще препускат стада еднорози.

И сред този оазис вълшебен,
който нежно съня ни обгръща,
аз, смутена, пристъпвам  към тебе
и душата ти с обич прегръщам.

Как не искам денят да настане,
пак да бъдем далечни и чужди...
Нека миг още с теб да остана!
Не, недей, не, недей се събужда!


Мария Вергова
2011г.