понеделник, 12 декември 2011 г.

Принцесата и звездата

      В една далечна страна живееше малка, нежна принцеса. Тя беше толкова самотна, че понякога й се искаше да заплаче от мъка. В една необикновена нощ, когато се случваха всякакви чудеса, принцесата тайно излезе от двореца. Тя мина покрай заспалата стража и отиде на морския бряг. Там приседна на пясъка и отправи тъжния си взор към звездното небе. Принцесата беше така посърнала и в очите й бе стаена толкова огромна мъка, че една голяма и ярка звезда потръпна от жал, когато я видя. Тя се взря в малкото момиче. То беше приказно красиво. Кожата му бе прозрачна и бяла като сняг, големите му очи искряха от стаен в тях огън, а косите - разкошни и черни - бяха меки като коприна. Звездата много хареса това неземно създание и в същия миг осъзна, че в своя вековен живот досега винаги е била сама. Тя усети, че единственото от което се нуждае е нечиe приятелство, нечия любов. Не можеше повече да свети сред студ и тъмнина, не можеше да живее без обич. Сърцето й жадуваше за щастие и радост. Звездата бе така заслепена от красотата на момичето, че не искаше да си представи вече своя живот без нея.
              Изведнъж момичето също съзря звездата. Тя беше най-ярката и най-блестяща сред всички. То почувства как неземна сила я влече към искрящата точица и разбра, че именно нея бе търсило през целия си живот и единствено за нея бе копняло и се молило. Принцесата протегна към нощното небе своите малки ръце, за да докосне звездната светлина. Тя толкова силно желаеше да я достигне и да усети топлината й, повдигаше се на пръсти - устремена, изгаряща от любов и копнеж! Но светлината беше далече. Тогава звездата реши сама да отиде при своето момиче. Обичта й беше така голяма, а желанието й толкова силно, че тя се откъсна от нощното небе и полетя към морския бряг.
              Горката звезда... Тя беше заслепена от любов и щастие. Дори и не помисли, че ще умре, ако се отдели от небесния си дом. За нея важно бе само да достигне своята обич, да целуне красивите й коси и да останат завинаги заедно. Защото е страшно да си сам. Но звездата падна в морския безкрай и угасна.
              А на брега момичето остана да гледа с помръкнал поглед. То никога вече нямаше да обича така. Очите му нямаше да искрят от стаен в тях огън. Защото любовта идва и докосва сърцата ни само веднъж. Принцесата наведе тъжно глава и пое бавно в мрака към своя дворец...


Мария Вергова
1989г.

1 коментар:

  1. Но пък те са имали своя миг - на падащата звезда и докоснатото от огъня ѝ сърце на принцесата, което може да е само миг, но ехото от любовта му ще отзвучава цяла вечност.

    ОтговорИзтриване