сряда, 30 ноември 2011 г.

Лятото

Отива  си - задъхано
и тръпнещо.
Изгубва  се,
препуска  с огнен дъх.
Сърцето му - изгарящо
и слънчево
аз искам да запазя
вечно в свойта гръд.
Косите  му са волни
като вятъра,
а  устните му - с дъх
на пясък и море.
Наметнало се е с
воал от водорасли
и мургави и боси
са му стройните нозе.
Опитвам се с
ръка да го докосна,
а то ми се изплъзва
ловко и със смях.
Поглежда ме
и смига  дяволито.
А догодина, обещава,
че ще дойде пак.


Мария Вергова
1990г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар