четвъртък, 29 декември 2011 г.

Ела, любими мой, ела!

В един далечен, чуден свят,
през девет царства и морета,
в земите на султан богат
живеела една принцеса.

Красавица омайна била тя,
със южна кръв и с глас чудесен
и всяка нощ в султанския палат
тя пеела една и съща песен:

"Ела, любими мой, ела,
ела и нежно прегърни ме!
С целувки сладки ще те упоя,
ще те опия като вино!
Ела, любими мой, ела,
че устните ми са със дъх на рози,
очите черни са звезди,
че кожата ми абанос е!"

И спирали се пътници, търговци,
омаяни от сладкия й глас
и слушали те чудната й песен,
забравили за времето, в захлас.
Замръквали керваните със стока,
забравяли за злато и пари.
Разнасяли те приказната песен
до най-далечните земи:

"Ела, любими мой, ела,
кръвта ми като огън е гореща,
косата ми по-тъмна е от нощ,
снагата ми е палма кръшна.
Ела, любими мой, ела,
ще те опия като вино.
С целувки нежни ще те упоя,
по-сладки и от медовина."


Прииждали владетели най-знатни
от всички краища на цялата земя,
със дарове, да искат от султана
ръката на красивата му дъщеря.
Но връщала принцесата прекрасна
женихите богати, до един,
че чакало сърцето й със трепет
годежна вест от нейния любим.


Разказват, че когато странник иде
в далечната и приказна страна,
говори после за принцеса
с неземна хубост и омаен глас,
която пее чудна песен:

"Ела, любими мой, ела,

Мария Вергова
2008г.

понеделник, 26 декември 2011 г.

Любов аз никога не прося

Стоиш пред мен, навел глава.

Ръцете ти неволно трепват.

А името на другата жена

в  мълчанието ни  отеква.

Опитваш  се  да  събереш

остатъци  от  мъжка  сила

и  тук,  сега,  да избереш

между любов и милост.

 Душата  ти  неистово  се  бори

със  страст,  вина  и  болка.

А погледът ти трескаво ме гледа -

тъй  както лекар  безнадеждно болна.

Сега стани и си тръгни!

Бъди щастлив! Недей се връща!

Вратата здраво затвори!

Назад дори не се обръщай!

Без тебе тук ще си остана -

отшелник  на  самотен  остров.

Сърцето даже да гори,

любов аз никога не прося!




Мария Вергова
2008г.

неделя, 18 декември 2011 г.

Душа

Самотна си, самотна си, душа,
и като вик във теб отеква тишината.
Студена и безкрайна е нощта,
когато в теб притихне леден вятър.
Затворена зад стъклена стена,
сънуваш всяка вечер, че отлиташ.
Но хваната в капана на плътта,
заключена, без път се луташ.
Знам вече, тясно ти е в мен, душа,
жадуваш за безкрая като птица.
Но потрошаваш своите крила
при всеки следващ опит за отлитане.
Почакай още мъничко, душа,
животът ни по-кратък и от миг е.
Ще дойде ден и ти във вечността
свободна сред звездите ще се скиташ.


Мария Вергова
2008г.

събота, 17 декември 2011 г.

Лунен танц

Ако искаш във теб да се влюбя,
чудна приказка ми разкажи.
За луната, морето, вълните,
лятна нощ и сред тях аз и ти.
Поведи ме по лунна пътека
към искрящите нощни звезди.
А луната над нас да ни гледа

със учудени, кръгли очи.
И под звуци на лунна соната
в лунен танц нека с теб се въртим.

Милиони звезди да танцуват
звезден валс, а сред тях - аз и ти.
И под дъжд от звезди ме целувай,

нека светят в косите звезди!
И морето под нас да танцува,
да се люшкат игриви вълни.
Ако искаш във теб да се влюбя,
чудна приказка ми разкажи -
за луната, морето, звездите,
танц, любов и сред тях аз и ти.

Мария Вергова
2008г.


Прочети още:

четвъртък, 15 декември 2011 г.

Море

Някой  ден  аз  ще  дойда  при  тебе,  море.
 Ще  пристъпя  по  топлия  пясък.
 Прилив  лек  ще  погали  моите  рамене -
 може  би  ти,  море,  си  ме  чакало?
 Ще  прегърна  шумящите,  сини  вълни.
 Те  подканящо  ще  ме  целунат  плахо.
 И  за  кратко  и  аз  ще  стана  море,
 песъчинка  от  морския  пясък.
 Някой  ден  ще  остана  при  тебе,  море!
 Ще  съм  бурна  вълна,  ще  съм  прилив.
 Ще съм крясък на чайка,   ще  съм  морския  бриз
 и  ще  шепна  със  глас  раковинен.
 Като  морска  сирена  ще  спирам  в  нощта
 всички  кораби,  тихо ще пея.
 И  във твоите  топли прегръдки-вълни
 с  теб,  море,  някой  ден   ще  се  слея.


Мария Вергова
2008г.

понеделник, 12 декември 2011 г.

Принцесата и звездата

      В една далечна страна живееше малка, нежна принцеса. Тя беше толкова самотна, че понякога й се искаше да заплаче от мъка. В една необикновена нощ, когато се случваха всякакви чудеса, принцесата тайно излезе от двореца. Тя мина покрай заспалата стража и отиде на морския бряг. Там приседна на пясъка и отправи тъжния си взор към звездното небе. Принцесата беше така посърнала и в очите й бе стаена толкова огромна мъка, че една голяма и ярка звезда потръпна от жал, когато я видя. Тя се взря в малкото момиче. То беше приказно красиво. Кожата му бе прозрачна и бяла като сняг, големите му очи искряха от стаен в тях огън, а косите - разкошни и черни - бяха меки като коприна. Звездата много хареса това неземно създание и в същия миг осъзна, че в своя вековен живот досега винаги е била сама. Тя усети, че единственото от което се нуждае е нечиe приятелство, нечия любов. Не можеше повече да свети сред студ и тъмнина, не можеше да живее без обич. Сърцето й жадуваше за щастие и радост. Звездата бе така заслепена от красотата на момичето, че не искаше да си представи вече своя живот без нея.
              Изведнъж момичето също съзря звездата. Тя беше най-ярката и най-блестяща сред всички. То почувства как неземна сила я влече към искрящата точица и разбра, че именно нея бе търсило през целия си живот и единствено за нея бе копняло и се молило. Принцесата протегна към нощното небе своите малки ръце, за да докосне звездната светлина. Тя толкова силно желаеше да я достигне и да усети топлината й, повдигаше се на пръсти - устремена, изгаряща от любов и копнеж! Но светлината беше далече. Тогава звездата реши сама да отиде при своето момиче. Обичта й беше така голяма, а желанието й толкова силно, че тя се откъсна от нощното небе и полетя към морския бряг.
              Горката звезда... Тя беше заслепена от любов и щастие. Дори и не помисли, че ще умре, ако се отдели от небесния си дом. За нея важно бе само да достигне своята обич, да целуне красивите й коси и да останат завинаги заедно. Защото е страшно да си сам. Но звездата падна в морския безкрай и угасна.
              А на брега момичето остана да гледа с помръкнал поглед. То никога вече нямаше да обича така. Очите му нямаше да искрят от стаен в тях огън. Защото любовта идва и докосва сърцата ни само веднъж. Принцесата наведе тъжно глава и пое бавно в мрака към своя дворец...


Мария Вергова
1989г.

Навън е светла, зимна нощ

Навън е светла, зимна нощ.
Вървим по падналия сняг.
Вървим към края на
една вълшебна приказка.
Виновни няма между нас.
Виновна е единствено съдбата,
решила да ни раздели.
Подай ръка - милувка за последно.
Докосване на пръстите и край.
Не крий сълзите си. Не са от слабост,
а са от болка по изгубеното щастие.
Целувка дай ми - да ме топли
във всички зимни нощи занапред.
И запомни - виновни няма между нас!
Виновна е единствено съдбата.
В очите ти се отразява сивото небе.
Недей така, не искам да запомня
този израз в тях.
Аз искам да ги помня винаги
обичащи и топли.
Вървим по падналия сняг
към края на една вълшебна приказка,
наречена любов...


Мария Вергова
1996г.

Обичай ме!

Обичай ме, дори да съм далече.
Обичай ме, дори да съм жестока с теб.
Обичай ме, дори и да те мразя.
Обичай ме, дори и с друга да си ти.
Обичай мен, когато я целуваш
и моя образ виждай в нейните очи.
Обичай мен, щом тя те гали нежно,
жадувай само мойте ласки, моя плам.
И устните ти в устните й щом се впият,
ти пак представяй си, че мен
целуваш с жар.
Обичай ме! Не ме забравяй!
Жадувай ме, търси ме с поглед, с глас.
Сънувай ме, по мен изгаряй!
И...може би ще се завърна аз.


Мария Вергова
1990г.

Остави ме сама!

Довчера на Бога се молех
за твоята обич.
А днес теб умолявам
да ме пощадиш.
Остави ме на мира
със твоите клетви,
със тез обяснения и
горещи молби!
Не виждаш ли - обичта
вече я няма във мене.
Отдавна изчезна, изпари
се, умря.
Не можеш я върна
ни с нежност, ни с думи.
Преди беше силна,
но я няма сега.
Не се опитвай да изкупваш
куп минали грешки!
Нима е нужно на някого
всичко това?
Довчера на Бога се молех
за твоята обич.
Днес теб умолявам -
остави ме сама!


Мария Вергова
1990г.

***

Времето със своя бяг стремителен
безмилостно изтръгна те от моето сърце.
Не помня вече образа, не помня и очите ти,
но може би за мен така е много по-добре.
Сърцето ми отдавна е забравило и думите,
що караха ме дълго, в будни нощи да тъжа.
А даже и лъжите ти, и твойте обещания
потънали са някъде дълбоко в паметта.
Но туй любов ли е било тогава - истинска,
или пък само детско увлечение за мен?
На тез въпроси вечно търся отговор.
Ще мога ли да го намеря някой ден?


Мария Вергова
1988г.

Среща

Днес те срещнах отново след толкова време
и обичта пак тъй силно в мен загоря.
Бях се залъгвала, бях си внушила,
че всичко е свършено, но разбрах, че греша.
За миг се стъписах смутена и плаха
и вдигнах очите си, пълни с тъга.
Ти спря се, усмихна се, погледна ме нежно
и първи за поздрав подаде ръка.
Говорихме малко, като случайни познати,
а после отминахме бързо напред.
Но таз среща остави във мен отпечатък
и оттогава все страдам и те търся навред.


Мария Вергова
1988г.

Обичам те

Обичам те, защо да крия?
За тебе мисля дълго, до зори.
Опитвам любовта си да прикрия,
но невъзможно е това, уви.
Заспивам всяка вечер с твоя образ
и виждам те в съня си всяка нощ.
За мене ти си всичко - въздух, слънце...
И моля се горещо за твоята любов.
Навсякъде аз търся твоя поглед,
жадувам все да слушам твоя глас.
За тебе съм готова да пожертвам всичко -
изисква скъпи жертви любовта.
Но ти не можеш всичко туй да забележиш,
не виждаш обичта във моите очи.
Нима не си обичал истински и ти момиче?
Защо тогава твоето сърце мълчи?
Но струва ми се, всичко туй е безполезно.
Не ще се и опиташ да ме разбереш.
Ти може даже и да се присмееш,
ти можеш даже и да ме презреш...
Но туй не ще изтръгне любовта
от моите гърди.
Не, тя ще продължава все тъй силно,
вечно да гори.

Мария Вергова
1988г.

четвъртък, 8 декември 2011 г.

Лоша

Искам болка да съм!
В теб да се впия!
Да разкъсам сърцето до кръв.
Жива рана аз там да открия
и  да ровя във нея със стръв.
Искам снежна вихрушка да стана.
Да убия всичко топло във теб.
Полюсен студ тук след мен да настане!
Да обвие душата ти лед!
Искам всяка твоя мисъл да бъда.
Да не давам секунда покой.
Целият твой свят да разтърся!
Хаос да влея във всеки твой ден!
В нощта  демон  жесток  да съм.
Всички чувства в теб да изтрия.
Да  не  те  радват  цвете,  птици,  звезди!
Искам всичко красиво от теб да си иде!
Лоша ли съм? Защо?
Това с мен стори и ти...


Мария Вергова
2007г.

вторник, 6 декември 2011 г.

Цялата съм твоя

Обсебил си ме цялата -
и мислите, и чувствата.
Откраднал си сърцето ми,
задигна ми душата!
Денят ми е болезнено
очакване на срещите,
а нощите са топъл,
южен вятър...
И колко ми е приказно
да съм до тебе!
И нежно да обичам,
да давам без остатък!
Да тръпна във ръцете ти,
да ме изгаряш цялата!
С очи да ме изпиваш,
със устни да разтапяш.
Да ми прошепваш в тъмното,
че искаш да съм твоя.
И да съм твоя аз,
завинаги, навеки.
Да виждам в погледа
как лудо ме желаеш.
И този миг да бъде
цяла вечност!
Обсебил си ме!
Цялата съм твоя!
Откраднал си ме!
Взел си ми душата!
Не позволявай
този сън да свършва!
Да го сънуваме
до края на земята!

Мария Вергова
2007г

.http://www.stihovebg.com/Poeziya/Lyubovna/TSyalata-sam-tvoya/96949.html#ixzz1flrbyDGg


неделя, 4 декември 2011 г.

Отивай си, любов!

Отивай си от мен, любов!
Върви си!
Махни се и сама ме остави!
Натрапница си ти! 
Иди си!
Но с тебе и сърцето ми вземи!
Че то отдавна вече не е живо.
Боля го толкоз много, че не издържа.
Разкъсано,  измамено,  подритвано,
от болка виещо,  умря.
И ти,  любов,  умри със него!
Не искам повече да ме гориш.
Една душа във мен остана само.

Тръгни!
Все още нея можеш да спасиш!
Мария Вергова

четвъртък, 1 декември 2011 г.

***

Градът мълчеше -
призрачно притихнал.

Тежаха часовете в тишината.

Събрани - като ято черни птици -

накацали край къщата, мълчахме.

Невярващи, че теб те няма.

Съседи - неми, бледи сенки

във унес влизаха при тебе.

И тихо хлипаха във шепите.

Смъртта край нас

невидимо сновеше.

Доволно сита - беше взела трима.

С грабливи нокти

млада плячка сграбчила

под куп от гуми, кръв и ламарина.

Декември  виеше във клоните

на старите, замръзнали дървета.

С юмруци бършехме сълзите си.

С дъждовни сълзи плачеше небето.

Мария Вергова
2008г.

сряда, 30 ноември 2011 г.

Лятото

Отива  си - задъхано
и тръпнещо.
Изгубва  се,
препуска  с огнен дъх.
Сърцето му - изгарящо
и слънчево
аз искам да запазя
вечно в свойта гръд.
Косите  му са волни
като вятъра,
а  устните му - с дъх
на пясък и море.
Наметнало се е с
воал от водорасли
и мургави и боси
са му стройните нозе.
Опитвам се с
ръка да го докосна,
а то ми се изплъзва
ловко и със смях.
Поглежда ме
и смига  дяволито.
А догодина, обещава,
че ще дойде пак.


Мария Вергова
1990г.

вторник, 29 ноември 2011 г.

От липсата ти ме боли

И вече знам.
И вече ми е ясно.
От липсата ти ме боли.
Вън - златно-есенно.
Навън - прекрасно.
А тъжен дъжд във мен вали.
Светът - голям.
А ми е тясно.
Замина ти.
Къде ли си?
Кръвта във мен пулсира бясно.
Върни се тук!
И остани...


Мария Вергова
2007г.

http://www.stihovebg.com/Poeziya/Lyubovna/Ot-lipsata-ti-me-boli/98589.html#ixzz1f6XqFsSF


Прочети още:

неделя, 27 ноември 2011 г.

Обичаш ме

Обичаш ме.
Това го зная.
Усещам го със всичките
си сетива.
Завръщаш се при нея всяка
вечер,
но мислите ти все блуждаят...
Със мене си, макар до нея легнал
в тягостната тишина.
Обичаш ме,
макар че дните си прекарваш с нея
и нощите, и всичките си часове.
Ще полудея!
Как искам миг поне очите ти
без страх да гледам,
без страх, че там встрани до теб е тя...
И устните ти да докосна, и ръцете,
и длани във косите да заровя.
Очите да целувам - черни, топли.
Дъха ти да улавям между пръстите си.
Да те усещам, че си вътре в стаята -
безмълвен,
там някъде на крайчеца на канапето.
И въздухът да затрепти от напрежение,
от чувства неизказани и думи неизречени.
Как искам!
Но не мога, защото там встрани
до теб е тя.
И болката усещам, и гнева във погледа й,
страха, че може би й се изплъзваш.
И не мога да съм лошата,
не мога...
Сълзите си преглъщам и й се усмихвам.
Да, още неин си със моята благословия.
Но зная, че обичаш мен.
Това го зная.
Усещам го със всичките си сетива.
И нощем в сънищата си те галя,
без страх, че мога някого да нараня.
 
 
Мария Вергова
1996г.

Дните ни

Един след друг

минават дните -

панаирджийска,

пъстра броеница.

В луд бяг край нас

любови, болки,

радости се нижат.

И само в огледалото

улавяме на времето

следите.

Забързани, като в мравуняк

пъплим с "много

важните си грижи".

Единствено... смехът

на нашите деца

напомня ни,

че има смисъл.
 
 
Мария Вергова
2008г.

Пътека от спомени

Тази нощ, по пътека от спомени,
се завърнах отново при теб.
Стари чувства - като листи  отронени
от дървото на моя живот,
затанцуваха, залюляни от вятъра
на надеждата в изкусителен танц
за завръщане, за прошка и нежност.
Ала знам, есента щом тихо почука
в сърцата ни, по-добре е за зимата
да отворим вратата си и
да покрием листата със сняг...

Мария Вергова
2008г.

събота, 26 ноември 2011 г.

Животът ни

Животът ни - секунда суета
в неспирния поток на времето.

Сълза на падаща звезда,

отнесена от нея надалече.

Животът ни - виенско колело,

завъртащо безбройните ни грешки.

От вятъра отронено листо,

сред тъжен листопад - човешки.

Животът ни -  Вселенско вдишване.

Разпръснат прах над океан огромен.

Животът ни - нима след нас е

просто нечий кратък спомен?

Мария Вергова

петък, 25 ноември 2011 г.

Зимен прозорец

Без теб, любов, сърцето ми е тихо,
като забравена във ъгъла китара.

И прах покрива струните замлъкнали,

и  глуха тишина изпълва стаята.

Без теб, любов, и устните ми - тихи, 

безмълвни,  недокоснати  мълчат,

а въздухът е пълен със очакване.

Навън, през зимния прозорец,

светът е сякаш странно полудял.

Забързан,  бясно бяга по паважа,

мечтите свои да догони.

И ти, любов,  си някъде сред тях.

А аз, по заскреженото стъкло,

рисувам хиляди сърца за теб

и те очаквам.

Мария Вергова

сряда, 23 ноември 2011 г.

Липсваш ми!

Липсваш ми!
Усмивката ти,
погледа ми липсва.
Твоите докосвания,
твоите очи.
Устните ти,
нежните ти ласки,
думите ти и
мълчанието ти дори.
Липсваш ми до болка,
безнадеждно.
Липсваш ми в съня ми,
в моя ден.
Всеки миг желая
твойта нежност!
Искам те!
Завинаги да си
до мен!

Мария Вергова
1996г.

вторник, 22 ноември 2011 г.

Фламенко

Танцувай!
Страстно, огнено фламенко!
Запалвай погледите впити в теб!
Не спирай! Цяла се раздавай!
Ти- тръпнещо, танцуващо сърце.
Pазказвай им за южни нощи
с луна, потънала във сласт.
За пламенните звуци на китари
и дива, андалузка страст.
Задъхвай ги! Душите прелъстявай!
Pазгаряй във очите им копнеж!
Измамното спокойствие взривявай!
Със танца във кръвта им влез!
И нека пулсът им се слива
със ритъма на кастанетите.
Танцуването е магия.
Фламенко е сърцето ти.
Танцувай!

Мария Вергова
2008г.
Прочети още:
http://www.stihovebg.com/Poeziya/Druga-poeziya/Flamenko/98643.html#ixzz1ePfEr3rt

понеделник, 21 ноември 2011 г.

Видение от розова мъгла

Красива си!
Ефирнорозова в съня ми.
Магическо видение
от розова мъгла.
Изплуваш, изпод
сенки розови се раждаш.
Неземна, нереална,
розова жена.
Красива е разпъпилата
роза върху устните.
В очите ти блещукат
розови звезди.
Над теб най-розовите
облаци се носят.
И розово спокойствие
от теб струи.
Душата ти
е розово-красива.
Мечтаеш чудни,
розови мечти.
Недей, не се разтапяй
в облаците розови!
За още мъничко
в съня ми остани!



Мария Вергова
2008г.

неделя, 20 ноември 2011 г.

Eва

Всеки ден аз те виждам край мене
във безбройни очи и лица.
Разнолика си, но си винаги Ева.
Милиони съдби, а душата - една.
Цял живот търсиш късче от рая.
Колко често го имаш,
а си тръгваш сама!
С пълни шепи своите чувства раздаваш,
вечно чакайки някой Адам.
Често нощем ти тихичко плачеш,
после денем си твърда скала.
Днес боли те, утре - сама нараняваш,
не признавайки Бог или грях.
Непостоянна, и силна, и слаба,
нежна, страстна, жестока, добра.
Ти си блудницата и светицата в храма.
Ти си просто Жена!

Мария Вергова

петък, 18 ноември 2011 г.

Върни се!

Върни се, моля те!
Сърцето ми те чака.
Очите ми, изпълнени с копнеж,
очакват всяка вечер твоето завръщане.
Във мрака на самотните ми нощи,
в студения, кошмарен свят
едничко твойто име може да ме стопли.
Ела си, моля те!
Не ме оставяй тук - забравена,
не позволявай краят да е толкова жесток.
Ти знаеш - друга като мене няма.
Ти каза ми, че всичко си готов за мене
да отхвърлиш
и зная, че това не е лъжа.
Отново, чувствам, ще сме с тебе двамата.
И моето легло не ще е вече пусто
и голямо.
Ела си, моля те!
Помни, че тук очаква те едно сърце,
отключено единствено за теб.
Едно сърце, изпълнено с копнеж
и със любов голяма.
Върни се, моля те!

Мария Вергова
1997г.

сряда, 16 ноември 2011 г.

Нощна тишина

Нощта настъпва откъм запад.
Тъма обвива цялата земя.
Заглъхва всеки шум и крясък,
настава нощна тишина.

Застанал в мрака край реката,
смълчан присядам на брега.
Заключил в мене самотата,
се взирам в тихата вода.

И сякаш нежна, тъжна песен
напяват речните вълни.
А аз като във сън унесен,
потъвам в трепетни мечти.

Безшумно, като нощна птица
изгрява ярката луна.
И като жълта, призрачна зеница
увисва над смълчаната земя.

Мария Вергова

вторник, 15 ноември 2011 г.

И тази нощ съм с теб, приятелю

И тази нощ съм с теб, приятелю.
Спокойна е със тебе вечерта.
Отново нашите среднощни разговори
лекуват  моята душа.
От толкова болезнени раздели,
от толкова любови и лъжи,
от хиляди предателства, които
сърцето карали са да боли.
И тази нощ, приятелю,
душата ми прегръщаш.
В очите ми поглеждаш и ме виждаш там
отново онова момиче,
което някога, отдавна бях.
Което жадно гледаше звездите,
което вечер босо по брега
с морето синьо се целуваше
и с вятъра се гонеше в нощта.
Което със коси разпуснати,
приседнало на топлата земя,
рисуваше по пясъка картини
със бяла раковина във ръка.
И днес, приятелю, съм тази, същата.
В сърцето ми е същото море.
И днес прегръщат ме вълните сини.
В очите свети звездното небе.
И само ти през времето подаваш
на малкото момиче в мен ръка.
И слънце пак в сърцето ми изгрява.
Приятелю, благодаря!


Мария Вергова
2008г.

понеделник, 14 ноември 2011 г.

Ти чувал ли си тишината?

Тишината е бяла и нежна.

Чувал ли си как звучи тишината?

Като звук от разцъфващо цвете,

леко галено от полъх на вятър.

Като шепот на есенни листи.

Като поглед през нощен прозорец.

Като стон, като въздишка.

Като шум от стенен часовник,

отброяващ в нощта часовете.

Като бавно  догарящи свещи,

проблясващи в тъмнината.

Като биенето на  сърцето ти.

Като погледа, спрян във очите

на единствен и верен приятел.

Тишината е бяла и нежна.

Ти чувал ли си тишината?

Мария Вергова
2008г.

сряда, 19 октомври 2011 г.

Рози за татко



     Джак седеше на стол пред вратата на къщата. Беше облегнал глава назад върху стената и подложил лицето си на милувката на сутрешното слънце. Бе началото на деня, когато всичко живо навън се пробуждаше за нов живот и посрещаше зората с  всевъзможни шумове и звуци. Той обичаше този момент. Обичаше да се вслушва в мелодията на птичите песни, приветстващи изгряващото слънце, в гласовете на домашните животни, идващи от съседските дворове, в тропота на тръгващите по делата си хора и пробуждащия се, бавно навлизащ в релсите на ежедневието град. Почти бе запомнил и последователността на звуците. Най-напред се обаждаха птиците от съседните дървета и го събуждаха. После някъде от далечината се чуваше приглушеният звън на градския часовник, отброяващ часовете точно седем пъти, а малко след това се чуваше тракането на преминаващия влак и ехото от изсвирването му се носеше още дълго време във въздуха. И всичко това се повтаряше всеки път. Джак обичаше да седи пред вратата, да се вслушва във всичко това и така сякаш и той самият да участва в кипящия край него живот. Бе началото на май - любимият му месец. Пролетта бе в разцвета си и цялата природа се възраждаше, всичко разцъфтяваше и навсякъде се носеше ароматът на зелени треви, цъфнали дървета и рози. Най-вече на рози. Любимите му цветя. Той пое дълбоко въздух и го задържа, за да почувства по-пълно сладкия мирис, идващ от градината. Ароматът на розите, засадени от дъщеря му Мери, го изпълваше и му носеше истинско, почти физическо удоволствие. Не можеше да се насити на тази божествена, сладостна миризма, която сякаш го пренасяше в рая. Наслаждавайки й се, той забравяше за всички грижи и тежки мисли и се потапяше в някакъв свой си, уединен свят. Преди време обичаше сам да ги сади, да се рови с часове в градината, да ги подрязва и да се любува на всеки един цвят. Предпочиташе червените едри рози с най-силния и тежък мирис. Но след злополуката, тази проклета злополука, единствено Мери работеше там. Тя бе засадила всяко свободно кътче в градината с любимите цветя на баща си и с невероятно усърдие се грижеше за тях. Поне това можеше да направи за него. Джак се отпусна назад на стола и стисна зъби, а едната му ръка конвулсивно потрепери. Винаги при спомена за онова нещастие, нещо в иначе по мъжки твърдото му сърце се пречупваше, и гневът и безсилието го сграбчваха, и сякаш го мачкаха в железен, безмилостен юмрук. Той пое дълбоко дъх и го изпусна на пресекулки. Откъм къщата се чу шум. Мери явно бе станала и започнала да върши домакинската си работа в кухнята. Чуваше се тракането на посуда, а след малко се разнесе и ароматът на кафе и палачинки. Милата - помисли си Джак - след смъртта на майка си тя трогателно се стараеше да изпълнява ролята на домакинята в къщи. Някак изведнъж бе пораснала и станала твърде отговорна и сериозна. Грижеше се за баща си, за къщата и домакинството с едно неприсъщо за нейните осемнадесет години усърдие. Сякаш изведнъж бе израстнала от младо момиче, почти дете, в зрял възрастен човек.
      - Татко - чу той гласа й, - пак ли си станал рано? Защо не поспиваш повече?   
     И Джак усети нежната й, пълна с обич целувка по бузата си.
    - Миличка, знаеш, че не издържам затворен вътре. В тази стая сякаш се задушавам, нещо ме стисва за гърлото и не мога дъх да си поема. А тук навън, като усетя ветреца, като чуя птиците и ми се отпуска сърцето.
     И Джак също я притегли, и я целуна по косата. Ухаеше му нежно на цветя, мускус и ванилия - ароматът от косите на неговото момиче, който той можеше да разпознае сред хиляди други миризми. Мери му донесе навън чашата с кафе и чиния с няколко палачинки. А после седна до него на прага и също започна да отпива от своето. Известно време мълчаха. Джак хапна няколко залъка от палачинката, но усети, че няма апетит и му присядат. Побутна чинията настрани и се замисли. В мълчанието им се усещаше някакво напрежение. Сякаш имаше нещо недоизказано, нещо, което тормози мислите и на двамата, но никой не смееше да засегне темата пръв. Накрая Джак наруши тишината:
      - Колко дни остават до заминаването ти, Мери - не мога да направя сметка - четири, или пет?
      Гласът на момичето леко потрепери:
    - Само три дни, татко. Следващият понеделник тръгвам.
     Джак сякаш се сви от думите й, а конвулсивното треперене на ръката му стана по-силно.
     - Я, то почти не останало. Аз пак съм изгубил представа за времето, мислех че има поне още четири дни - той се опита да придаде спокойствие и безразличие на гласа си, но някак не му се отдаде. - Обади ли се на братовчеда Том да уточните окончателно нещата?
     Мери погледна към земята и с равен тон отвърна:
      - Да, обадих му се. Всичко е уредил. Ще живея у него и леля Бети, а още след първата седмица ще мога да започна работа в онази фабрика.
      - Чудесно, миличка, радвам се, че нещата са сигурни. Ще бъде едно чудесно ново начало за теб - и той потърси ръката й, за да я стисне и погали. Но Мери рязко я издърпа. После се спусна към него, обхвана коленете му и почти през сълзи извика:
     - Татко, татенце, моля те, не ме карай да заминавам! Не мога да си ида, не мога да тръгна и да те оставя сам! Кой ще се грижи за теб, как ще живееш така? - момичето стискаше до болка краката му, сякаш това можеше да й помогне да остане с него, а очите й - наляти със сълзи - го гледаха умолително. Джак я прегърна и я погали по главата:
      - Мери, момичето ми, водили сме този разговор вече толкова пъти. Казвал съм ти, не искам да погубваш живота си в тоя затънтен, малък град, където за прекрасно и умно момиче като теб няма никакво бъдеще! Искам да бъдеш щастлива, да живееш добре, да се забавляваш и наслаждаваш на младостта си! А в столицата ще имаш шанс за всичко това. А и аз няма да съм съвсем сам тук - я чуй Бим, той ще ме пази - опита да се пошегува Джак, говорейки за кучето, което се бе присламчило към тях и тихо скимтеше. Мери отпусна коленете му и избърса сълзите си. Явно наистина бяха водили този разговор неведнъж и тя вече знаеше, че нещата са решени и е безсмислено да го умолява повече. Тя мълчаливо се изправи, вдигна чинията и чашите и ги внесе вътре в къщата. А Джак остана на стола до вратата, навел глава и някак странно прегърбен.
 ***
       Мери - Джак си я спомняше като малко момиченце, стиснало неизменно своето любимо мече в ръка и тропащо с крачета из цялата къща. Той се връщаше вечер от мината, сломен от умора, а тя сядаше в скута му и започваше неспирно да бърбори. Разказваше какво е правила през деня, оплакваше се за какво й се е скарала майка й, задаваше хиляди въпроси и търсеше непрекъснато вниманието му. Страхуваше се вечер от тъмнината и само неговото присъствие наоколо можеше да я накара да преодолее страха си. Той беше нейният любим татко, безгрешен и съвършен във всичко. Нейният смел герой - безстрашен и непобедим, като в приказките. После я помнеше на първият й учебен ден - с красивата тъмносиня рокличка, с пригладени коси, украсени с бяла панделка, едновременно горда, щастлива и изплашена от неизвестното. Пристъпяше плахо по пътя към училището, а в погледа й се четеше въпросът: „Нали няма да е страшно?" А после седмици и месеци наред, приведена над масата, с изплезено от усърдие езиче, пишеше първите букви и думи. После - порасналата Мери, вече на границата между детството и зрелостта. Прибираше се една вечер от работа и случайно видя встрани до оградата на къщата два силуета - на Мери и някакво момче. Спомни си как го прониза за миг бащината ревност. Те се целуваха, а той се приближи до тях и ги стресна. Мери излетя като стрела към къщи, а после в продължение на няколко дни го отбягваше, а когато се засечаха заедно в стаята, отбягваше погледа му. Мери, Мери, Мери... Неговата Мери, неговото малко, пораснало момиченце, с ухаещите на мускус коси. Джак въздъхна... Тя беше щастлива и безгрижна тогава, безгрижна до трагичната злополука, която преобърна живота им. Той обхвана с ръце главата си и започна уморено да я разтрива. Споменът за онзи ден бе все така жив във съзнанието му и едва ли щеше да го забрави някога. В мината в този ден работеха около двадесет човека в смяна. С момчетата се смееха, шегуваха се, закачаха се и нищо не подсказваше какъвто и да било проблем. Беше работен ден като всички други. После някой от дъното но галерията извика:
     - Бягайте бързо, спасявайте се! Бързо всички навън!
     И последното, което помнеше оттогава, беше силният взрив, ослепителната светлина, която го удари право в лицето и изгарящата, непоносима болка след това. Събуди се в болницата след доста време и дълго не можеше и не искаше да приеме случилото се. Сякаш ставаше дума за друг човек. Повтаряше си истината, а цялото му съзнание разярено я отхвърляше и отричаше. Когато го изписаха и се прибра вкъщи, десетки роднини, съседи и приятели се изредиха да го видят. Всички му казваха колко съжаляват, колко им е мъчно за него и повтаряха: "Кураж, Джак, животът продължава, трябва да си силен!", или:  "Ти си мъжко момче, Джак, не се отчайвай, ще се справиш!". А той искаше само час по-скоро всички да се махнат от къщата му и да го оставят на мира със своето трудно прикривано съжаление. От тези дни си спомняше най-вече тихият, отпаднал от умората глас на жена си, Нанси и сподавеният шепот на Мери. Той лежа така още няколко седмици, докато раните по тялото му заздравяха, а после започна по малко да става от леглото и да се разхожда внимателно до двора. Оттогава му остана този навик да сяда пред прага на къщата и да се потапя в живота, който кипеше наоколо. От този период си спомняше и как вечер понякога се будеше от шепот в тъмното и чуваше как Мери тихо плаче в леглото си, а Нанси нежно й шепне и се опитва да я успокои. В тези моменти той само безпомощно стискаше зъби и юмруци под завивките и онова проклето безсилие го сграбчваше безмилостно в шепите си. После животът му постепенно влезе в някакъв коловоз и дните започнаха да се нижат един след друг, почти всеки еднакъв с предишния и не носещ му нищо различно. Още от сутринта излизаше пред къщата, сядаше на стола до вратата и прекарваше така целият ден, потопен в звуците край себе си. След около две години Нанси, явно победена от непрестанното притеснение, от безпаричието и стреса, се разболя тежко и само за няколко месеца си отиде. Това беше капката, в която той можеше да се удави. Можеше, ако не беше Мери. Заради нея трябваше да остане жив, да продължи да посреща всеки нов ден и да се опита да й бъде някаква опора. Тя се стараеше да се държи, да бъде силна и да не се отчайва. Пое всички задължения на майка си, грижеше се за къщата, за домакинството и за целият им бит и се справяше със всичко това поразително добре. Само дето от ден на ден ставаше все по-мълчалива, по-сериозна и затворена в себе си. Джак разтърси уморено глава и се опита да прогони нахлулите в съзнанието му спомени.
 ***
         Беше понеделник. Събудиха го както винаги птиците, скрити сред клоните на дървото в двора. Джак лежеше в леглото и се ослушваше. Сега щеше да проехти звъна на градския часовник, а след известно време да се чуе и ехото от преминаващия влак. Денят започваше като всички други преди него, със познатите шумове и звуци, но той знаеше, че този ден няма да бъде като предишните, както и никой друг след него. Джак стана и бавно се отправи към двора. Седна на обичайното място и мълчаливо се облегна назад. Край него животът се пробуждаше и постепенно поемаше своя ход. След известно време откъм къщи се чу шум и след малко Мери излезе навън. Бе приготвена и облечена за път. Днес заминаваше. Тя погледна към баща си и попита:
     - Татко, да ти донеса ли кафето? Приготвила съм и закуска.
       А Джак унесено, сякаш не чул въпроса й, и повече като че на себе си, каза:
       - Розите днес ухаят по-силно от всеки друг път. Усещаш ли ги, Мери?
      Момичето, едва сдържайки треперенето на гласа си, отговори:
      - Да, татко, усещам ги! Ухаят прекрасно! Знам, че ги обичаш и всяко кътче в градината е засадено с тях. Всичките до една са за теб и всички до една са червени - от любимите ти.
       Джак потърси ръката й и я стисна нежно: 
      - Знам, миличка, знам, казвала си ми.
      - За теб бих покрила цялата земя дори! Бих ги засадила навсякъде - хиляди, милиони, безброй червени рози!
       Тук гласът й сякаш се прекърши и тя млъкна, опитвайки се да преглътне сълзите си. Джак я притегли към себе си и устните му затърсиха косите й. Целуна ги и вдъхна жадно аромата им - на цветя, мускус и ванилия - косите на неговото мило, малко, пораснало момиченце. Притискаше я, сякаш искаше да задържи мига и да запази завинаги това любимо присъствие до себе си. Мери остана за момент така сгушена в прегръдките на баща си, а после се изправи. Нямаше време за нежности, нямаше време да бъде слаба. Тя сякаш вътрешно се стегна и намирайки сили кой знае откъде, вдигна брадичка, и възвърнала вече нормалното звучене на гласа си, каза:
      - Говорих вчера с леля Нели. Тя ми обеща, че ще се грижи за теб, ще наминава всеки ден да те вижда и да ти осигурява всичко, от което имаш нужда. Така поне ще съм малко по-спокойна. - Нели бе сестрата на майка й и тя често се отбиваше у тях. - Ще се обаждам и ще поддържаме връзка, татко. А за Коледа ще се прибера у дома и ще я прекараме заедно.
      Джак кимна с глава и машинално повтори:
     - Да, миличка, Коледа. За Коледа ще сме заедно.
     - Ще се справим, татко, знам, че ще се справим, както сме го правили и преди и всичко ще бъде наред, нали? - Мери се опитваше да придаде оптимизъм на гласа си и да звучи бодро.
     - Да, момичето ми, разбира се, че ще се справим! - отвърна Джак и потърси сгушилия се до него Бим.
      - Е, ще трябва да тръгвам вече! Стана време! - Мери бе изнесла навън багажа, с който щеше да пътува и отново се наведе да целуне баща си. После погали свилото се до него куче и допълни:
      - Ще предам много поздрави от теб на чичо Том и леля Бети, а веднага щом мога ще ти пратя вест как съм се устроила. 
      - Добре, миличка.
           И Мери се обърна, взе багажа си и тръгна. Обувките й рязко потракваха по каменната пътека, водеща навън към улицата, а на Джак му се струваше, че ехото от това потракване се носи после още часове наред край него. Той не помнеше колко време е останал така - заслушан в ехото от стъпките и зареян в мислите си. Явно бяха минали часове. От унеса го извади Бим, който се бе размърдал неспокойно в краката му. Джак се изправи бавно от стола и с несигурни стъпки се насочи навътре към къщата. Блъсна се леко в стената, преди да прекрачи прага и когато влезе вътре, затвори вратата зад себе си. Събори и един-два малки предмета от изпречилия се на пътя му скрин, но накрая стигна до масата, издърпа стола и седна на него. В стаята бе станало почти тъмно и последвалият го Бим, тихо скимтейки, драскаше по затворената врата и се опитваше да излезе. Джак бавно се наведе над масата, обхванал главата си с ръце и от слепите му очи в тъмнината потекоха две парещи, горещи сълзи.


Мария Вергова
2008г.