петък, 21 август 2015 г.

Песента на русалките

     За пръв път разговарях с него в самото начало на юни. Бяха първите дни на месеца, когато предчувствието за настъпващото лято се носеше из въздуха на талази. Плажът бе още пуст, само тук-таме се виждаха препичащи се по пясъка летовници, но чадърите вече бяха разперили пъстри криле, капаните по Крайбрежната опъваха платнища, а количката за сладолед бе заела обичайното си място на алеята, близо до стълбите. Безумно обичам този момент! Вкусът на идващото лято е така сладостен и опияняващ! Изпълва те с усещането за щастие. Седях на любимото си място на плажа – скалите, потопила крака във водата и се наслаждавах на този момент. Точно тогава чух гласа му. Не зная как се случи. Може би го довя някой полъх на вятъра, може би дойде до мен със шума на разбиващите се вълни, така и не разбрах. Но го чух съвсем ясно. Попита ме дали обичам да слушам морето. Наоколо нямаше никого и аз стреснато се заозъртах. А той продължи, че често идвал на това място и с часове слушал песента на вълните. Помислих, че халюцинирам и неспокойно разтрих слепоочията си с ръце, но гласът продължи да разказва колко красиво звучало морето, особено вечер, на лунна светлина, когато приливът заливал брега. Било невероятно!
     - А най-красиво е, когато звездите се отразяват във водата нощем – не се стърпях и казах аз – като в гладко водно огледало. Особено ако морето е тихо и спокойно.  – и в същия миг се сепнах и понечих да побегна – по принцип не чувам гласове току-така. Но той прекъсна порива ми с думите:
      -     Да, да, и изглежда така, сякаш си сред две небеса – едното над теб и едно в краката ти. Разперваш ръце и се оставяш водата да те обгърне, да направи тялото ти леко като перце и тогава сякаш се рееш сред безбрежния космос, безтелесен и заобиколен от милиони звезди.
      -    Да, точно така е, – промълвих тихо – и аз съм си мислела същото...
     Оказа се, че и той като мен обичал лятото, плажа и дългото съзерцание на морето. Както и да се усамотява на същата скала. Говорихме си часове наред за хиляди неща, без да усетим как времето е отлетяло. Рядко срещам някой, който да усеща света като мен. Накрая той предложи и на следващия ден да се срещнем тук, а аз отвърнах, че съм съгласна. Преди да си тръгна, го попитах кой всъщност е той, но последва мълчание. Само една вълна се разби лаконично в скалите.
    
     На другия ден отидох там, не без съмнения. Бях решила да поседя само няколко минути и да си тръгна, когато гласът му ме посрещна с радостен поздрав. Явно ме бе очаквал. Говорихме пак дълго. Разказа ми колко много обичал нашия град и как не можел да си представи да живее на никое друго място. Имало магия тук, нещо вълшебно, което веднъж усетил, човек не можел да забрави и да открие никъде другаде. Сякаш вълшебни нишки го теглели винаги обратно към плажа, към кея с рибарските лодки, към моста и пъстрите улици, поели стъпките на хиляди хора. Разбирах го прекрасно. Та нали и аз самата, преди толкова години, бях почувствала същото и така и не пожелах да си тръгна повече от морския град. Бях станала негов доброволен пленник. На свой ред му обясних как обичам разходките по Крайбрежната, разговорите до късно с приятели на чаша бира или просто да усещам, да вдишвам до насита въздуха на любимия град. Говорихме, говорихме и той сякаш изричаше на глас всички мои мисли и чувства... Часовете минаваха неусетно. Същото се повтори и на следващата, и на по-следващата ни среща. Сякаш темите нямаха край. Постепенно свикнах с него и всеки ден бързах да се отбия до скалата на плажа. Все се намираше по нещо интересно, което да споделим и никога не изпитвахме скука.
      Веднъж той ме посрещна развълнуван. Сякаш се бе случило нещо различно - нещо, което нямаше търпение да сподели. Седнах и се приготвих да го изслушам. И той започна да разказва. Бил стигнал навътре, много навътре в морето, до най-големите дълбини, когато неочаквано ги видял. Били облени от лунна светлина, събрани в кръг и неземно красиви, а косите им хвърляли наоколо златисти отблясъци и можели да заслепят дори пълната луна. Държали се за ръце и пеели, а песента им  била най-омайното нещо, което бил чувал. Русалки. Безброй много русалки.
        -    Слушах ги – продължаваше той –  и не можех да си представя нещо по-прекрасно. Бях като хипнотизиран от песента им. Няма нищо на света, което да може да се сравни с красотата на тази мелодия. Исках да остана и да я слушам цяла вечност...
     Той продължаваше, задъхан от вълнение:
      -    Ех, ако мажеше да я чуеш, ако можеше само за миг да я чуеш!... Така ми се иска да имаше начин! -
И отново, и отново разказваше за тях. Този път разговорът ни нямаше като друг път безброй много теми. Темата бе само една. Сякаш бе обсебен.
     Със времето започнах все по-нетърпеливо да очаквам срещите ни. Харесваше ми да споделям незначителни случки, мисли, идеи. Той също споделяше с мен и сякаш ме разбираше по-добре от всеки друг. Така неусетно се изтъркули юни. Беше дошъл разгарът на лятото.
      Юли!!! Може ли с думи да бъде описан юли? Може ли да намериш най-точните слова за нещо, което обичаш повече от всичко, което си чакал цяла година и сега нямаш търпение да му се насладиш? Да черпиш от него с пълни шепи и никога да не ти достига! Градът се бе превърнал в кошер. От всяко ъгълче, от всяко кътче се чуваше жуженето на хиляди щастливи гласове, трополенето на безброй бързащи стъпки. Плажът приличаше на мравуняк от хора, а въздухът сякаш вибрираше от разноезичната глъчка. Имах чувството, че даже на плажните чадъри им идва да литнат към небето от радост! Но най-много от всичко обичах да заставам в самото начало на улицата, която води към плажа и да наблюдавам пъстрата върволица от хора. В такива моменти винаги ми се струва, че наблюдавам най-вълшебния, най-разноцветния калейдоскоп на земята. Хиляди хора вървят, хиляди сърца тупкат, а улицата сякаш поема техния туптеж и го превръща в едно голямо, огромно, пулсиращо сърце - сърцето на Града! Опитвах се да се наслаждавам на всеки миг от лятото, да се възползвам от всяка секунда щастие, което то можеше да ми даде. И нямаше ден, в който да не отида до скалата. Бяхме започнали да си ставаме все по-близки. Имах чувството, че душата му е отражение на моята. Но не зная дали беше любов. И до днес нямам отговор на това. Макар, че веднъж бе подредил за мен красиви бели раковини във формата на сърце върху скалата, а друг път ми се стори, че усетих върху устните си целувка. Уж бе само ефирен и лек полъх на бриза, но не мога да се отърся от чувството, че не бе случаен...  И всеки, абсолютно всеки път повтаряше, че най-силно желаел и аз да мога да чуя песента на русалките...
      Но нищо на този свят не е съввършено. И най-хубавите и прекрасни неща имат един недостатък – рано или късно идва техният край. А лятото има и още един – твърде кратко е. Неусетно, сякаш с бързината на мълния се изниза юли, а след него още по-бързо отмина и август. Настъпиха първите дни на септември. На плажа все още имаше летовници, капаните по Крайбрежната бяха все така пълни с жадни хора, но във въздуха се усещаше една едва доловима тъга, един полъх на меланхолия, каквато носят единствено и само септемврийските дни. Аз продължавах да ходя всеки ден до скалата и да разговарям с него. Но бях започнала и все по-често да го моля да ми разкрие кой е. Но неизменно срещах по този въпрос само лаконично мълчание.
       Ето, че дойде и краят на месеца. Винаги, със всеки свършек на лятото, сякаш и част от сърцето ми безвъзвратно умира. Така беше и този път. Знаех, че е необратимо, знаех, че е в реда на нещата, но въпреки това ме болеше. Плажът бе вече окончателно опустял, само чадърите стърчаха по него самотно, като птици с пречупени криле. Количката за сладолед отдавна я нямаше, а крайбрежните кафенета бяха залостени. Короните на дърветата в Морската градина започваха едва забележимо, но сигурно, да се багрят в жълто и охра. Есента бе надвиснала като сянка над Морския град. Може би заради болката от това или защото бях чакала твърде дълго, но този път категорично поисках от него да ми разкрие своето име. Не приемах отказ или мълчание. Увещавах го, молех се, заплашвах. Накрая дори поставих ултиматум, че ако не разбера кой е, повече никога няма да ме види. Но той все така отговаряше с мълчание. Тръгнах си.
      Изминаха почти два месеца. Струва ми се, че краят на есента е по-малко тъжен от началото й. Или навярно просто накрая свикваме с тъгата. Животът  продължава своя ход. въпреки всичко.        
       Той ми липсваше. Господи, колко  много ми липсваше! Но обидата беше по-силна. Една сутрин се събудих със странното усещане, че нещо се е случило. Изпитах непреодолимо желание да отида до плажа. Не бях стъпвала там нито веднъж през последните месеци и сега с бавни крачки вървях по влажния пясък към скалата. Видях в далечината до нея скупчени хора и усетих по гърба си тръпки от предчувствието за нещо лошо. Приближих се още малко и чак тогава забелязах чувала, оставен на земята. Беше голям, тъмен на цвят и целият подгизнал от вода. Изминах още няколко крачки, но с всяка следваща истината проблясваше в съзнанието ми с все по-голяма сила. Когато стигнах до тях, дълбоко в сърцето си вече знаех. Още преди да съм попитала или да са казали каквото и да било. Един човек се отдели от групата и пророни:
        -    Удавник. Морето го е изхвърлило тази сутрин. Намерили са го близо до онези скали. Навярно е бил заклещен в тях и е прекарал във водата доста време, защото тялото не е приятна гледка. Сигурно е престоял вътре поне пет-шест месеца, най-вероятно още от самото начало на лятото.  - и тъжно поклати глава.
        -    Да, от самото начало на лятото. – едва промълвих аз.
     После се приближих бавно до скалата. Върху нея нещо се белееше. Беше голяма, бяла раковина,  извадена навярно от най-големите морски дълбини. Взех я и нежно я притиснах до сърцето си. После побягнах с все сила по плажа. Не помня колко време съм тичала така. Бягах, а от очите ми сълзите се сипеха безутешно. Все пак накрая той бе успял. Беше намерил начин да ми я подари. Беше намерил начин и да остане с мен завинаги. Стисках раковината. Вече разбирах всичко. Накрая се спрях и я поднесох бавно към ухото си. Но още преди да го направя, аз знаех какво ще чуя. Затворих очи и се заслушах. От отвора й ясно се долавяше шумът на морето, а сред него, нежна и неземно красива, звучеше и тя - песента на русалките.


Мария Вергова
2015г.


понеделник, 9 март 2015 г.

Целувка от отвъдното


     Слънцето плъзгаше по кожата му ласкави лъчи и го заливаше с разтапяща, блажена топлина. Той докосваше пясъка и от време на време загребваше от него цяла шепа. Обичаше да усеща как се стича като жив между пръстите, а после се връща обратно в безкрайното, пясъчно море. По страните си усещаше танцуващия полъх на бриза, а когато някоя немирна вълна се разбиеше в скалите, го заливаха безброй блестящи капчици. Мелинда лежеше до него и макар и със затворени очи, той усещаше присъствието й с цялото си същество. Протегна ръка към нея и докосна нежната кожа на корема й. Погали я леко и тя трепна, погъделичкана от неочаквания допир. После, полуотворил едното си око, извърна глава и я погледна. Пред погледа му се извисяваха малките, загорели хълмчета на гърдите й, с полепнали по тях нахални песъчинки. Главата й бе обърната към него, но заради тъмните очила не виждаше дали е задрямала, или го наблюдава. Плъзна очи надолу към стегнатия корем, към дългите, стройни крака и мъничките, нежни стъпала, които винаги така го умиляваха. Обичаше да я гледа, а мисълта, че цялата тази красота е само негова, му изглеждаше невероятна. Тъкмо насочваше поглед в обратна посока, когато усмивка цъфна върху устните й. Мелинда се надигна рязко, облегната на лакти, а косите й немирно се разпиляха.
             - Хей, младежо, внимавай, че ще ме изпепелиш с поглед! – викна тя през смях, а после хвърли шепа пясък върху него и се втурна към морето.
              - Ах, хитрушо, будна си била! – извика той изненадан и хукна след нея с големи крачки.
       Настигна я вътре, сред полюшващите се вълни и обгърна с ръце раменете й. Понечи да я целуне, но тя, все така смеейки се, извърташе лице и успяваше да се изплъзне. Накрая той я притисна, наклони глава и впи устни в нейните, а голите им тела се преплeтоха като съвършена статуя на любовта. Водни капчици се стичаха по тях и проблясваха на слънцето като мъниста.
              - Обичам те, Марк! – тихо прошепна тя в ухото му.
              - И аз те обичам, любима! – отговори той и зарови лице в косите й. – Обичам те цялата, обожавам всяка частичка от теб!


       Слънцето блестеше високо над тях, а чайките се рееха в бездънносиньото небе и очертаваха широки, неправилни спирали. Нейде в далечината се виждаха скупчени един до друг мъхнати облаци, носещи навярно дъжд и като флотилия пиратски кораби, пъплеха бавно към брега.

       Той я целуна пак, а после я вдигна на ръце и я понесе обратно към пясъка. Плажът наоколо пустееше, девствен и красив, а недалеч се виждаше бунгало, сгушено до самите скали. Той я пренесе през прага и все още държейки я, спря и се загледа в очите й. Бяха кафяви на цвят, блестящи от обожание и със пръснати сред ирисите безброй златисти точици. Устните й, жадни за целувки, се разтвориха и той отново се сля с тях. Любиха се дълго, часове наред, а времето, сякаш забравило да бърза, спря своя ход и се сви край завивките им, като куче. Минути и часове се размиваха в несекваща върволица от нежност. Минало и бъдеще се преплитаха, а двамата сякаш се сливаха с тях, един със друг и с вечността. После останаха още дълго така, мълчаливо притиснати и не можещи да се насладят на усещането си за близост. Накрая Мелинда стана и се запъти с лениви движения към кухненския плот. Сложи кафеварката на котлона и скоро се разнесе тръпчивият аромат на еспресото. Марк унесено я наблюдаваше. Обичаше красотата на движенията й, финеса, който се излъчваше от всеки неин жест. Тя се надигна грациозно на пръсти и протегна ръка към рафта, за да вземе панера с портокали, а той се наслади на изкусителната извивка на ханша й. Отдясно на талията й се мъдреше малко родилно петно, което така обожаваше да целува! Дългите й крака със стегнати бедра и прасци му напомняха за силата и ловкостта на диво животно. А когато косите й се разпиляха като кестеняв водопад по раменете, той за пореден път си помисли колко безумно обича тази жена и каква власт има тя над него. Мелинда свали портокалите и започна да ги изцежда в пресата за сок.
Гъвкавите й пръсти ловко разрязваха плодовете и ги притискаха...

    

     ...помнеше, спомняше си толкова добре този следобед. Помнеше мириса на кафе, на прясно изцеден портокалов сок и на дъжд. Помнеше гръмотевичната буря, която се разрази така изведнъж и ги изплаши. А после разпилените по земята плодове, стреснатият вик и капките кръв, стичащи се от ръката на Мелинда. Помнеше и уплахата в очите й. Не беше забравил нищо, сякаш се бе случило вчера, съвсем скоро, а не преди десет години...

 
     ...Отвън проехтя гръмотевичен гръм и разтърси като орехова черупка бунгалото. После последва и втори, който сякаш се стовари върху самия покрив на дървената къщурка. Мелинда трепна от изненада, а ръката й, държаща ножа, подскочи и остави голяма, кървава следа върху левия палец. Тя несъзнателно поднесе порязания пръст към устните си, а жестът й бутна няколко от портокалите на земята. Те паднаха и се търколиха почти до средата на стаята. Мели вдигна очи и срещна погледа на Марк. Гледаше го с разширени зеници, без да промълви дума. Но той знаеше, знаеше какво му казват очите й. Знаше какво казват и неговите в този момент.

     ...Всичко е като преди...Всичко е като тогава...

     Навън дъждът се превърна в порой и заплющя силно по стъклата. Буреносните облаци бяха допъплили до брега и сега изливаха цялата си мощ над притихналата земя. През отворената врата на бунгалото нахлуваше упойващият мирис на озон и мокри водорасли.

      ...всичко е като преди... всичко е като тогава...

     Марк залепи раната на пръста с медицинско лепило. Тя се беше порязала дълбоко, но като медик, той поддържаше винаги добре заредена аптечка, със всичко необходимо за първа помощ и я носеше винаги, когато пътуваха. Превърза пръста с бинт, а след това поднесе ръката й към устните си и го целуна. Жест, който щеше да повтаря през годините после хиляди пъти. От порязването щеше да остане белег, който да им напомня за този малък инцидент през иначе приказно прекарания им меден месец.

 
 
       Меденият месец...  Не беше забравил нито миг, нито секунда от ваканцията им на този чуден плаж преди десет години. Спомняше си като вчера момента, когато Мелинда му съобщи, че чака дете и залялата го еуфория. А  девет месеца по-късно се беше родил Томи. После се бяха заредили безоблачни дни на спокойствие и непомрачавано щастие, за да бъде навярно болката след това още по-непоносима. А сетне дойде и тя. Болката. Учеше се да живее без Мели, учеше се да приема действителността и да не полудее в този свят, в който нея вече я нямаше. И не успяваше...

 

       Мелинда се бе смълчала. Сигурно мислеше за същото. После се сгуши до него, потърка нежно брадичка в рамото му и прошепна:

         - Помниш ли, две седмици след като си тръгнахме оттук, разбрах, че съм бременна?

       - Да, мила, помня, как бих могъл да забравя? - Той я притегли към себе си и я прегърна. - Тук заченахме Томи. Бяха най-щастливите ни дни! –  после целуна косата й и я погледна: - Всеки миг, който имах щастието да преживея с теб, Мели, беше безкрайно щастлив, беше безценен и неповторим. А тук, тук бе незабравимо... Затова толкова обичам да се връщам точно към този момент...

      Тя се притисна още по-близо и облегна глава на гърдите му. Навън дъждът все така яростно барабанеше по дървения покрив, а прибоят се блъскаше лудо в скалите. Кафето в чашите бавно изстиваше. Сякаш, за да им напомни, че нищо на този свят не е вечно, че всичко е преходно и рано или късно има своя край. Мелинда се размърда неспокойно в ръцете му, а той в отчаян порив я придърпа отново към себе си и я целуна. Но и двамата знаеха, че е време.

        -  Трябва да се връщаш! – тихо, но настоятелно  прошепна тя и го погледна в очите. Стори му се, че златистите точици в ирисите й са потъмнели. – Всеки път се страхувам, че нещо може да се обърка, че ако останеш твърде дълго тук, после няма да можеш да преминеш обратно... – глухо продължи тя – А Томи има нужда от теб. Там.

                Той я прегърна отново силно:

             -  Мели, знаеш - не бива да се боиш! Непрекъснато работя над серума и влагам в това цялата си енергия. За да можем да бъдем заедно, ще направя и невъзможното дори! За мен животът там, без теб, е агония... Жив съм само тук, където мога да те докосна, да те усетя, да виждам лицето ти! Когато ти си отиде, когато загина при онази катастрофа, само мисълта за Томи и за това как да бъда отново с теб ме крепяха. Работех денонощно върху изследванията. Знаеш, като лекар винаги са ме вълнували състоянията на кома, тънката граница между живота и смъртта. Тогава, когато съзнанието отхвърля оковите на плътта и е способно да бъде навсякъде, свободно и неуловимо. Когато дори успява да пребори времето, защото само тук, във Вечността, ние не сме му подвластни. За да бъда с теб, за да сме заедно, съм готов и на още по-безумни неща!  - той я гледаше трескаво и стискаше ръцете й. – Липсваш ми, Мели! Господи, колко ужасно ни липсваш на двамата с Том!  Живея само за миговете, в които мога да бъда с теб!

            Тя го слушаше развълнувана:

               -  Но ти знаеш, Марк - аз никога не съм ви оставяла, не съм се отделяла и за секунда от вас! Аз съм слънцето, което милва лицата ви, аз съм вятърът, който играе с косите ви, аз съм всеки нов ден, който окъпва живота ви в светлина. Аз съм с вас, аз съм част от вас и точно в това е моят рай!
 
            - Знам, Мели, знам! 

         Той я прегърна отново и впи устни в нейните. Дъждът край тях все така безмилостно се изливаше по стъклата. Морето бушуваше и поемаше в прегръдките си цялата мощ на небесната стихия, може би за да се слее с нея и да я укроти. Там, в отвъдното. А целувката им беше дълга, много дълга, толкова, колкото трае може би самата вечност. Но колко ли е дълга всъщност вечността, ако можем да я измерим с една целувка?

 

                                                                           ***

        Доктор Марк Парис лежеше на кушетката, а в кръвта му се процеждаха последните капчици течност от системата. На банката с малки черни букви беше изписан надписът серум мортали. Когато и последното количество от серума премина през тънкия маркуч, мъртвешки изглеждащото до преди малко лице на мъжа започна да възвръща цвета си. Скоро животът потече нормално по вкочанените вени и го заля със топлината си. Той отвори очи. Трябваше му време, за да се съвземе. Но преди да се надигне от леглото, погледът му спря на фотография, окачена на стената срещу него. От нея гледаше млада жена, с разпилени по раменете кестеняви коси. Той й се усмихна и тихо промълви:

              - До следващия път, любима!  

 

Мария Вергова
2015г.

 

събота, 14 февруари 2015 г.

И някак си ухае на любов

Звездите вън унесено се вглеждат
на месеца в златистия обков.
Нощта заприда лунната си прежда
и някак си...ухае на любов.

И някак си...ухае ми на пролет,
напук на февруарските мъгли.
На цъфнали поля, ята във полет,
на луднали, разлистени гори.

Дали защото литналият бриз
целуна ме по пламналата кожа?
Или под звездно-лунния ескиз
се сбъдва всеки порив невъзможен?

Но тихичко покълва в мен надежда,
ефирна, като танц на пеперуди.
И сякаш за света край мен проглеждам,
и сякаш от летаргия се будя.

А този свят превръща се във храм,
изплуващ изпод диплите на мрака.
И моля - на колене и със плам - една любов,
там нейде, да ме чака!


Мария Вергова

неделя, 15 юни 2014 г.

„На Елизе“

    
       Мелодията се отронва от клавишите на пианото. В началото звучи малко нестройно, плахо и неуверено, но после бързо набира сила и зазвучава наоколо с цялата си прелест. Понася се из въздуха, лека и ефирна, като ангелска въздишка. Достига  всяко ъгълче на стаята и го изпълва, а накрая полита навън през прозореца към искрящия юлски ден, към безоблачното небе и нацъфтелите поляни.  Разлива се над ромолящи потоци,  криволичи из полюшваща се ръж, провира се с вятъра сред шумолящите клони на дърветата. И се слива сякаш с вечността, откъдето може би е и дошла. Едновременно простичка и съвършена. Момиченцето, което свири не осъзнава всичко това, но усеща със сърцето си великолепието ù. То се казва Емили и е на шест. Свири само от година, но вече чувства магията на музиката и е завинаги пленено от  красотата, която  малките му пръсти изтръгват от клавишите. „На Елизе“ –  откакто е научило тази мелодия, е влюбено в нея и не спира да я изпълнява пак и пак, до безкрай...  Понякога се налага майка му насила да го изтръгва от пианото.
      Изведнъж обаче музиката секва – нещо друго е привлякло вниманието на Емили. Тя надига глава към отворения прозорец и се заглежда в две  пъстри пеперуди, кръжащи отвън. Едната е жълта, с кафеникави и черни петънца по крилата, а другата  е обагрена в яркосиньо. Те се гонят една друга и изглежда така, сякаш танцуват чуден, магически танц. Момиченцето захласнато ги наблюдава. Самата тя прилича на пеперуда в красивата си розова рокличка, превързана в кръста със сатенена пандела и с розовата кордела в косите.  На краката си носи новите лачени обувки и не може да им се нарадва. Днес е 11-ти юли, денят на Свети Бенедикт и майка ù Катрин я е нагласила за празника и за литургията в църквата.  Но до тръгването има още време и сега Емили иска да се полюбува на танца на пеперудите. Тя ги обожава и на поляната пред къщата с часове бяга след тях, за да ги лови и да разглежда отблизо пъстроцветните им крила.  И сега не може да устои и хуква към балкона. Те кръжат ли, кръжат, подобно на малки, чудни феи, дошли от някакъв приказен свят.  Или поне на нея ù изглеждат така.  Кацат за кратко върху нацъфтелите мушката, разхождат се по разпъпилите цветове, а после отново се впускат в изумителни въртележки из въздуха. Момиченцето е така прехласнато, че дори за миг не се сеща, че майка му строго е забранила излизането на балкона. Домът, в който живеят е много стар, на повече от 300 години и балконите са станали отдавна нестабилни и опасни. Понякога дори му се струва, че цялата къща, с нейните високи тавани, тежки полилеи и фрески по стените поскърцва, пъшка, въздиша, подобно на старица, прегъната под тежестта на времето.  Но сега Емили не мисли за това. Пеперудите са прекалено красиви, а тази, яркосинята, е изумителна! Тя не е виждала досега такава и я наблюдава с възторг. А насекомото, сякаш усещайки възхитата ù се върти току пред главицата ù, само на педя от нея. Накрая детето не устоява и протяга ръка към хвъркатото чудо. То обаче се изплъзва и като че ли нарочно започва да кръжи още по-лудешки, описвайки из въздуха умопомрачителни спирали. Емили пристъпя напред и отново посяга да я достигне, но пеперудата рязко отхвърча и се отдалечава встрани. Изглежда така, сякаш е решила завинаги да си отиде и момиченцето тъкмо свива разочаровано малките си юмручета, когато хвъркатата фея променя решението си и отново се връща обратно. Сега вече Емили решава на всяка цена да я улови. Тя протяга ръце и се навежда напред и за малко почти да успее. После се накланя още повече и с цялата си тежест се обляга върху парапета на балкона. Струва ù се, че този път почти я докосва, когато старият зид под тялото ù започва да поддава и застрашително да се люлее. Всичко става толкова бързо, че детето дори не осъзнава какво му се случва. То най-сетне хваща синята пеперуда и усмивка разцъфтява на устните му, когато старият каменен балкон се откъсва от вековния си пиедестал и тежко полита надолу. Във въздуха полита и един пронизителен писък и за миг заглушава птичите песни и всички звуци на красивия юлски ден. После, за един безкраен миг, времето сякаш спира, а сетне отново се втурва напред, а с него литва и Емили. Тя догонва двете пъстри пеперуди и се включва в лудешкия им танц над тучните зелени треви.  Летящите феи са станали вече три – една жълта, яркосиня и розова.
 
                                                                                                                         
                                                                    ***
               
 
        Катрин се събуди, плувнала в пот. Сърцето ù бясно препускаше и едва успяваше да си поеме дъх. Сънят беше така реален, че ù трябваше време да се съвземе. След десет години продължаваше да го сънува и  ужасът си оставаше същият. Загубата на дъщеря й Емили беше неочаквана и нелепа, а  тези сънища я връщаха отново и отново към онзи 11-ти юли, сякаш за да остане раната все така жива и да не зараства.  А днес също беше 11-ти юли. Черен ден...
        След случилото се вратите към всички балкони в старинната къща бяха заковани, а пианото бе отнесено в една странична, неизползваема стая и забравено. Твърде много напомняше на всички за малката пианистка, свирела на него и твърде много болка носеха днес притихналите му клавиши. И сега -  без звуците на музиката, къщата като че ли стана още  по-голяма, по-стара и мрачна.  А Катрин се разхождаше из нея като призрак. Тя така и не можа да се съвземе, но Бог явно бе добър и милостив и след няколко години я дари отново с дъщеря – Ани. Наскоро тя беше навършила шест и поразително напомняше по жизнерадостта и енергията си на своята сестра. Като нея тичаше из двора, смееше се и обичаше слънцето и природата. Само дето никога не беше докосвала пиано.
       Дългият и мъчителен ден почти се бе стопил. Катрин сновеше из притихналия дом, минаваше от стая в стая и й се струваше, че днес къщата е по-пуста от всякога. Високите тавани, тежките драперии, картините и старинните свещници по стените  изглеждаха още по-мрачни и зловещи. И беше тихо, толкова тихо! Сякаш тази непоносима тишина кънтеше из всички ъгли на старата сграда. И изведнъж тя дочу далечни звуци на пиано. В началото беше сигурна, че ù се струва, че от болка съзнанието ù си прави шеги с нея. После се заслуша по-внимателно и установи, че звуците идват точно от стаята, където бяха поставили пианото на Емили. Дори можеше да се закълне, че звучеше „На Елизе“! Но как, за Бога, как!?... Катрин се втурна натам с лудешки биещо сърце и задъхана отвори вратата. И в същия миг се вцепени.  На стола до пианото седеше Ани и свиреше. Тя беше така увлечена, че не усети появяването на майка си. Тъничките ù пръсти майсторски докосваха клавишите, сякаш го бяха правили с години, а крачетата ù уверено натискаха педалите. Мелодията се разливаше из стаята като ромолящо поточе, идващо от високия планински връх, нашепваше за танцуващи есенни листа, носени от пакостливия вятър, разказваше за искрящи юлски утрини и безгрижни игри под яркото слънце. Издигаше се нагоре, едновременно простичка и съвършена, ефирна и нежна като ангелско дихание и се сливаше сякаш с вечността.
        В този миг Ани усети присъствието на майка си и се обърна. Гледаше я с най-сияещото лице и с най-щастливата усмивка на земята, а в очите й светеше някакъв нов, но същевременно толкова познат и обичан блясък. А сетне каза:
     -  Мами, тази мелодия ми беше любима, помниш ли? 
 
 
Мария Вергова
2014г.